„Който завоюва морето, е всемогъщ.” Това беше девизът на „Вираат” — индийския самолетоносач, спрял в пристанище Дананг точно седмица след деня, в който председателят Су Къцян заповяда всички чуждестранни военни кораби да излязат от Южнокитайско море.
Самолетоносачът „Вираат” започна живота си през 1959 г., като под името „Хермес” и след четири десетилетия под флага на Великобритания беше продаден на Индия през 80-те години на двадесети век. Никой не би казал, че той е последен писък на техниката, но неотдавна индийските ВМС удължиха ресурса му с няколко години и въпреки остарелите технологии той остана важен символ за страната си.
Със своите тридесет хиляди тона той не достигаше и една трета от размерите на „Роналд Рейгън” от клас „Нимиц”. На борда му се намираха 1750 моряци и пилоти, както и четиринадесет изтребителя „Хариер” и осем щурмови хеликоптера „Сий Кинг”.
На втория ден след пристигането на самолетоносача в Дананг един от хеликоптерите му, който патрулираше в предоставената на Индия зона за проучване за нефт, забеляза китайска подводница от клас „Сун”, която се намираше съвсем близо до един от индийските кораби за геоложки проучвания. След минути подводницата блъсна и повреди кораба, поради което се наложи тридесетте и петима членове на екипажа да се качат на спасителните лодки. Пилотите на хеликоптера се заеха да пренасят спасените до другите кораби наоколо, но не преди да се обадят на оборудвания за борба с подводници корвет „Каморта”, пристигнал в Южнокитайско море заедно с „Вираат”. Корветът пристигна бързо в района и улови в радара си китайската подводница.
„Каморта” изстреля една ракета с диаметър 213 мм от монтираната на палубата му съветска пускова установка РБУ–600 за борба с подводници. Ракетата излетя от подобната на подкова установка, прелетя пет километра във въздуха, след което се гмурна във водата. Потъна на дълбочина двеста и петдесет метра, но избухна по-рано, без да повреди подводницата, слязла на триста и двадесет метра под повърхността.
Втората ракета също не успя да открие целта си.
Китайската подводница се измъкна. Но китайците чакаха точно това.
Три часа след нападението над подводницата „Нинбо” разрушител с управляеми ракети на позиция между Хайнан и виетнамския бряг премина към бойни действия. Изстреля четири руски противокорабни ракети SS-N–22, с натовско обозначение „Сънбърн”.
Ракетите се стрелнаха над водата със скорост 2,2 пъти над звуковата и три пъти по-бързо от американската противокорабна ракета „Харпун”. Радарната и насочващата система в носа й я водеха към целта — най-големия кораб в района.
„Вираат”.
Докато бързите като светкавица тристакилограмови бронебойни глави се носеха към целта си, отбранителните ракети „земя-въздух” на борда на „Вираат” полетяха в отчаян опит да ги свалят. Като по чудо едната от тях улучи първата китайска ракета на четири километра в морето, но само след няколко мига другите три удариха големия кораб отдясно, като втората от тях попадна достатъчно високо, за да взриви и вдигне във въздуха трите хеликоптера „Сий Кинг” като огнени топки, а разхвърчалите се от тях парчета унищожиха два от изтребителите „Хариер”.
Самолетоносачът не потъна — три тристакилограмови бойни глави не можеха да изпратят толкова голям кораб на дъното на океана, но постигнаха „унищожение на мисията” — термин, който във Военноморските сили означаваше, че корабът е станал безполезен като средство за водене на война.
Загинаха и двеста четиридесет и шест моряци и летци, а всичките поддържащи кораби се спуснаха да гасят огъня и да вадят членовете на екипажа от черната вода.
Двама пилоти на изтребители „Хариер”, които в това време се намираха във въздуха, се оказаха без писта за кацане, защото нямаха гориво, за да стигнат до своите резервни летища във Виетнам. Пилотите катапултираха в океана и оцеляха, а самолетите им изчезнаха във вълните.
Въпреки че Народната освободителна армия незабавно обяви нападението за отбранителна реакция срещу индийската атака срещу подводницата, целият свят разбираше пределно ясно, че за китайците си струва да убиват заради Южнокитайско море.
Валентин Коваленко нае един бял „Нисан Максима” от гараж за коли под наем близо до летище „Роналд Рейгън” и замина с него в Джорджтаун, като прекоси моста „Франсис Скот Кий”.
Изпълняваше поредната детска задача за Центъра, или поне така му изглеждаше от указанията, които получи предишната вечер малко след запознаването си с Жерав.
Коваленко не смяташе, че днешната му задача ще протече така драматично, както снощните събития. Трябваше да наеме кола и да проведе наблюдение над един обект на три-четири километра от апартамента си.
Както обикновено, Коваленко не знаеше нищо за операцията, а само инструкциите си.
След няколко минути каране из Джорджтаун, за да провери дали не го следят, той стигна до целта си. Разбира се, това го изискваше занаятът, но Валентин не се оглеждаше само за врагове. Оглеждаше се за хора на Центъра или някой от организацията, за която беше работил толкова време, както и за местната полиция или за оператори на американското контраразузнаване.
Отби по улица „Уисконсин”, а след това по улица „Проспър” — тиха уличка с две платна, с големи сгради на федералното правителство и къщи от ранния викториански период с малки предни дворчета, основно училище и магазинчета. Коваленко продължи да кара малко под позволената скорост, като се оглеждаше за адреса.
3333.
Откри го от дясната си страна — двестагодишна двуетажна къща в малък имот, затиснат от двете страни от училището и от двуетажен жилищен блок. Около имота имаше ограда от черно ковано желязо, а предната част на сградата се криеше зад разлистени дървета и храсти. Изглеждаше като обитавана от призрак къща. На нивото на улицата имаше гараж, а до дома над него водеше стълбище с каменни стъпала, което тръгваше от входната врата в оградата до тротоара.
Валентин зави зад ъгъла, спря в малък паркинг на ателие за химическо чистене и включи цифров диктофон, за да си припомни възможно най-много от подробностите на имота. Когато приключи, се върна с колата и подкара северно от къщата с № 3333 на улица „Проспър”. Намери малка уличка, която минаваше от задната страна на имота.
След като паркира колата на улица „Уисконсин”, тръгна пеша и обиколи всички околни улици, за да огледа и другите имоти, а не само интересуващия го.
Тръгна по тясната уличка отзад, мина край училищния двор и откри малка врата, която позволяваше достъп до целта.
При всичките си обиколки около къщата не забеляза никакви хора вътре или около нея и си отбеляза, че по стълбите до предната врата има пожълтели есенни листа, които, изглежда, се намираха там от доста време. Не виждаше какво има в гаража, а и не знаеше дали от него до къщата има пряк достъп, но за момента можеше само да предполага, че тук няма никой.
Представа нямаше защо Центъра се интересува от този имот. Сигурно иска да си купи къща. Инструкторът му не беше казал нищо ясно, но въпреки това Валентин смяташе цялата тази потайност за излишна.
Може би просто трябваше да иде до предната врата, да почука и да поиска да му покажат къщата.
Не. Това не беше в стила на Коваленко. Той знаеше, че лично за него е най-добре да сведе контактите си с други хора до минимум.
Върна се при колата си и потегли обратно към летището, за да се прибере в апартамента под наем. Когато се върне, щеше да докладва на Центъра чрез програмата „Криптограм” какво е открил, след което щеше да се напие.
Джон Кларк стоеше неподвижен като камък в пасището зад къщата, загледан към листата, които студеният есенен вятър носеше пред него, но не фокусираше върху тях.
Внезапно се размърда — лявата му ръка се изви рязко пред тялото, отдясно под коженото му яке, и се върна обратно с черен пистолет „ЗИГ Зауер” калибър 45, с дебел заглушител. Пистолетът се вдигна до нивото на очите му и се насочи към центъра на широк колкото грейпфрут стоманен диск, увиснал от метална верига на нивото на гърдите на десет метра от него, пред няколко бали сено.
Джон Кларк изстреля два куршума към малката мишена, които отекнаха като пукот в студения въздух въпреки заглушителя.
Из пасището проехтяха две задоволително силни издрънчавания от ударите на куршумите в стоманата.
Всичко това стана за по-малко от две секунди.
С дясната си ръка Джон Кларк отмести якето си и върна пистолета в кобура, приспособен за изваждане с ръка пред тялото.
Доста беше напреднал след цяла седмица всекидневни тренировки по стрелба, но не оставаше доволен. Искаше му се да съкрати времето двойно. И да уцелва мишената от два пъти по-голямо разстояние.
Но това изискваше време и всеотдайност. Джон разполагаше с време — напоследък имаше само време, — но за първи път през живота си се съмняваше, че има необходимата всеотдайност.
Въпреки дисциплинираността си вече се съмняваше, че ще се налага да се възползва от уменията си е пистолета, за да спасява живота си, и не смяташе, че ще трябва да изразходва усилията, необходими за отличния резултат.
Джон знаеше, че вече никога няма да стреля срещу враг.
Но трябваше да си признае, че всичко това, заедно с барутния дим и усещането на оръжието в ръката му, макар и лявата, го караше да се чувства адски добре.
Джон смени пълнителя с нов от малката дървена масичка до себе си, защото искаше да изстреля още малко кутии с патрони.
Днес нямаше какво друго да прави.