Код "Заплаха"

СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДЕМ

Адам Яо и Джак Райън караха бясно на юг из града, когато видяха как ракетата удари американския „Хорнет”. Видяха как самолетът се понесе на юг, излезе от осветената зона над града и се изгуби в тъмнината над делтата на Перлената река, после падна и двамата забелязаха пламъка от двигателя на катапултиращата седалка, която се скри зад сградите на километър и половина от тях.

Адам ускори по улица „Нанша ган”, за да стигне при сваления пилот преди полицията или военните, които със сигурност нямаше да се бавят. По това време на нощта нямаше много коли, но пък така малката му кола биеше силно на очи из почти празните улици.

И двамата знаеха, че са тръгнали за зелен хайвер, но не можеха да си идат, без да узнаят съдбата на онзи пилот.

Сега из целия град имаше китайски военни наред с местната полиция, поради което двамата американци се чувстваха нервни, но по пътя им нямаше бариери или прегради. Нападението определено беше изненадало града и затова военните и полицията само караха натам-насам в търсене на пилота или в разговори е хора, излезли, за да видят какво става.

Но Адам и Джак имаха преднина — вече се намираха извън покрайнините.

Над главите им префучаха големи транспортни хеликоптери и се изгубиха някъде на юг в нощта.

— Отиват там, където и ние — каза Джак.

— Гарантирам го — съгласи се Яо.

Двадесет минути след като самолетът се разби и пилотът катапултира, Яо и Райън минаха край мястото с падналия изтребител — едно поле до приток на Перлената река. Хеликоптерите бяха кацнали там и бойците, които докараха, навлизаха в голяма горичка на изток. Райън виждаше лъчите на прожектори по дърветата.

Адам подкара колата, като каза:

— Ако пилотът е сред тези дървета, значи ще го хванат. Нищо не можем да направим. Но ако е отишъл в реката, ще е отплавал надолу. Поне това можем да проверим.

Яо зави при реката и подкара между редици от бараки, в които местните пазеха зърно и тор, както и оборудване за работа в близките оризища, а после поеха по тесен черен път. Яо погледна часовника си — минаваше три сутринта и щеше да е истинско чудо, ако срещнеха някого тук.

След десет минути бавно каране покрай реката мъжете забелязаха светлините на прожектори от един мост на няколкостотин метра надолу. Джак извади бинокъла на Адам от сака и видя през него четири цивилни коли на моста и група мъже, също в цивилни дрехи, които гледаха напрегнато водата.

— Тези са се сетили за същото като нас — каза Джак. — Ако пилотът е в реката, ще мине точно под тях.

Адам продължи напред, докато стигна един паркинг край склад близо до моста, и спря колата там.

— Тук скоро ще гъмжи от военни и полиция. Ти се скрий на задната седалка на колата. Аз ще ида до моста да видя какво става.

— Добре — отговори Джак. — Но ако има нещо, викни ме.

Яо излезе от колата и остави Джак в пълна тъмнина.

На моста Яо се озова сред десетина цивилни и двама войници. Те псуваха пилота. Някой каза, че градът е нападнат от тайвански самолети, но другите му отвърнаха, че е глупак, защото Тайван би нападнал Китай само ако иска да извърши самоубийство.

Всички се взираха във водата, убедени, че пилотът е паднал в реката, но Адам не намери нито един сред тях, който наистина да е видял парашута.

Разговорите на моста приличаха на семинар за изливане на гнева — всеки обясняваше какво би сторил на пилота, ако той се случи да го измъкне от водата. Войниците имаха автомати, разбира се, но много от другите мъже стискаха в ръце гребла, вили, парчета тръба или щанги за гуми.

Яо знаеше, че за пилота, ако е оцелял и е успял да избегне залавяне близо до мястото, където се разби самолетът, е по-добре да попадне в ръцете на войници от редовната армия, отколкото на тази или всяка друга група будни граждани, които го търсеха навсякъде.

Един мъж от групата с фенерче в ръка отиде на другата страна на моста, за да огледа водата. Тъй като всички смятаха, че биха забелязали човек във водата на сто метра преди моста, никой не беше се досетил да види какво става надолу по течението.

За удивление на Яо мъжът извика — каза, че е видял нещо. Яо и останалите изтичаха до отсрещния парапет и се взряха в кафявата вода, където наистина видяха човек. Мъжът лежеше с разперени ръце и крака и носеше зелен костюм на пилот, но нямаше шлем. Адам реши, че тъй като лежи с лице нагоре, летецът можеше просто да е в несвяст, а не мъртъв, както изглеждаше.

Яо натисна бутон на телефона си, за да избере последно набрания номер — този на Джак.

Като отстъпи малко назад от парапета, един от войниците изстреля откос с автомата си към тялото, което плаваше надолу по течението и излезе от светлината на фенерчето. Лъчите на няколко други фенерчета го последваха в тъмнината.

Всички затичаха по брега или към колите си, побеснели от желанието да са първите, които ще извадят онзи дявол от водата.

Джак вдигна телефона и Яо каза:

— Сядай зад волана и тръгвай на юг веднага!

— Тръгвам.

Джак качи Адам в колата и потегли бясно по черния път край реката. Двамата бързо подминаха всички, които тичаха край брега, но доста по-напред имаше три други коли.

Не изминаха и половин километър, когато стигнаха до колите, които се оказаха паркирани до пътя. Брегът на реката се намираше на четиридесетина метра надясно и лъчите на фенерчетата осветяваха крайречната растителност.

— Хванали са го — каза Яо. — По дяволите!

— Няма да стане — отвърна Джак и спря колата до другите. Бръкна в сака на Адам и измъкна нож, след което бързо излезе и каза на Адам да го последва.

Но не хукна веднага към хората, които викаха и вдигаха шум на брега. Вместо това изтича при трите коли и прободе с ножа по две гуми на всяка. След това, докато гумите съскаха, двамата изтичаха в тъмното към мястото, където лъчите на фенерчетата танцуваха върху водата.

Двадесет и осем годишният Брандън Уайт беше висок метър и осемдесет сантиметра и тежеше седемдесет и пет килограма. Не внушаваше страх, освен ако не е в кабината на своя изтребител, с шлем и с пръст на бутона за стрелба. В този момент, легнал на каменистия и покрит с трева бряг, заобиколен от мъже, които го ритаха и удряха, със счупена ръка и почти достигнал състояние на хипотермия и пълно изтощение, той приличаше по-скоро на парцалена кукла.

Около него стояха тринадесет души. Но преди първия ритник по главата той не беше видял никого. След това стисна очи, опита веднъж да стане, но не успя дори да се изправи на колене заради сипещите се удари.

На гърдите в костюма си имаше пистолет, но при всеки опит да вдигне лявата си ръка и да извади нагласеното за дясната му ръка оръжие някой го събаряше или му дръпваше ръката.

Накрая някои извади оръжието от кобура и го насочи към главата на Брандън. Друг изби пистолета от ръката му и настоя да млатят пилота до смърт.

Траш усети как едно от плаващите му ребра се пука, а след това почувства остра болка в бедрото си. Някой заби там вила за сено и той извика от болка, след което забиха вилата отново, а той ритна с другия си крак към нападателя, но улучи металното сечиво с върха на обувката си и си счупи един пръст.

След това дочу стенание от друг, което му се стори странно, защото само той тук понасяше ритници, и объркан, отвори очи и видя как на земята падна фенерче. Един от нападателите му се стовари до него, а после другите се развикаха на китайски, шокирани и изненадани.

Гърмежът от автомат до него го накара да потръпне. Последва втори изстрел и един войник падна върху него. Брандън посегна към автомата със здравата си ръка, но нямаше сили да стреля с него без другата. Един от изпадналите в паника мъже опита да измъкне автомата, но Брандън го затисна с тялото си с последни сили.

Сега във въздуха проехтя дълъг откос автоматична стрелба и той усети и чу как хората около него отскачат, падат, стават и тичат. Чу как някои паднаха във водата, а други затичаха край нея, като шляпаха с крака по тинестия бряг.

След още един автоматичен откос Брандън отвори очи и видя паднали прожектори край речния бряг. Лъчът на единия осветяваше въоръжен мъж — по-висок и по-едър от нападателите си и за разлика от тях, с хартиена маска на лицето.

Мъжът коленичи над един китайски войник, проснат в тревата, извади пълнител от джоба на гърдите му и презареди автомата. После се обърна към някой по-нагоре на брега и каза:

— Качи се в колата. Аз ще го занеса дотам.

„Нима говореха на английски?” — запита се Траш.

Мъжът коленичи над него и каза:

— Хайде да те водим у дома.

Джак Райън-младши помогна на ранения пилот да се качи на задната седалка и се настани до него. Адам натисна рязко газта и малката кола се понесе бързо на юг, като подмина няколко от цивилните, прогонени преди малко от Райън с автомата на войника, чието гърло преряза с ножа си преди минутка.

Адам не познаваше пътищата, но знаеше със сигурност, че нямат никакъв шанс да отидат далеч с колата, която съвсем скоро тези мъже щяха да опишат на военните.

Замисли се за хеликоптери във въздуха, полицейски блокади, конвои с войници, тръгнали да търсят пилота и спасилите го шпиони.

— Трябва ни друга кола — каза той на Райън…

Джак отвърна:

— Добре. Опитай да намериш микробус, за да сложим този да лежи. Много е зле.

— Добре.

Джак се вгледа в очите на пилота. Виждаше болка, шок и объркване, но знаеше, че е жив. На гърдите на костюма му пишеше „Уайт”.

— Уайт? — каза Райън. — Ето ти вода.

Отвори една бутилка, която извади от сака на Адам, и я наведе над устата на капитана от Морската пехота.

Пилотът пое бутилката със здравата си ръка и отпи.

— Наричай ме Траш.

— Аз съм Джак.

— И друг самолет падна. Преди моя.

— Да. Видяхме го.

— Пилотът?

Райън поклати бавно глава.

— Не знам. Не видях какво стана.

Траш затвори очи и остана така дълго време. Джак реши, че е припаднал. След малко каза:

— Чийз.

Пилотът отвори очи.

— Кои сте вие, момчета?

Джак отговори:

— Приятели сме, Траш. Ще те закараме на безопасно място.

— Кажете ми, че тази проклета атака си е струвала.

— Дали си е струвала? — запита Джак. — Ти не знаеш ли какво ударихте?

Някаква сграда — отговори Траш. — Знам само, че двамата с Чийз я заковахме в задника.

Колата удари дупка в пътя, при което двамата мъже отзад се раздрусаха и пилотът изстена от болка. Адам пое по един по-широк път, който водеше на югоизток от град Шънджън.

Джак се люшна настрани, но после се изправи и каза:

— Капитане, онова, което направихте, може да е предотвратило цяла война.

Траш отново затвори очи.

— Глупости — каза той бавно. След малко заспа.