Код "Заплаха"

ЧЕТИРИ

Икономист по образование, Уей Джънлин не бе служил в армията на страната си и следователно не беше се докосвал до оръжие. Мъжът се измъчваше силно от този факт, докато гледаше в големия черен пистолет на бюрото си, който му изглеждаше като някаква рядка праисторическа вещ.

Чудеше се дали ще може да го употреби както трябва, въпреки че според него не са необходими особени умения, за да се простреляш в главата.

Фун, главният агент охранител, който му даде пистолета, му беше разказал за тридесетина секунди кои са основните неща при работа с оръжието. Фун даже беше вкарал куршума в цевта вместо него, а след това със сериозен и все пак надменен тон бившият полицай беше обяснил на Уей как да държи пистолета и как да натисне спусъка.

На въпроса към охранителя си къде точно трябва да насочи оръжието за максимален ефект, икономистът не получи така точен отговор, както му се искаше.

Фун обясни, като вдигна рамене, че е достатъчно да опре цевта където и да е в черепа около мозъка си, особено ако закъснеят медицинските грижи, за което той обеща да направи необходимото.

И след това с отсечено кимване, бодигардът беше оставил Уей Джънлин сам зад бюрото в кабинета му, върху което се намираше пистолетът.

Уей изсумтя.

— Много добър бодигард е този Фун, няма що.

Взе пистолета в ръка. Оказа се по-тежък от очакваното, но балансиран. Дръжката му се стори изненадващо дебела — усещаше я много по-дебела в ръката си, отколкото мислеше, че е възможно, но пък това не значеше, че е мислил особено много за огнестрелни оръжия.

След като разгледа отблизо оръжието, прочете серийния номер и печата на производителя от любопитство, Уей Джънлин, президентът на Народна република Китай и главен секретар на Комунистическата партия на Китай, допря цевта на оръжието до дясното си слепоочие и притисна пръст върху спусъка.

Уей не беше най-подходящият водач на страната си и до голяма степен затова искаше да се самоубие.

По време на раждането на Уей през 1958 г.‍ баща му, вече шестдесетгодишен, беше сред тринадесетте членове на Седмото политбюро на Китайската комунистическа партия. Старият Уей, бивш журналист и редактор във вестник, беше напуснал работата си през тридесетте години на двадесети век и започнал в пропагандния отдел на ККП. Бил заедно с Мао Дзъдун по време на Дългия поход, продължил осем хиляди мили, който утвърдил Мао като национален герой и водач на комунистически Китай и така осигурил комфортен живот на много от мъжете около него.

Мъжете като бащата на Уей, застанали по историческа случайност до Мао по време на революцията, също бяха смятани за герои и през следващите петдесет години заемаха водещи позиции в Пекин.

Джънлин беше роден с привилегии, израснал в Пекин и изпратен да учи в пансион в Швейцария. В „Колеж Алпин Интернасионал Бо Солей” до Женевското езеро младежът се беше сприятелил с други деца на партията, синове на партийни служители, маршали и генерали, и когато се върна в университета в Пекин, за да учи икономика, знаеше, че той и много от приятелите му от пансиона ще са на държавна работа.

Уей членуваше в група, известна като „Принцовете”. Тя включваше изгряващите звезди в политиката, армията или бизнеса в Китай — синове или дъщери на бивши висши партийни служители, повечето от тях маоисти, участвали в революцията. В общество, което отричаше класите, „Принцовете” представляваха безусловен елит и държаха парите, силата и политическите връзки, които им даваха възможност да управляват новите поколения.

След колежа Уей стана общински служител в Чунцин и се издигна до заместник-кмет. След няколко години напусна, за да се запише в бизнес школата към университета в Нандзин, където получи магистърска степен по икономика и защити докторат по администрация, след което прекара края на осемдесетте и цялото девето десетилетие на двадесети век в международния финансов сектор в Шанхай — една от новите специални икономически зони в Китай. В специалните икономически зони, създадени от централното комунистическо правителство, не действаха много от националните закони, за да позволят по-голяма свобода на пазара и да насърчават чужди инвестиции. Този експеримент с капитализма се оказа изключително успешен и дипломата по икономика на Уей, както и до голяма степен неговите делови и партийни връзки го поставиха в центъра на финансовото израстване на страната и осигуриха бъдещето му за още по-велики неща.

В началото на новото хилядолетие го избраха за кмет на Шанхай, най-големия град в Китай. Там той настояваше за още повече инвестиции от чужбина и още по-широко прилагане на принципите на свободния пазар.

Красив и чаровен, Уей отговаряше на бизнес интересите на Запада и звездата му изгря — прочу се като лицето на нов Китай у дома си и по целия свят. Но той се обяви също за строг социален ред. Поддържаше само икономическата свобода, а жителите на града не видяха никакво увеличение на личната си свобода.

След унизителната загуба в борбата с Русия и САЩ за златните мини и нефтените находища в Сибир повечето ръководители в Пекин бяха уволнени и Уей, младият и енергичен символ на новия Китай започна да работи за страната си. Стана партиен ръководител на комунистическата партия в Шанхай и член на Шестнадесетото политбюро.

През следващите няколко години той делеше времето си между Пекин и Шанхай. Той представляваше рядкост в правителството — застъпващ се за бизнеса комунист, който работеше за развитие на специалните икономически зони и други зони със свободен пазар в Китай, като в същото време поддържаше хардлайнерските позиции на Политбюро срещу либералните политически помисли и личните свободи.

Той, дете на Мао и на партията, но и специалист по международни финанси, считаше икономическия либерализъм за самоцел, за начин да привлече чуждестранни пари в страната, да укрепи комунистическата партия, а не да я разруши.

След кратката война на Китай с Русия и Съединените щати мнозина смятаха, че икономическите затруднения ще унищожат страната. На хоризонта се задаваха глад, пълното разпадане на националната и провинциалната инфраструктура и в крайна сметка, анархия. Китай успя да избегне срив само благодарение на Уей и други като него. Уей искаше разширяване на специалните икономически зони и създаването на множество по-малки зони със свободен пазар и свободна търговия.

Отчаяно, Политбюро се съгласи да изпълни докрай плана на Уей и китайският капитализъм се разрасна стремглаво.

Рискът си струваше. Уей, главният архитект на плана за финансовите реформи, получи награда за работата си. Успехът, статусът на „принц” и произходът му го правеха естествен приемник на поста министър на търговията на Китай в Седемнадесетото политбюро. Когато той встъпи в ролята на ръководител на националните финанси, Китай отбелязваше растеж, измерен с двуцифрени стойности, които, изглежда, нямаше никога да се променят.

Но мехурът се спука.

Световната икономика навлезе в продължителен спад малко след като Уей стана министър на търговията. Силен удар понесоха чуждестранните инвестиции в Китай и износът от страната. Тези два компонента на икономиката, за чието революционно обновяване имаше заслуга Уей, представляваха основните движещи сили за стремителния растеж на нацията. Това бяха изворите на пари, които пресъхнаха почти напълно, когато светът спря да купува.

Наложеното от Уей ново разширяване на специалните икономически зони не успя да спре спираловидното сриване към катастрофата. Закупените от Китай имоти и валутни фючърсни сделки по света се превърнаха в ями за пари, когато избухнаха европейската финансова криза и сривът на имотите в Америка.

Уей знаеше накъде духа вятърът в Пекин. Предишният му успех с реформите за свободен пазар, които целяха спасението на родината му, щяха сега да се използват срещу него. Политическите му врагове щяха да посочат неговия икономически модел като причина за провала и да твърдят, че увеличаването на деловите отношения на Китай с останалия свят единствено е изправило Китай пред заразата на капитализма.

Затова министър Уей криеше истината за неуспеха на китайския икономически модел, като изместваше акцента от огромните строежи и насърчаваше заеми за местните ръководства, с които да строят или ремонтират пътища, сгради, пристанища и телекомуникационни инфраструктурни съоръжения. Това бяха инвестициите в стария комунистически икономически модел — правителствена политика за икономическо развитие чрез огромни централно планирани схеми.

Това изглеждаше добре на хартия и Уей цели три последователни години представяше на събранията коефициенти на растеж, които макар и не толкова добри, като през първите години след войната, все още кръжаха около осем или девет процента. Той омайваше Политбюро и по-маловажните ръководни органи в Китай, както и световната преса, с факти и цифри, които рисуваха желаната от тях картина.

Но Уей знаеше, че това е вятър и мъгла, защото заемите нямаше никога да се платят. Търсенето на стоки от Китай спадна почти до нулата, а дългът на регионалните ръководства достигна седемдесет процента от брутния вътрешен продукт, като двадесет и пет процента от всички заеми не даваха никакви резултати за китайските банки, но Уей и неговото министерство продължаваха да насърчават към повече заеми, повече изразходване на средства и повече строителство.

Но всичко се оказа картонена кула.

А отчаяните опити на Уей да скрие икономическите проблеми на страната съвпаднаха с ново тревожно явление, обхванало страната със силата на тайфун.

Наричаха го движението „Туидан”.

След жалките действия на правителството в отговор на едно бедствено земетресение улиците на цялата страна се изпълниха с протестиращи. Правителството ги отблъсна, макар не с всички средства, с които разполагаха, но всеки арест и всяко пускане на сълзотворен газ засилваха нестабилността на ситуацията.

След като водачите на тълпите бяха хвърлени в затвора, демонстриращите се махнаха от улиците и Министерството на обществената сигурност реши, че положението е под контрол. Но протестите преминаха в интернет и новата социална мрежа и сайтове за общуване в Китай и зад граница чрез добре известни начини за заобикаляне на интернет филтрите на китайското правителство.

Тук, на стотици милиони компютри и смартфони, спонтанните протести се превърнаха в добре организирано и мощно движение. Китайската комунистическа партия реагира бавно, а Министерството на обществената сигурност със своите палки, лютив спрей и камионетки за арести не можеше да се справи с електронните единици и нули на разпространяващия се като вирус бунт в киберпространството. Протестите в мрежата преминаха в бунт и след много месеци прераснаха в движението „Туидан”.

„Туидан”, или „отхвърли партията”, започна с няколко стотици души, след това с хиляди и накрая включваше милиони граждани на Китай, които публично се отрекоха от комунистическата партия. Правеха го в интернет, анонимно или пък публично извън страната.

След четири години движението „Туидан” можеше да се похвали с над двеста милиона отказали се от партийното членство.

Но не броят на напусналите през последните четири години притесняваше партията. Всъщност не можеше да се определи лесно верният брой отказали се, защото много от хората в списъка, разпространяван от движението, бяха с прякори или с обичайни имена, които не можеха да се проверят. Двестате милиона дисиденти всъщност можеше да са само петдесет милиона. Политбюро се плашеше от негативната нагласа, която публично отказалите се зад граница създаваха, и от вниманието, с което останалата част на света следеше успеха на бунта.

Министърът на търговията Уей наблюдаваше растящото движение „Туидан” и гнева, объркването и страха, което то създаваше в Политбюро, и мислеше за скритите икономически проблеми на страната. Знаеше, че сега не е моментът да разкрива надвисналата криза. Всякакви сериозни реформи за затягане на коланите трябваше да чакат.

Не можеше точно сега да показва на правителството колко неспособно е да се справи с каквото и да е. Това само щеше да разпали още повече масите и да засили въстанието.

На осемнадесетия партиен конгрес се случи нещо невероятно и напълно неочаквано за Уей Джънлин. Избраха го за президент на Китай и генерален секретар на комунистическата партия, с което го направиха управител на тази картонена кула.

Изборът премина шумно, като за китайското Политбюро. Двамата членове, за които имаше най-голяма вероятност да поемат поста, бяха отпаднали няколко седмици преди конгреса — единият за корупционен скандал в родния си град Тиендзин, а другият — поради арест на негов подчинен и обвинение в шпионаж. От останалите членове на постоянния комитет, които отговаряха на изискванията за поста, само един не участваше в съюзи с единия или другия от двамата изпаднали в немилост мъже.

Този човек беше Уей. Все още го считаха за външен човек, за неприсъединил се към никоя от двете фракции и затова го избраха за компромисен кандидат на относително крехката възраст от петдесет и пет години.

Трите най-високи поста в Китай са този на президента, генералния секретар на Китайската комунистическа партия и председателя на Централната военна комисия или шефа на военните. Случваше се един човек да изпълнява едновременно и трите длъжности, но в случая на Уей председателството върху Централната военна комисия се падна на друг — Су Къцян, четиризвезден генерал от Народната освободителна армия. Су, син на един от най-доверените маршали на Мао, се познаваше с Уей от детството, прекарано заедно в Пекин, а после в Швейцария. Едновременният им възход до най-високите нива на властта в страната означаваше, че времето на „принцовете” е дошло.

Но от самото начало Уей знаеше, че съвместното лидерство не означава партньорство. Су беше отявлен привърженик на военната експанзия — произнасяше агресивни речи за вътрешно ползване, в които говореше за мощта на Народната освободителна армия и съдбата на Китай да стане регионален водач и световна сила. Той и генералният му щаб бяха увеличавали армията през последното десетилетие благодарение на двадесетпроцентното годишно увеличение на бюджета и Уей знаеше, че Су не е от генералите, които правят армия просто за да впечатляват другите по време на паради.

Уей знаеше, че Су иска война, но смяташе, че това е най-малко необходимо на Китай.

Три месеца след като пое две от трите юзди на властта, на среща на Постоянния комитет в Джуннанхай, заградения със стени правителствен имот западно от Забранения град и площад „Тянанмън”, Уей взе тактическо решение, заради което само месец по-късно се наложи да опре пистолет в слепоочието си. Според него истината за финансовото състояние щеше да излезе наяве непременно — или поне за хората в Постоянния комитет. От Министерството на търговията вече тръгваха слухове за проблеми, а също и от провинциите. Затова Уей реши да изпревари слуховете, като информира комисията за предстоящата криза в „неговата” икономика. Пред зала с безизразни лица той обяви, че ще предложи ограничаване на регионалните заеми и други мерки за икономии. Обясни, че това ще заздрави икономиката на страната във времето, но че ще доведе до неприятен спад на икономиката в краткосрочен план.

— Колко краткосрочен? — запита партийният секретар на Държавния съвет.

Уей излъга:

— Две до три години.

От своите специалисти по изчисленията знаеше, че реформите за икономии ще трябва да действат към пет години, за да се постигне желаното.

— С колко ще спадне темпът на растеж?

Този въпрос дойде от секретаря на Централната комисия за проверки на дисциплината.

Уей се поколеба за малко, а след това отговори със спокоен, но приятен глас:

— Ако нашият план бъде задействан, растежът ще се свие по наша преценка с десет пункта през първата година на изпълнението.

В залата ахнаха.

Секретарят каза:

— Растежът в момента е осем процента. Вие ми казвате, че ще има свиване?

— Да.

Председателят на Централната комисия за насоки за изграждане на духовна цивилизация изкрещя в залата:

— Прекарахме тридесет години в растеж! Дори в годината след войната не свихме икономиката!

Уей поклати глава и отговори спокойно, в рязък контраст с повечето от разгорещените мъже в залата:

— Лъгали са ни. Аз прегледах дневниците от онези години. Растежът е вследствие предимно на разширяването на външната търговия, която започнах аз, но това не се е случило в първата година след войната.

Уей доста бързо забеляза, че повечето от хората в залата не му вярват. Той гледаше на себе си просто като вестител, който информира останалите за кризата, а не като на отговорен за нея, но останалите членове на Постоянния комитет се заеха да хвърлят обвинения. Уей отговори властно, като настоя да изслушат плана му за възстановяване на икономиката, но другите заговориха за нарастващото недоволство по улиците и се разприказваха помежду си как новите проблеми ще засегнат позициите им в Политбюро по принцип.

От този момент срещата се разпадна. Уей премина в отбрана и към края на следобеда се върна в своя кабинет в Джуннанхай, като осъзнаваше, че е надценил способностите на останалите членове на Постоянния комитет да разберат сериозния характер на тази заплаха. Те не изслушаха плана му, който нямаше повече да се обсъжда.

Уей беше станал генерален секретар и президент, защото не участваше в никоя фракция, но разбра през няколкото часа дискусии за мрачното бъдеще на китайската икономика, че нямаше да е зле да има приятели в Постоянния комитет.

Като опитен политик със силен усет за реалната политика разбираше колко малки са шансовете му да спаси собствената си кожа в настоящия политически климат, освен ако не обяви, че растежът и просперитетът, прокламирани от предишните водачи цели тридесет и пет години, ще продължат и под неговото водачество. Но като отличен икономист с пълен достъп до ултрасекретните финансови документи на страната си знаеше, че просперитетът в Китай ще спре и че единственото бъдеще ще е връщане назад.

И това не се отнасяше само за икономиката. На теория един тоталитарен режим можеше да прикрие много фискални проблеми. И точно това правеше самият той в известна степен от години, като използваше мащабни проекти в обществения сектор, за да стимулира икономиката и да създаде нереалистично впечатление за нейната жизненост.

Но Уей знаеше, че недоволството на нацията е като буре с барут, което можеше да избухне всеки ден.

Три седмици след катастрофалната среща в Джуннанхай Уей разбра, че властта му се изплъзва. По време на дипломатическо посещение в Унгария един от членовете на Постоянния комитет, директорът на Отдела за пропаганда на комунистическата партия, поръча всички ръководени от държавата средства за информация, както и контролираните от ККП новинарски служби в чужбина, да пускат статии, които критикуват икономическото водачество на Уей. Той побесня от тази нечувана дързост. Спешно се върна в Пекин и настоя за среща с директора на пропагандния отдел, но му казаха, че мъжът е в Сингапур до края на седмицата. Уей свика спешна среща в Джуннанхай с всичките двадесет и пет членове на Политбюро, но дойдоха само шестнадесет.

След няколко дни в медиите се появиха обвинения в корупция и в превишаване на правата на Уей за лични облаги като кмет на Шанхай. Обвиненията се потвърждаваха с подписани изявления на някои от бившите му служители и колеги в бизнеса в Китай и зад граница.

Уей не беше корумпиран. Като кмет на Шанхай той се бореше срещу корупцията във всичките й форми — в местния бизнес, в полицията, в партийния апарат. Така си спечели врагове, които с голямо желание даваха неверни показания срещу него, особено в случаите, когато високопоставени организатори на преврата получаваха покани за достъп до политически постове срещу изявленията им.

Принцът водач получи заповед за арест от Министерството на обществената сигурност — китайския еквивалент на Министерството на правосъдието на САЩ.

Уей разбираше точно какво става. Извършваха опит за преврат.

Превратът настъпи сутринта на шестия ден от кризата, когато вицепрезидентът застана пред камерите в Джуннанхай и обяви пред зашеметените международни медии, че докато не се разреши неприятният случай с президента Уей, той поема ръководството на правителството. След това вицепрезидентът обяви, че президентът се укрива от правосъдието.

В този момент Уей се намираше само на четиристотин метра, в апартамента си в Джуннанхай. Около него имаше няколко поддръжници, но по всичко личеше, че течението се е обърнало срещу него. От кабинета на вицепрезидента го уведомиха, че му дават срок до десет часа на следващата сутрин да пусне в жилището си хората от Министерството на обществената сигурност, за да извършат ареста. И че ако се съпротивлява, ще прибегнат до сила.

Късно вечерта на шестия ден Уей най-после премина в нападение. Установи кои хора от партията заговорничат срещу него и свика тайна среща с останалите членове на Постоянния комитет на Политбюро. Уточни за петимата мъже, които не заговорничеха, че се смята за „пръв сред равни” и че ако остане президент и генерален секретар, ще управлява в колективно ръководство. Накратко, обеща всеки от петимата да има повече власт, отколкото, ако сложат на мястото му някой друг.

Постоянният комитет го посрещна хладно. Сякаш гледаха обречен човек и не проявиха особен интерес към идеята да се присъединят. Вторият най-силен човек в Китай, председателят на Централната военна комисия Су Къцян, не каза нищо през цялата среща.

През цялата нощ Уей не знаеше дали ще го свалят от власт на сутринта — арест, затвор, насилствено подписване на фалшиво признание, и екзекуция. В часовете преди зазоряване бъдещето му изглеждаше още по-мрачно. Трима от петимата членове на Постоянния комитет, които още не участваха в преврата, казаха, че няма да се обявяват за детронирането му, но че нямат политическите връзки, за да му помогнат.

В пет сутринта Уей се срещна със своите служители и обяви, че ще се оттегли от поста си за доброто на нацията. Министърът на обществената сигурност получи известие, че Уей ще се предаде и изпрати екип в Джуннанхай, който да го арестува и доведе в сградата на улица „Източна Чанган”, от другата страна на площада „Тянанмън”.

Уей обеща, че ще се предаде без съпротива.

Но беше решил, че няма да постъпи така.

Изобщо нямаше да се предава.

Петдесет и четири годишният „принц” не желаеше да играе ролята на декор в политическия театър на враговете си, решили да го използват като изкупителна жертва за падението на страната.

Можеха да го имат мъртъв и да правят каквото си поискат с наследството му, но той нямаше да стои и да гледа това.

Докато контингентът полицаи от Министерството на обществената сигурност наближаваше правителствените сгради, Уей поговори с шефа на личната си охрана и Фун се съгласи да му осигури пистолет и да го научи как да го ползва.

Уей опря големия черен пистолет QSZ–92 в главата си с леко разтреперана ръка, но установи, че е доста спокоен предвид ситуацията. Затвори очи и като натисна спусъка малко по-силно, се разтрепери — първо краката, а после и цялото тяло.

Уей се притесни, че ще разтърси и отклони цевта от целта и затова притисна пистолета още по-силно към слепоочието си.

От коридора пред кабинета му се чу вик. Развълнуваният глас принадлежеше на Фун.

Заинтригуван, Уей отвори очи.

Вратата на кабинета се отвори рязко и охранителят нахълта в кабинета, а Уей затрепери толкова силно, че се чудеше дали Фун е забелязал тази негова слабост.

Бързо свали пистолета.

— Какво има? — запита президентът.

Фун гледаше с широко отворени очи, а по лицето му играеше странна усмивка. Той каза:

— Другарю генерален секретар! Танкове! На улицата има танкове!

Уей внимателно постави пистолета на масата. Какво ли означаваше това?

— А, те са от Министерството на обществената сигурност. То има бронирани коли — отвърна той.

— Не! Не са бронетранспортьори. Танкове са! Дълги редици танкове и идват от площад „Тянанмън”!

— Танкове? Чии танкове?

— Су! Това трябва да е генерал… извинете, искам да кажа председателят Су! Изпраща тежки бронирани машини, за да ви защити. Министерството няма да посмее да ви арестува, ако ви защитава Народната освободителна ария. А и как иначе?

Уей не можеше да повярва, че това се случва. Су Къцян, четиризвездният армейски генерал и „принц”, председател на Централната военна комисия и един от хората, към които президентът беше се обърнал пряко за помощ предишната вечер, идваше на помощ в последния момент.

Президентът на Китай и генерален секретар на ККП бутна пистолета върху бюрото към своя телохранител.

— Майор Фун… Изглежда, това няма да ми е необходимо днес. Вземете го, преди да се нараня.

Фун пое пистолета, спусна предпазителя и го прибра в кобура на бедрото си.

— Изпитвам голямо облекчение, другарю президент.

Уей не смяташе, че Фун го е много грижа дали шефът му е жив или не, но в този момент на шеметно вълнение той стана и разтърси ръката на телохранителя си.

В ден като този си струваше човек да има всякакви съюзници, дори такива, които поставят условия.

Уей погледна през прозореца на кабинета си над стените на Джуннанхай. По улиците пълзяха танкове, покрай които в стройни редици крачеха бойци от Народната освободителна армия с автомати на гърдите.

Когато тътенът на приближаващите танкове разтърси пода, а лавиците с книги, лампите и мебелите в кабинета се раздрънчаха, Уей се усмихна, но усмивката му скоро изчезна.

— Су? — каза си той объркан. — Защо точно той ме спасява… Защо Су?

Но знаеше отговора. Може и да се радваше и да изпитваше благодарност за намесата на военните, но разбираше, че още в тези първи моменти оцеляването му го правеше по-слаб, а не по-силен. Трябваше да плати за тази услуга.

Уей Джънлин осъзна, че през оставащото време на своето управление ще бъде задължен на Су и неговите генерали, и знаеше какво точно ще искат те от него.