Тайната на Сенеф

1.

Лъчите на ранното утринно слънце позлатяваха павираната алея към служебния вход на Нюйоркския природонаучен музей и осветяваха стъклената портиерска будка точно пред гранитната арка. Вътре се виждаше прегърбената фигура на възрастен мъж, известен на целия музеен персонал. Мъжът доволно пуфкаше с лулата си и се къпеше в топлината на един от онези псевдопролетни дни, които понякога навестяват Ню Йорк през февруари – дни, които подлъгват нарцисите, минзухарите и плодните дръвчета да цъфнат преждевременно, само за да ги убият малко по-късно с ледената си целувка.

— Добро утро, докторе – повтаряше Кърли отново и отново, обръщайки се така към всеки, който влизаше, независимо дали беше куриер или научен работник. Кураторите можеха да се издигат и да се сгромолясват, директорите можеха да се изкачват по стълбицата на йерархията, да царстват славно, а после да бъдат позорно детронирани; в един момент човекът оре земята, а в следващия – лежи под нея; но едно нещо оставаше неизменно – Кърли сякаш никога нямаше да напусне своето място. Той беше също толкова постоянен атрибут на музея, колкото и ултразавъра, който посрещаше посетителите в Голямата Ротонда.

— Дръж, старче!

Смръщил вежди пред тази фамилиарност, Кърли се надигна навреме, за да види как някакъв куриер тиква пакет през прозорчето на будката. Пратката беше получила достатъчна начална скорост, за да се приземи тъкмо на малката поличка, където пазачът държеше тютюна и ръкавиците си.

— Извинете – рече Кърли и се надвеси през прозорчето. – Хей! – Но куриерът, с издута от товара раница, вече се отдалечаваше на планинския си бегач с дебели гуми. – Пресвета Богородице – промърмори Кърли, като се взираше в пакета. Беше с размери 15x10x10 см, опакован в мазна кафява хартия и овързан със солидно количество старомоден канап. Беше толкова опърпан, че Кърли се запита дали куриерът не е бил прегазен от камион, докато е идвал насам. Адресът бе изписан с несигурен детски почерк.

Кърли изтръска лулата си и замислено се загледа в пратката. Стотици деца пращаха на музея всяка седмица подобни колети, съдържащи „дарения“ за колекцията. Въпросните дарения включваха всичко: от смачкани буболечки и безполезен камънак до върхове на стрели и мумифицирани котки, жертва на пътни произшествия. Той въздъхна, отдели се с нежелание от удобството на стола и пъхна пакета под мишница. Взе лулата си, отвори вратата на будката и пристъпи в обляното от слънце пространство, мижейки. После пое по посока на рампата за пощенски пратки, която се намираше само на стотина метра срещу алеята.

— Какво носите, господин Тътъл? – долетя нечий глас.

Кърли се обърна по посока на звука. Беше Дигби Грийнлоу, новият заместник административен директор, който тъкмо излизаше от тунела на служебния паркинг.

Пазачът не отговори веднага. Не му харесваше Грийнлоу и неговото снизходително „господин Тътъл“. Преди няколко седмици Грийнлоу бе направил забележка на Кърли за метода му на проверка на пропуските, като се оплака, че направо не ги поглеждал. И таз добра! Кърли нямаше нужда да ги гледа – познаваше отлично всеки служител на музея.

— Пратка – изръмжа той в отговор.

Гласът на Грийнлоу прие наставнически тон.

— Предполага се, че пратките трябва да се доставят право в определеното за тази цел помещение. Вие пък не би следвало да напускате поста си.

Кърли продължи да върви. Бе достигнал възраст, в която откриваше, че най-добрият начин да се справиш с досадата е да се преструваш, че тя не съществува.

Чуваше стъпките на администратора да се забързват след него. Грийнлоу повиши глас, очевидно смятайки, че старецът вече е оглушал.

— Господин Тътъл? Казах, че не бива да оставяте входа без надзор.

Кърли спря и се обърна.

— Благодаря, че предложихте, докторе. – Той протегна пакета. Грийнлоу го изгледа с присвити очи.

— Не съм казал, че аз ще го доставя.

Кърли остана неподвижен, с протегната напред ръка.

— Ох, боже! – Администраторът нервозно се протегна към колета, но ръката му се спря на половината път. – Това чудо изглежда странно. Какво е?

— Не знам, докторе. Дойде по куриер.

— Май не е било правилно съхранявано.

Кърли сви рамене.

Но Грийнлоу продължаваше да не взема пратката. Само се наведе напред и я огледа внимателно.

— Хартията е скъсана, тук има дупка… Я гледайте, нещо изтича.

Пазачът наведе очи. Наистина, на ъгълчето на пакета имаше дупка, от която се процеждаше тънка струйка кафяв прашец.

— Какво, за бога…? – не довърши той.

Грийнлоу отстъпи крачка назад.

— От него се изсипва някакъв прах! – Гласът му се извиси. – О, Господи, какво е това?

Възрастният мъж стоеше като вкоренен на мястото си.

— Мили боже, Кърли, пусни го! Това е антракс!

Администраторът се препъна, лицето му се изкриви в паника.

— Терористична атака! Повикайте полиция! О, Господи, може да съм заразен!

Той се затича, спъна се, падна върху калдъръма, но като драпаше по земята, скочи на крака и отново хукна. Почти веднага от караулното помещение отсреща изскочиха двама яки полицаи, единият пресече пътя на Грийнлоу, а другият се втурна към Кърли.

— Какво правите? – изкрещя паникьосаният директор. – Отдръпнете се, позвънете на 911!

Пазачът остана, където беше, с пакета в ръка. Случваше се нещо толкова извън опита му, че мозъкът му сякаш престана да работи. Гардовете залегнаха, последвани от Грийнлоу. За един миг над малкото дворче падна странна тишина. След това екна пронизваща аларма, оглушителна в затвореното пространство. За по-малко от пет минути въздухът се напълни със звука от приближаващи сирени. Избухна трескава дейност: полицейски коли, въртящи се буркани, пращящи радиостанции. Униформени мъже хвърчаха насам-натам, за нула време опънаха жълта лента с надпис „Биологична заплаха“ и оформиха кордон. Гърмяха мегафони, които предупреждаваха тълпите да се отдръпнат и междувременно нареждаха на Кърли Пуснете пакета и отстъпете назад, пуснете пакета и отстъпете назад.

Но Кърли не пусна пакета и не отстъпи назад. Вместо това той остана смразен в пълно недоумение, втренчен в тънката кафява струйка, която продължаваше да се сипе от скъсаното ъгълче и оформяше малка купчинка върху настилката пред краката му.

Двама странни на вид мъже в напомпани бели облекла и шлемове с пластмасови визьори се приближиха, пристъпвайки бавно, с протегнати напред ръце, като в сцена от стар научнофантастичен филм. Единият внимателно, почти нежно обхвана раменете на стария човек, докато другият пое пакета от ръцете му и безкрайно грижливо го постави в синя пластмасова кутия. Отведоха го настрана и започнаха да го почистват с някакъв смешен, подобен на прахосмукачка уред, а после го облякоха в също такъв странен бял костюм. През цялото време тихите им, електронно променени гласове повтаряха, че всичко е наред, че го водят в болницата, за да му направят няколко изследвания, че всичко ще бъде добре. Докато поставяха шлема върху главата му, Кърли започна да идва на себе си.

— Извинете, докторе? – обърна се той към един от мъжете, докато го водеха към вана, който бе спрял сред полицейски кордон и го очакваше с отворени врати.

— Да?

— Лулата ми. – Той кимна към будката. – Не забравяйте да ми донесете лулата.