Код "Заплаха"

ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТ

Гавин Биъри седеше на бюрото си и разтъркваше очи. Изглеждаше като пребит и се чувстваше точно така, а усещането за загуба и безнадеждност си личеше по отпуснатите му рамене и увесената глава.

До него стояха двама от най-добрите му инженери, които протегнаха ръце. Единият го потупа по рамото, а другият го прегърна неловко. Мъжете излязоха мълчаливо.

„Как? Как е възможно това?”

Въздъхна продължително и шумно и взе телефона си. Натисна един бутон и затвори очи в очакване на отговора.

— Гренджър.

— Сам. Биъри се обажда. Имаш ли секунда?

— Звучиш сякаш някой е умрял.

— Може ли да се срещнем с теб, с Гери и с операторите от Колежа?

— Качвай се. Ще ги събера.

Гавин прекъсна разговора, стана бавно и излезе, като угаси осветлението.

Биъри се обърна към групата със сериозен тон:

— Тази сутрин един от моите инженери дойде при мен, за да ми каже, че след случайна проверка на сигурността е установил изходящ трафик от нашата мрежа. Започнал е веднага след връщането ми от Хонконг и не следва строго определена схема, въпреки че всеки случай с увеличен трафик е продължавал точно две минути и двадесет секунди.

Тази вест беше посрещната от мълчаливи погледи.

Биъри продължи:

— Нашата мрежа е обект на десетки хиляди компютърни атаки всеки ден. По-голямата, истински голямата част от тях са нищо — глупави схеми за измама, с каквито е пълен интернет. Деветдесет и осем процента от електронната поща по света е ненужна информация, като повечето съобщения от тях са хакерски опити. Всяка мрежа по света попада под ударите им непрекъснато и за защита от тях са достатъчни умерено компетентни действия. Но нашата мрежа е избрана за много сериозни и умни кибератаки. Това трае вече доста време и само с най-жестоки, драконови мерки успявахме да държим лошите от другата страна на оградата.

Отново въздъхна и издаде съскане като от балон.

— След като се върнах от Хонконг, атаките на ниско ниво продължиха, но тези на високо ниво спряха. За съжаление сигналът за изходящ трансфер означава, че в мрежата ни има нещо. Нещо изпраща нашите данни, нашите сигурни данни.

Гренджър запита:

— Това какво ни казва?

— Проникнали са. Компрометирани сме. Хакнаха ни. Мрежата има вирус. Рових се на няколко места и със съжаление трябва да кажа, че открих в нашата мрежа пръстовите отпечатъци на ФастБайт двадесет и две.

Хендли запита:

— Как са го направили?

Биъри вдигна очи нагоре в празното пространство.

— Има четири вектора на заплахата. Четири начина за компрометирането на една мрежа.

— Кои са те?

— От разстояние, като нападение над мрежата ни от интернет, но това не се е случило тук. Имам преградна стена, което означава, че сме без пряка линия към интернет и никой не може да премине в мрежата ни.

— Добре. Кои са другите? — продължи Гренджър.

— Близка заплаха. Като когато някой проникне в безжична мрежа от близко разстояние. И тук сме непробиваеми.

— Добре — подкани го Чавес да продължи.

— Третият вектор на заплахата е вътрешният човек. Някой тук, в сградата, който работи за врага и компрометира нашата система.

Биъри поклати глава.

— Не вярвам някой тук да го стори. Аз проверявам и одобрявам хората, които наемаме възможно най-внимателно. Всички тук са работили по свръхсекретни…

Хендли махна с ръка, за да отпъди тази мисъл.

— Не. Не вярвам, че е вътрешен човек. Кой е четвъртият вектор на заплахата?

Биъри отвърна:

— Веригата за доставки.

— Което означава какво?

— Компрометиращ хардуер или софтуер, които се озовават в мрежата ни. Но и този път съм се подсигурил. Проверяваме всяко нещо, което идва при нас, всяко периферно устройство, което се свързва към системата, всеки…

Биъри спря посред думата.

— Какво има? — запита Чавес.

Биъри стана бързо.

— Германският твърд диск!

— Какво?

— Тод Уикс от „Адвантидж Текнолоджи Солушънс „достави един диск, който му бях поръчал. Аз го проверих. Всичко му беше наред. Чист беше от познатите вируси. Но може да има нещо ново. Нещо, което се крие в сектора за начално зареждане и което никой не знае как да открива. Не го инсталирах чак докато не се върнах от Хонконг и точно тогава вирусът започна да изпраща информацията.

— Какво искаш да правиш?

Биъри седна. Опря лакти на масата и отпусна глава в дланите си.

— Стъпка едно ли? Да застрелям заложника.

— Какво? — възкликна Хендли.

— Казваме му „да застреляш заложника”. Те държат моята мрежа. Това е тяхното предимство. Но аз мога да я угася. Цялата мрежа. Това им отнема предимството. Да убия всичко.

Гренджър кимна.

— Добре. Направи го. Втората стъпка?

— Втората стъпка ли? Изпращаш ме в Ричмънд.

— Какво има там?

— Тод Уикс. Ако неговият диск е компрометиран, ще знае нещо.

Хендли запита:

— А ти сигурен ли си, че той е знаел?

Гавин си припомни посещението на Тод в „Хендли Асошиейтс”. Тогава доставчикът изглеждаше прекалено приятелски настроен, малко нервен, особено като се запозна с Джак-младши.

Биъри отвърна:

— Знаеше.

Чавес стана бързо.

— Аз ще карам.

Тод Уикс гледаше децата си, които играеха на люлката в задния двор. Въпреки ниската температура, около десет градуса, децата се наслаждаваха на края на деня и знаеха, че още повече ще се наслаждават на хамбургерите, които той печеше на грил.

Шери стоеше до него и говореше по телефона с клиент, седнала на шезлонга си с поларка и скиорски панталони, въпреки които пак изглеждаше красива.

Тод се чувстваше добре днес със семейството си и се радваше на живота.

През непрекъснатия шум от играещите деца той дочу нов шум, вдигна поглед от грила с бургерите и видя един черен „Форд Експлорър” да спира в подхода към къщата. Не познаваше тази кола. Преметна бързо четирите бургера на грил и извика на жена си:

— Скъпа, чакаш ли някого?

Жена му не виждаше подхода от мястото си. Свали телефона от ухото си и каза:

— Не. Дошъл ли е някой?

Той не отговори, защото сега видя Гавин Биъри, който излезе от пасажерската врата на колата, и се скова, защото не знаеше как да постъпи.

Коленете му омекнаха за момент, но се пребори с паниката си, остави шпаклата и свали престилката си.

— Двама от работата, скъпа. Ще говоря с тях вътре.

— Мога ли да се запозная с тях?

— Не — отговори той малко по-властно, отколкото искаше, притеснен, защото не знаеше какво точно ще се случи.

„Отричай, отричай, отричай — каза си той. — Не знаеш нищо за никакъв вирус.”

Бързо излезе от верандата и тръгна към колата, за да пресрещне Гавин и приличащия на латиноамериканец мъж, преди те да стигнат задния двор. „Спокойно” — казваше си той непрекъснато. Усмихна се широко.

— Гавин? Хей, приятел. Как е?

Гавин Биъри не отвърна с усмивка. Другият мъж застана до него с неподвижно като камък лице.

— Можем ли да влезем и да поговорим за минутка?

— Разбира се.

„Добре. Разкарай ги от проклетия път и ги води в къщата, за да не ги чуе Шери.”

След минутка седяха в хола на Уикс. Тримата останаха прави. Тод покани гостите да седнат, но те не го направиха, поради което и Тод остана прав, нервен, с вид на човек, комуто е горещо и некомфортно. Продължи да си повтаря, че трябва да се държи спокойно.

— Какво има? — запита, като реши, че е улучил правилния тон.

Биъри отговори:

— Знаеш. Открихме вируса на диска.

— Какво сте открили?

— Какво ли? Само толкова ли можеш? Хайде, Тод. Помня как за малко не се насра, когато те представих на Джак Райън. Какво ли ти е минавало през главата тогава?

Чавес се вторачи в Уикс.

— Кой сте вие? — запита Уикс.

Мъжът не отговори.

Уикс погледна Биъри.

— Гавин, кой, по дяволите, е…

Биъри отговори:

— Знам, че дискът е бил заразен. В сектора за начално зареждане.

— Какво говориш…

Този път се обади Чавес:

— Най-добре е да не лъжете. Прозира. А ако лъжете, аз ще ви причиня болка.

Лицето на Уикс пребледня още повече, а ръцете му се затресоха. Каза нещо, но гласът му затрепери, а Динг и Гавин се спогледаха. Чавес каза:

— Говори!

— Не знаех какво има там.

— А как научи, че е имало нещо? — запита Чавес.

— Ами… бяха китайците. Китайското разузнаване.

Гавин запита:

— Те ли ти дадоха диска?

— Да.

Тод заплака.

Латиноамериканецът въздъхна.

— Шегуваш ли се, мамка му?

Като хълцаше, Уикс помоли:

— Можем ли да седнем, моля ви?

През следващите десет минути Тод разказа всичко на двамата мъже. За момичето в Шанхай, за полицаите, за детектива, който каза, че може да му помогне да не влезе в затвора, за агента в пицарията в Ричмънд и за твърдия диск.

Чавес каза:

— Значи си се хванал на примамка.

— Какво? — запита Уикс.

— Казват му примамка. Пускат ти момичето, Бао, за да тръгнеш след нея, и те хващат в меден капан.

— Да. Май точно така стоят нещата.

Чавес погледна Биъри. Пухкавият компютърен специалист изглеждаше готов да убие Тод Уикс. Мрежата на „Хендли Асошиейтс” беше най-голямата любов на Гавин Биъри, а този човек беше успял да се промъкне през защитите и да я срине. Динг се зачуди дали би могъл да удържи Гавин от по-младия и постегнат на вид Уикс, който в момента не приличаше на способен да се защити и от домашна котка, да не говорим пък за разярен компютърен специалист.

— Какво ще правите с мен? — запита Уикс.

Чавес погледна към прекършения мъж.

— Не споменавай за това на никого, докато си жив. Съмнявам се, че китайците отново ще те потърсят, но ако го направят, то ще е, за да те убият, и затова е по-добре да си вземеш семейството и да бягаш адски далече.

— Да ме убият ли?

Динг кимна.

— Нали видя какво стана в Джорджтаун?

Очите на Уикс се разшириха.

— Да?

— Същите хора, за които работиш, Тод. Онова в Джорджтаун е пример как чистят след себе си. Помни го.

— О, Господи.

Чавес погледна през прозореца към съпругата на Уикс. Тя буташе децата на люлките и поглеждаше към кухнята, несъмнено заинтересувана кои са двамата мъже, с които съпругът й не искаше да я запознае. Чавес й кимна, а после се обърна към Тод Уикс.

— Не я заслужаваш, Уикс. Май ще трябва цял живот да се стремиш да поправиш тази очевидна грешка.

Чавес и Биъри си тръгнаха през вратата на гаража, без да кажат нито дума повече.