Код "Заплаха"

ПЕТ

Джон Кларк, който стоеше до кухненската мивка, наблюдаваше през прозореца обхванатото от мъгла пасище в задния двор и как сивият следобед се превръща в още по-сива вечер. Останал сам, поне за още няколко минути, реши, че не може да отлага повече онова, което избягваше цял ден.

В тази къща с имот от петдесет акра поле и гора в окръг Фредерик, Мериленд, близо до границата с щата Пенсилвания, живееха Кларк и жена му Санди. За Джон животът във фермата все още беше новост и само преди няколко години мисълта, че ще живее в провинцията и ще сърба чай с лед на задната веранда на къщата си, можеше да го разсмее или погнуси.

Но заобича това място, а Санди го обикна дори повече, а пък Джон Патрик, внукът му, обожаваше да идва тук на гости при дядо и баба.

Кларк не си падаше по дългите размисли — предпочиташе да живее за момента. Но докато наблюдаваше имота си и мислеше за предстоящата задача, си призна, че е успял добре да нареди личния си живот.

Сега трябваше да види дали е приключил с професионалния си живот.

Време беше да снеме бинтовете и да провери как функционира ранената му длан.

За пореден път.

Преди осем месеца едни неумели, но енергични мъчители счупиха — не, надробиха дланта му в един мърляв склад в района Митино в северозападната част на Москва. Заради деветте счупвания на костите на пръстите, дланта и китката той прекара доста време в подготовка за хирургически операции и възстановяване от тях.

Сега бяха минали две седмици от четвъртото лягане под скалпела и днес за първи път хирургът щеше да му позволи да провери силата и подвижността на оперирания крайник.

След бърз поглед към часовника на стената разбра, че Санди и Патси ще се приберат след няколко минути. Жена му и дъщеря му заминаха заедно в Уестминстър за хранителни продукти. Наредиха му да ги чака да се приберат, за да присъстват на проверката на ръката. Казаха, че искат заедно да отпразнуват възстановяването му с вечеря и вино, но Джон знаеше каква е истинската причина: не искаха той да е сам в този момент. Тревожеха се, че резултатът може да се окаже лош, и искаха да са тук за морална подкрепа, ако се установи, че не може да мърда пръстите си по-добре, отколкото преди операцията.

Съгласил се беше с исканията им, но сега разбираше, че трябва да е сам. Прекалено силно се вълнуваше, за да чака, пък и гордостта му не му позволяваше да се напъва и мъчи пред жена си и дъщеря си, а искаше и да се насили много повече, отколкото дъщеря му, докторът или жена му, медицинската сестра, ще позволят.

Тревожеха се, че може да се нарани, но Джон не мислеше за болката. Научил се беше как да се справя с нея по-добре от почти всеки друг. Тревожеше се, че ще се провали. Щеше да направи всичко по силите си, за да успее, но имаше чувството, че гледката няма да е приятна. Щеше да опита да се насили до максимално възможното за човек, за да провери подвижността и здравината си.

Изправен до кухненския шкаф, той разви бинтовете и свали малките метални шини от пръстите си. Отвърна се от прозореца, остави бинта на плота и отиде в хола. Там седна на кожения фотьойл и вдигна ръка, за да я разгледа. Белезите от операциите — нови и стари — не изглеждаха кой знае колко големи, но Джон знаеше, че от тях не може да се съди за невероятните увреждания на ръката. Хирургът ортопед в болница, Джон Хопкинс” се славеше като най-добрия на света, оперираше със съвсем малки разрези, с лапароскопични камери и с флуороскопични изображения на повредените кости и сраснали тъкани.

Джон знаеше, че дори ръката му да не изглежда съвсем зле, вероятността за пълно възстановяване не стигаше и петдесет процента.

Според доктора, ако травмата е била малко по-нагоре по дланта, а не върху ставите на пръстите, нямаше да има толкова сраствания. Намекваше, че ако Джон беше малко по-млад, може би щеше да оздравее достатъчно до пълно възстановяване.

Кларк знаеше, че по нито един от тези въпроси не може да направи абсолютно нищо.

Изгони тази неприятна мисъл от главата си и се подготви за успех.

Взе една топка за тенис от масата пред себе си и я разгледа с твърда решимост.

— Почва се.

Кларк бавно сви пръсти около топката.

И почти веднага осъзна, че все още не може да мобилизира показалеца си напълно.

Пръста, с който натиска спусъка.

— Мамка му.

Палачът беше буквално натрошил на парченца проксималната и средната фаланга със своя чук и сериозно повредил ставата между тях, която и без това имаше лека форма на артрит от цял живот натискане на спусъци.

Връхчетата на останалите пръсти натиснаха топката, но пръстът за спусъка само трепкаше.

Той си наложи да не мисли за това и за острата пареща болка и натисна още по-силно.

Заболя го повече. Мъжът изохка, но не се отказа да стиска малката топка в свития си юмрук.

Усещаше палеца си като нов, а и последните два пръста притискаха топката много добре, докато средният, с възстановена от хирурга подвижност, само я обвиваше, но не изглеждаше в състояние да притиска силно.

Стисна топката още по-силно и острата болка в опакото на дланта му се засили. Кларк изстена, но натисна още повече. Показалецът вече не трептеше заради изтощените крехки мускули и застана почти напълно изправен.

Докато стискаше, изпитваше болка от китката до върха на пръстите.

С болката можеше да живее, както и с малко по-слаб захват.

Но пръстът за натискане на спусъка не действаше.

Джон отпусна дланта си и болката намаля. По челото и около яката му беше избила пот.

Топката падна на дъсчения под и заподскача към другия край на стаята.

Да, това може и да беше първи опит след операцията, но Кларк знаеше. Знаеше без съмнение, че ръката му няма вече никога да е същата.

Джон знаеше, че можеше да стреля и с лявата ръка. Всеки „тюлен” от Военноморските сили и всеки оперативен служител на ЦРУ прекарваше повече време в стрелба със слабата си ръка от повечето полицаи със силната си ръка, а Джон имаше зад гърба си почти четиридесет години като „тюлен” или като оператор на ЦРУ. Всеки стрелец трябваше да се учи да стреля със слабата си ръка, защото всеки от тях можеше да бъде ранен в ръката с пистолета или близо до нея.

Зад това явление имаше общоприета теория. Изправена пред непосредствена опасност от престрелка, потенциалната жертва обикновено насочва вниманието си върху заплахата. Не към заплахата от нападателя, а към оръжието. Към малкия огнедишащ и хвърлящ олово инструмент, насочен към жертвата, за да я разкъса. По тази причина прекалено много хора, участвали в престрелки, биват ранявани в ръката, с която стрелят. Другият стрелец гледа пистолета, докато отвръща на стрелбата, и е естествено, че стреля предимно към оръжието.

Затова стрелбата със слабата ръка е абсолютно важно умение за всеки, за когото има опасност да се озове срещу въоръжен противник.

Кларк знаеше, че отново ще може да стреля точно с лявата си ръка, ако засили тренировките.

Но не ставаше дума само за ръката му. А за него целия.

— Стар си, Джон — каза си той, като стана и тръгна към верандата. Отново погледна пасището с мокра трева, над която се носеше мъглата, и видя как една червена лисица изхвърча от дърветата и затича през откритата част. Зад нея водата от една локва се разхвърча нагоре, когато животното се спусна бързо обратно към гората.

„Да" — каза си Кларк. Стар беше за оперативна работа.

Но не чак толкова стар. На години беше горе-долу като Брус Спрингстийн и Силвестър Сталоун, а те не се отказваха от кариерите си, които изискваха доста физическа работа, макар и без опасност. А и неотдавна прочете някаква статия във вестника за шестдесетгодишен сержант от Морската пехота, който участвал в операции в Афганистан и ходел всеки ден на патрули из планините във вражеска територия с мъже, достатъчно млади, за да са му внуци.

Джон реши, че ще е хубаво да пие по една бира с този човек и като двама печени кучи синове да си разказват истории за едното време.

Кларк винаги казваше, че годините са просто една цифра.

Но тялото? Тялото е нещо реално и нарастващият брой на годините го износваше точно както бързият поток прорязва долината. Спрингстийн, Сталоун и останалите като тях имаха работа, която не изискваше и една пета от трудностите в работата на Кларк, и нищо не можеше да промени това.

Мъжът чу шума на колата на жена си върху чакъла. Седна на един люлеещ стол на верандата, за да чака да дойдат.

Гледката на шестдесетгодишния мъж, седнал на верандата на тихата къщичка, предполагаше спокойствие и тишина. Но то лъжеше. Джон Кларк сега мислеше предимно колко добре ще е, ако може да стисне здравата си ръка около гърлото на онзи кучи син Валентин Коваленко, онази опортюнистична руска свиня, която му причини всичко това, и как би желал да изпита здравината и подвижността на лявата си ръка върху трахеята на копелето.

Но това нямаше да се случи никога.

— Джон? — извика Санди от кухнята.

Жените влязоха през кухненската врата зад него. Джон обърса останалата пот по челото си и викна:

— Тук съм.

След малко Патси и Санди седнаха до него мълчаливо, в очакване той да говори. И двете бяха му се карали цяла минута, че не ги е чакал. Но разочарованието им бързо прерасна в загриженост, като разбраха в какво настроение е. Държеше се сериозно. Майката и дъщерята се приведоха напред нетърпеливо с разтревожени лица.

— Движи се. Хваща… малко. Сигурно ще стане още по-добре след физически упражнения.

Патси каза:

— Но?

Кларк поклати глава.

— Не е онова, на което се надявахме.

Санди се приближи, седна в скута му и го прегърна силно.

— Няма нищо — каза й той успокоително. — Можеше да е много по-лошо.

Кларк се замисли за момент. Мъчителите му тъкмо се приготвяха да вкарат скалпел в окото му. Разбира се, Санди и Патси не знаеха за това, но той си спомняше сценката всеки път, когато се налагаше да се занимава с повредената си ръка. Знаеше, че трябва да е благодарен за много неща.

Продължи:

— Известно време ще се занимавам с физически упражнения. Докторите направиха своето, за да ме нагласят, а сега аз трябва да свърша моето.

Санди отпусна прегръдката си, изправи гръб и погледна Джон в очите.

— За какво говориш?

— Казвам, че е време да приключа със занаята. Първо ще говоря с Динг, но в понеделник отивам да се видя с Гери.

Замълча колебливо дълго време, а после каза:

— Приключих.

— Приключил си?

— Излизам в пенсия. Наистина.

Санди се стараеше да не се издаде, но Джон забеляза облекчение върху лицето й, каквото не беше виждал отдавна. От десетки години. Тя изглеждаше много радостна.

Тя не се оплакваше от работата му. Търпяла десетки години бързите му излизания от дома, без да казва къде отива, понякога за седмици, като се връщаше окървавен и с охлузвания, и мълчеше с дни, преди да се отпусне, преди да забрави мисията, и преди отново да може да се усмихва, да се отпуска и да спи през нощта.

Годините във Великобритания с антитерористичната група „Дъга” се оказаха най-добрите през живота й. Той работеше с почти нормално работно време и прекарваха заедно дните си добре. Но дори и тогава тя знаеше, че на раменете му тежи съдбата на дузини млади мъже и че този товар не е лек.

След като се върнаха в Щатите и той започна работа в „Хендли Асошиейтс”, Санди отново виждаше стреса и напрежението върху тялото и съзнанието му. Той отново беше оператор — тя знаеше това без съмнение, въпреки че рядко говореха за работата му.

Предишната година американската преса беше нарекла съпруга й престъпник, заради което той изчезна и я остави да се тревожи денонощно, докато отсъстваше. Пресата бързо изостави случая с публично извинение на напускащия поста президент на САЩ и върнаха нормалния живот на Джон, но той не се върна тогава, за да се прибере у дома. А за да иде в болница. Един от хирурзите беше разказал тихо на Санди в чакалнята, че мъжът й, в момента под упойка, е пребит почти до смърт и че едната му ръка ще остане повредена, а жената благодареше на Бог всеки ден, че мъжът й изобщо е жив.

Джон поговори с двете жени в живота си още малко, но забрави за всички свои съмнения за решението си, като видя облекчението в очите на Санди.

Тя заслужаваше това. Патси — също. А и внукът му заслужаваше един жив дядо. Жив достатъчно дълго време да го аплодира на бейзболни мачове, да се изправи гордо на завършването на училище и достатъчно може би, за да го изпрати в черквата, за да се венчае.

Джон знаеше, че предвид работата му след Виетнам е живял повечето от живота си назаем.

Но сега всичко свърши. Край.

Изненада се, че така спокойно решава да се пенсионира, но знаеше, че ще съжалява за едно — че не е имал възможността да стисне длан около гърлото на Валентин Коваленко.

„Е” — каза си той и прегърна нежно дъщеря си, след което се отправи към кухнята, за да помага за вечерята. Не знаеше къде се намира сега Коваленко, но едва ли е някъде на приятно място.