Код "Заплаха"

ШЕСТ

„Матроская тишина” е улица в северната част на Москва, но служи и като кратко название на едно съоръжение с много по-дълго име. Федерална бюджетна институция ИЗ–77/1 на Службата на федералните затвори на Русия в град Москва не се произнася така лесно, поради което хората, които говореха за масивния арест на „Матроская тишина”, го споменаваха само с името на улицата.

Това е един от най-големите и най-старите, предварителни арести в Русия, построен през осемнадесети век, и годините му си личаха. Седеметажната фасада към улицата е добре поддържана и почти царствена на вид, но килиите са малки и порутени, леглата и постелките бъкат от въшки, а канализацията не може да смогва на обитателите, които са над три пъти повече от онова, за което е строена.

Точно преди четири сутринта по боядисания в зелено и бяло коридор в старата главна постройка на „Матроская тишина” премина тясна носилка със скърцащи колела. Четирима пазачи я бутаха и дърпаха, а затворникът върху нея се гърчеше, за да се освободи от коланите.

Виковете му отекваха от бетонния под и стените от сгуробетони тухли, но се чуваха съвсем малко по-силно и дразнещо от скърцащите колела.

— Отговорете ми, дяволите да ви вземат! Какво става? Не съм болен! Кой е наредил да ме транспортирате?

Пазачите не отговориха — длъжностната им характеристика не включваше изпълнението на заповедите на пазените от тях затворници. Те продължиха с носилката по коридора. Спряха пред една преграждаща метална решетка и изчакаха да им отключат вратата в центъра й. С шумно щракане вратата се отвори, четиримата бутнаха количката със затворника и продължиха напред.

Мъжът в количката не беше казал истината. Той всъщност беше болен. Всеки, прекарал известно време зад решетките в това адско място, боледуваше от нещо, а този мъж — от бронхит и тения.

Физическото му състояние може и да изглеждаше ужасяващо за човек отвън, но затворникът не изглеждаше по-зле от повечето от останалите си съкилийници и с право се опасяваше, че едва ли са го измъкнали посред нощ, за да го лекуват от болестите, от които страдаше практически всеки затворник тук.

Отново изкрещя на четиримата мъже и те отново не му обърнаха никакво внимание.

След повече от осем месеца тук, в „Матроская тишина”, тридесет и шест годишният Валентин Коваленко все още не можеше да свикне, че никой не му обръща внимание. Като бивш заместник-резидент на руската Служба за външно разузнаване имаше навика да получава отговори на въпросите си и да очаква изпълнение на заповедите си. Изгряваща звезда между двадесет и петата и тридесет и петата си година, той достигна до сладката позиция на втори в лондонската станция. След това, след няколко месеца, една лична и професионална игра се провали и шеметното му израстване премина в свободно падане.

След като служители на вътрешната служба за сигурност го арестуваха в един склад в московския район Митино през януари, го държаха тук, в предварителната следствена служба, със заповед на президента и неколцина затворнически служители, с които успя да говори, му казваха, че случаят му ще се отлага и отлага, и че трябва да се подготви да прекара години тук, в клетката си. А после, ако има късмет, всичко щеше да бъде забравено и да го изпратят у дома. От друга страна обаче, го предупредиха, че като нищо може да замине на изток и да излежи присъдата си в системата Гулаг.

Коваленко знаеше, че това е равно на смъртна присъда.

Засега прекарваше дните си в борба за ъгъла в клетката, която делеше със сто други затворници, а нощем спеше на смени на гъмжаща от буболечки койка. Всеки час от всеки ден се състоеше от болести, спорове и отчаяние.

От останалите затворници научи, че чакането преди срещата със съдията, в случай че нещата не са ускорени чрез подкупи или политическа корупция, е две до четири години. Валентин Коваленко знаеше, че няма две до четири години. Ако останалите в клетката научеха, че той е бивш високопоставен член на руското разузнаване, щяха да го пребият до смърт за две до четири минути.

Повечето обитатели на „Матроская тишина” не се славеха като любители на правителството.

Враговете на Коваленко навън се възползваха от тази опасност да го разкрият и след това да се разправят с него, особено във Федералната служба за сигурност, руската служба за вътрешна сигурност, защото така гарантираха, че докато е вътре, неудобният затворник ще си държи устата затворена.

През първите месец-два тук Коваленко имаше няколко срещи със съпругата си, изпаднала в неистов ужас и объркване, и тогава, както и при кратките телефонни разговори с нея, я уверяваше, че всичко ще се нареди и че тя няма за какво да се тревожи.

Но жена му спря да идва в затвора, а след това спря и да се обажда. После заместник-началникът на затвора му каза, че жена му е подала молба за развод и за пълно попечителство над неговите деца.

Но това не се оказа най-лошата новина. До Коваленко стигнаха слухове, че по случая му не работи никой. Той се гневеше отчаян, че никой не поема защитата му, но фактът, че никой не работи по обвинението, изглеждаше още по-зловещо. Защото така само щеше да си седи тук, в клетката, и да гние.

Тревожеше се, че до шест месеца ще умре от някоя болест.

Когато количката зави надясно и премина под вградената в тавана лампа, Коваленко огледа пазачите си. Не разпозна никого, но и тези му се струваха също такива роботи, както останалите тук. Знаеше, че от тях няма да получи полезна информация, но паниката му се засили и той изкрещя отново, когато го вкараха през друга врата навън от секцията с килиите и към административната част.

В следващия момент се озоваха в затворническата болница.

Валентин Коваленко разбра какво става. Представял си го беше. Очакваше го. Дори самият той можеше да напише сценария. Събуждане късно през нощта. Кожени превръзки на носилка със скърцащи колела. Мълчаливи пазачи и пътуване през недрата на затвора.

Щяха да го екзекутират. Тайно и в разрез със закона, враговете му щяха да го заличат от списъка с проблемите си.

В огромната болница нямаше лекари, сестри или служители в затвора, освен мъжете с носилката, което затвърди страховете на Коваленко. Веднъж вече беше идвал тук, когато гумената палка на един от пазачите му разцепи лицето и трябваше да го шият, и въпреки че това стана късно през нощта, в болницата имаше достатъчно персонал.

Но тази вечер, изглежда, някой се беше погрижил да няма никакви свидетели.

Валентин напразно се бореше с коланите на китките и глезените си.

Четиримата пазачи го вкараха в една стая за прегледи, която изглеждаше празна, след което излязоха заднешком и затвориха вратата след себе си, като го оставиха на тъмно, вързан и безпомощен. Коваленко изкрещя, когато онези го оставиха, но след като вратата се затвори, той се огледа в слабата светлина. Вдясно от него имаше завеса, зад която чуваше звуци от някакво движение.

Тук имаше и някой друг.

Коваленко запита:

— Кой е?

— Ти кой си? Какво е това място? — отговори с въпрос груб мъжки глас. Мъжът, изглежда, се намираше от другата страна на завесата, вероятно също на носилка.

— Огледай се, глупак! Това е лечебницата. Питах ти кой си.

Преди мъжът зад завесата да отговори, вратата се отвори отново и в стаята влязоха двама мъже. И двамата носеха престилки и изглеждаха по-възрастни от Коваленко. Той прецени, че са към петдесетгодишни. Не ги познаваше, но реши, че са лекари.

И двамата изглеждаха нервни.

Нито един от тях не погледна Коваленко на количката. Отместиха завесата до стената и сега Валентин успя да огледа стаята. В слабата светлина се виждаше друг мъж на количка, като от раменете надолу тялото на този втори затворник се намираше под чаршаф, но очевидно имаше същите ремъци на ръцете и краката както Коваленко.

Другият затворник също погледна лекарите.

— Какво е това? Кои сте вие?

Валентин се зачуди какво не му е наред на онзи.

„Кои сте вие?” Нима не е ясно къде се намира и кои са тези? По-добрият въпрос е „Какво става, по дяволите?”.

— Какво става, по дяволите? — извика той към двамата по-възрастни мъже, но те не му обърнаха внимание, а отидоха при краката на другия затворник.

Един от лекарите носеше черна брезентова чанта на рамото си и бръкна в нея, за да извади спринцовка. С разтреперани ръце и стиснал челюсти, което Валентин долови въпреки тъмнината, мъжът свали капачката на иглата и отметна чаршафа от голите стъпала на другия затворник.

— Какво правите бе, мамицата ви? Не ме пипай…

Докторът хвана палеца на мъжа, а Коваленко гледаше ужасен и напълно объркан. Валентин бързо премести очи към лицето на затворника — той също изглеждаше озадачен.

Докторът бързо натисна кожата под нокътя на края на палеца на мъжа, мигновено заби иглата дълбоко под нокътя и натисна буталцето.

Онзи изкрещя от ужас и болка, докато Коваленко гледаше.

— Какво става? — запита Валентин — Какво правите с този човек?

Иглата излезе от палеца и лекарят захвърли спринцовката в чантата. Избърса наоколо с парцалче, натопено в спирт, след което двамата с колегата си се изправиха до носилките и се загледаха в мъжа вдясно от Валентин.

Коваленко осъзна, че мъжът се мъчи. Погледна към него и видя как объркването по лицето му премина в гримаса на остра болка.

Стиснал зъби, затворникът изръмжа:

— Какво беше това?

Двамата доктори стояха, загледани в него с изписано по лицата си напрежение.

След още малко време мъжът на носилката започна да се мята под коланите — тазът му подскачаше нагоре, а главата рязко се мяташе настрани.

Валентин Коваленко извика за помощ с пълно гърло.

От устата на агонизиращия мъж излезе пяна и слюнка, последвани от гърлен стон. Онзи продължаваше да се гърчи в конвулсии, сякаш опитваше напразно да изхвърли инжектираните в тялото му токсини.

Затворникът умря бавно и мъчително след минута. Когато затихна, когато тялото му остана в покой, сгърчено, но ограничено от коланите, широките му очи сякаш се вторачиха право в Коваленко.

Бившият заместник-резидент от СВР погледна към докторите. Запита с пресипнал от викане глас:

— Какво направихте?

Мъжът с чантата на рамо пристъпи към краката му и бръкна в чантата си.

В същото време другият мъж отметна чаршафа от краката на Коваленко.

Валентин отново изкрещя, слабо и пресипнало:

— Чуйте! Слушайте! Не ме пипайте! Имам приятели, които ще ви платят… ще ви платят или ще ви убият, ако вие…

Валентин Коваленко замлъкна, като видя пистолета.

Вместо спринцовка докторът беше извадил от чантата си малък автоматичен пистолет от неръждаема стомана и го насочи към затворника. Другият мъж пристъпи до количката и се зае да развързва коланите от ръцете и краката на младия руснак. Коваленко млъкна, като усещаше щипането на пот в очите си и студ от намокрения чаршаф.

Примигна, за да махне потта, и продължи да гледа в пистолета.

Когато невъоръженият доктор приключи с развързването му от кожените колани, отстъпи назад и застана до колегата си. Валентин се изправи бавно на носилката, вдигнал длани и вторачил поглед в пистолета в потрепващата ръка на мъжа, убил преди малко другия пациент.

— Какво искате? — запита Валентин.

Никой не му отговори, но мъжът с пистолета, който Коваленко разпозна като „Валтер” PPK/S, употреби цевта на малкото оръжие като показалка. С рязко мръдване посочи брезентов сак на пода.

Руският затворник слезе от носилката и коленичи до сака. Трудно успяваше да отклони очи от пистолета, но когато накрая го стори, откри пълен комплект дрехи и чифт маратонки. Вдигна поглед към двамата по-възрастни мъже, които кимнаха.

Валентин смени затворническите си дрехи със сини дънки и кафяв пуловер, който миришеше на некъпан човек. Двамата продължиха да го гледат.

— Какво става? — запита той, докато се обличаше, но онези не отговориха.

— Добре. Нищо — продължи Валентин. Вече не очакваше отговори, а и определено онези нямаше да го убиват и затова ги остави да мълчат.

Дали тези убийци не му помагаха да избяга?

Излязоха от лечебницата — Коваленко водеше, а двамата крачеха на три метра зад него с насочен към гърба му пистолет. Един от мъжете каза:

— Надясно.

Нервният му глас отекна в дългия тъмен коридор. Валентин се подчини. Поведоха го по друг тих коридор, слязоха по стълбище, минаха през две железни порти, които стояха отключени и подпрени в отворено положение с кофи за боклук, и тръгнаха към голяма желязна врата.

През цялата разходка Коваленко не видя никой в тази част на затвора.

— Почукай — нареди един от мъжете.

Валентин почука леко с кокалчета по желязната врата.

Остана така за момент в тишината, която се нарушаваше само от биенето на сърцето му и хриповете в гърдите заради бронхита, които му пречеше да диша. Почувства се замаян и се надяваше адски много заради слабото си тяло, че това бягство или каквото всъщност ставаше няма да изисква от него да тича, да прескача или да катери дори най-малки препятствия.

След още няколко секунди той се обърна към мъжете зад себе си.

Коридорът беше празен.

Чу шум от местене на резета, вратата се отвори на скърцащите стари панти и руският затворник погледна навън.

През последните осем месеца Валентин Коваленко нямаше много възможности да диша свеж въздух — изкарваха го в мястото за разходки на покрива само веднъж седмично, откъдето виждаше небето през ръждиви телени мрежи, но топлият сутрешен бриз, който сега го галеше по лицето тук, на ръба на свободата, му се стори най-свежото и най-красиво усещане на света.

Тук нямаше тел, ровове, кули или кучета. Пред себе си виждаше само малък паркинг с няколко леки коли, паркирани до стената на отвъдната страна. А отдясно имаше прашна улица, която се губеше в слабата светлина на уличните лампи.

На една улична табела пишеше „Улица „Матроская тишина”.

Валентин вече не стоеше сам. Един млад пазач му беше отворил отвън. Затворникът почти не го виждаше, защото крушката на лампата над вратата липсваше. Пазачът мина край Валентин и го избута навън, а после затвори вратата.

Тя издрънча, като се затвори, а после двете резета се преместиха звучно.

И така, Валентин Коваленко се озова на свобода.

За около пет секунди.

След това забеляза черната лимузина BMW седма серия, която чакаше от другия край на улицата с работещ двигател. Фаровете на колата не светеха, но топлината от ауспуха се виждаше на мъждукащата над нея улична лампа. Тъй като Коваленко не виждаше друг признак на живот, той отиде бавно към колата.

Задната врата се отвори като покана да приближи.

Валентин наклони глава настрани. Някой, изглежда, обичаше мелодрамите. Но нямаше нужда, като се има предвид какво беше изтърпял дотук.

Бившият шпионин ускори крачка и прекоси улицата до колата, след което се настани вътре.

— Затвори вратата — чу глас от тъмното.

Плафонът над задната седалка не светеше, а от предната го делеше матирано стъкло. Коваленко забеляза някаква фигура при другата врата на неговата седалка. Мъжът се оказа едър и широкоплещест, но Валентин не можеше да различи нищо друго. Надяваше се да открие лицето на приятел, но почти веднага усети, че не познава този човек.

Коваленко затвори вратата и колата потегли бавно.

Включи се слаба червена светлинка — Валентин не можеше да определи откъде, но пък различи малко повече от мъжа до себе си. Онзи беше доста по-възрастен, с едра, почти квадратна глава и хлътнали очи. Освен това създаваше впечатление за сила и важност — важни черти за горните нива на организираната престъпност в Русия.

Коваленко остана разочарован. Надяваше се от затвора да го извади бивш колега или държавен служител, симпатизиращ на положението му, а вместо това изглеждаше, че спасителят му е мафията.

Двамата мъже се гледаха мълчаливо.

Коваленко се умори от това състезание по гледане.

— Не ви познавам, затова не знам какво да кажа. Да кажа ли „Благодаря” или „О, Господи, не и вие!”.

— Аз не съм важен, Валентин Олегович.

Коваленко долови акцента на мъжа — Санкт Петербург. Още по-сигурен ставаше, че мъжът е представител на организираната престъпност, защото в онзи град престъпността процъфтяваше.

Мъжът продължи:

— Представлявам интереси, които изразходваха цяло съкровище, финансово и друго, за да ви освободят от задълженията ви към държавата.

Колата потегли в южна посока, за което Валентин се досети от уличните табелки. Той отговори:

— Благодаря ви. И на вашите колеги. Сега мога ли да си ида?

Предполагаше, че не може, но искаше да поускори разговора, за да получи отговори.

— Можете да идете само обратно в затвора — сви рамене мъжът. — Или да идете да работите за новия си благодетел. Не са ви освободили от затвора, а преди малко избягахте.

— Точно така разбрах и аз, когато убихте другия затворник.

— Той не беше затворник. А някакъв пияница, когото доведохме от разпределителната железопътна гара. Няма да се прави аутопсия. Ще запишат, че сте умрял в лечебницата от сърдечен удар, та няма да можете да се върнете към предишния си живот.

— Значи… и аз съм съучастник в онова престъпление?

— Да. Но не смятайте, че това ще се отрази на делото ви. Нямаше дело. За вас имаше два възможни изхода. Или да ви пратят в гулаг, или да ви убият тук, в лечебницата. Повярвайте ми, нямаше да сте първият човек, екзекутиран тайно на „Матроская тишина”.

— А моето семейство?

— Вашето семейство ли?

Коваленко приведе глава настрани.

— Да. Людмила и момчетата.

Мъжът с квадратната глава отговори:

— А, говорите за семейството на Валентин Олегович Коваленко. Затворникът, умрял от сърдечен удар в затвора на улица „Матроская тишина”. Вие, господине, нямате семейство. Нямате приятели. Имате само новия си благодетел. И сте жив само заради предаността си към него за това, че ви спаси живота.

Значи вече семейството му го нямаше, а новото семейство се оказа мафията? Не. Коваленко вдигна брадичка и рамене.

— Иди на хуй — каза той. Този руски вулгарен израз, непреводим на английски, е подобен на „Да ти го начукам”.

Мафиотът почука с кокалчето на пръста си по стъклото зад предната седалка и запита:

— Смятате ли, че кучката, която ви напусна и взе децата, ще реагира добре, когато се появите на вратата точно вие, беглецът от полицията за извършено убийство и мъжът, белязан от Кремъл да умре? Тя с радост ще научи утре за смъртта ви. Няма да се налага да търпи повече срама, че мъжът й е в затвора.

Колата спря бавно. Валентин погледна през прозореца, за да се ориентира, и още веднъж видя дългите боядисани в жълто и бяло стени на затвора на улица „Матроская тишина”.

— Тук можете да слезете. Знам кой сте били преди — ярка млада звезда на руското разузнаване, но това вече не е така. Вече не сте човек, който може да ми казва „иди на хуй”. Вие сте местен престъпник и човек извън международните закони. Аз ще кажа на работодателя си, че сте казали „иди на хуй”, и той ще ви остави да се оправяте сам. Или, ако предпочитате, ще ви оставя на железопътната гара, откъдето можете да идете у дома си при онази курва, жена си, за да ви предаде тя.

Вратата на колата се отвори и шофьорът застана до нея.

При мисълта за затвора Коваленко отново усети студена пот по врата и гърба си. След няколко секунди тишина той сви рамене.

— Доводите ви са неустоими. Да се махаме оттук.

Мъжът с квадратната глава само го гледаше с напълно безстрастно лице. Накрая каза на шофьора:

— Да тръгваме.

Задната врата се затвори, след това се отвори и затвори вратата на шофьора и после, за втори път през последните пет минути, Валентин Коваленко се отдалечи от затвора.

Погледна за момент през прозореца, като опитваше да се овладее, за да може да контролира разговора и да повлияе добре на съдбата си.

— Ще трябва да напусна Русия.

— Да. Това е уредено. Вашият работодател е зад граница и вие също ще служите извън Русия. Ще идете на лекар, който да се погрижи за здравето ви, а после ще продължите кариерата си в разузнаваческата работа в известен смисъл, но не на същото място, в което е работодателят ви. Ще вербувате и ръководите агенти според указанията на благодетеля си. Ще получавате много по-добро възнаграждение от онова, което получавахте при работата си за руското разузнаване, но ще работите сам.

— Искате да кажете, че няма да се срещна с работодателя си?

Широкоплещестият мъж отговори:

— Аз работя за него почти две години и не сме се срещали. Дори не знам дали е мъж.

Коваленко вдигна вежди.

— Не говорите за някой в конкретна държава. Значи не става дума за чужда страна. Това е… някакво незаконно начинание?

Досещаше се, че е точно така, и за да скрие отвращението си, се престори на изненадан.

Отговорът дойде под формата на кратко кимане.

Раменете на Валентин се отпуснаха малко. Чувстваше умора заради болестта, а и адреналинът в кръвта му след убийството на онзи мъж и собствените му страхове от смъртта сега отслабваше. След няколко секунди каза:

— Предполагам, че нямам избор и трябва да се присъединя към вашата банда весели престъпници.

— Бандата не е моя и не са весели. Тази операция не се ръководи така. Ние… вие, аз, другите… Ние получаваме заповеди чрез криптограма.

— Какво е това?

— Обезопасена система за изпращане на съобщения в реално време, които не могат да се четат или дешифрират и които се самоизтриват незабавно.

— На компютъра ли?

— Да.

Валентин осъзна, че ще трябва да си вземе компютър.

— Значи вие не сте моят агент-оператор?

Руснакът поклати глава.

— Моята задача е изпълнена. Ние приключихме. Предполагам, че докато сте жив, няма да ме видите отново.

— Добре.

— Ще ви заведат в къща, в която ще ви доставят документи и указания с куриер. Може би утре. Или по-късно. След това хората ми ще ви измъкнат от града. От страната.

Коваленко погледна през прозореца отново и видя, че сега се движат към центъра на Москва.

— Трябва да ви предупредя, Валентин Олегович. Вашият работодател — нашият взаимен работодател, бих казал — има хора навсякъде.

— Навсякъде?

— Опитате ли да избягате от задълженията си, да се откажете от разбирателството, хората му ще ви намерят и няма да се колебаят да потърсят отговорност от вас. Знаят всичко и виждат всичко.

— Разбирам.

За първи път мъжът с квадратната глава се засмя.

— Не. Не разбирате. Не бихте могли да разбирате все още. Но повярвайте. Ядосайте ги по какъвто и да е начин и по което и да е време, и незабавно ще разберете, че знаят всичко. Като богове са.

Изисканият и образован Валентин Коваленко виждаше ясно, че е много по-добре запознат със светските неща от торбата боклук до себе си. Вероятно онзи не знаеше какво е добре работеща организация, преди да започне да работи за чужденеца, но Валентин не се притесняваше особено от дългата ръка на новия си шеф. Като бивш служител на руското разузнаване знаеше, че това е просто поредната организация с едно ниво на йерархия.

— Още едно предупреждение.

— Слушам ви.

— Не можете да напуснете организацията. Ще изпълнявате желанията им, докато те искат това.

— Ясно.

Руснакът с квадратната глава сви рамене.

— Изборът ви е това или да умрете в затвора. Ще си направите услуга, ако запомните това. Всеки ден живот ви е подарен. Радвайте се на живота и го използвайте максимално.

Коваленко погледна през прозореца към минаващата край него Москва преди зазоряване. Нима трябваше да го мотивира някакъв тъп мафиот.

Валентин въздъхна.

Старият живот щеше да му липсва.