Тайната на Сенеф

38.

Госпожа Дорис Грийн се спря на отворената врата, която водеше в интензивното. Следобедното слънце се процеждаше през полу-затъмнените щори и хвърляше спокойни райета от светлини и сенки през леглото на дъщеря й. Погледът й пробяга по медицинската апаратура, която съскаше и писукаше тихо в равен ритъм и се спря на лицето на болната. То бе бледо и слабо, през челото и бузата й се спускаше немирна къдрица. Госпожа Грийн пристъпи напред и нежно я оправи.

— Здравей, Марго – рече тя меко.

Уредите продължаваха с равномерните си въздишки.

Тя седна на крайчеца на леглото и взе ръката на дъщеря си. Беше хладна и тежка. Леко я стисна.

— Навън е прекрасен ден. Слънцето грее, изглежда студените дни свършиха. Минзухарите вече покараха в градината, едва са показали зелените си главички над земята. Помниш ли как, когато беше малко момиченце, само на пет годинки, не можеше да се удържиш да не ги откъснеш? Един ден ми донесе цяла стиска полусмачкани цветя, беше овършала цялата градина. Толкова се разстроих…

Гласът й замря. След няколко минути влезе сестрата, жизнерадостното й енергично присъствие внезапно разруши ефирната атмосфера на горчиво-сладките спомени.

— Вие как сте, госпожо Грийн? – попита тя, като оправяше цветята във вазата.

— Добре съм, благодаря ви, Джонета.

Сестрата провери апаратурата, като набързо нахвърля някакви бележки в тефтера си. Нагласи системата, провери кислородната маска и се засуети из стаята – прибави още свежи цветя и нареди картичките с пожелания за скорошно оздравяване, с които бяха покрити лавиците.

— Докторът ще дойде всеки момент – рече тя и се усмихна на път към вратата.

— Благодаря.

Спокойствието отново се възцари. Дорис Грийн полека погали ръката на дъщеря си. Спомените я връхлетяха, безредни: как се гмуркат в езерото, как отварят плика с резултатите от SAT[5], как пекат пуйка за Деня на благодарността, как стоят, хванати за ръце, пред гроба на съпруга й…

Тя преглътна сълзите и продължи да гали ръката на Марго. После почувства нечие присъствие зад гърба си.

— Добър ден, госпожо Грийн.

Обърна се. Беше д-р Уинъкър, красив мургав мъж с ослепително бяла престилка, от когото се излъчваха сигурност и съчувствие. Дорис Грийн знаеше, че това не е просто дежурното му отношение: този лекар наистина го беше грижа.

— Бихте ли отишли в чакалнята? – попита той.

— Предпочитам да остана тук. Ако Марго можеше да ни чуе – и кой знае, може би може – щеше да иска да знае всичко.

— Много добре. – Той замълча, седна в стола за посетители и облегна ръце на коленете си. – Равносметката е следната: чисто и просто нямаме диагноза. Направихме всички изследвания, за които можахме да се сетим, плюс още няколко; консултирахме се с най-добрите специалисти по кома и неврология в страната, както и с болниците „Доктърс“ в Ню Йорк и „Маунт Обърн“ в Бостън, но нищо не помогна. Марго е в дълбока кома, а ние нямаме обяснение. Добрата новина е, че няма свидетелство за трайни мозъчни увреждания. От друга страна, жизнените й показатели не се подобряват, а някои от тях – много важни – бавно замират. Тя просто не реагира на обичайните методи за лечение и терапии. Бих могъл да ви кажа поне дузина хипотези, които отхвърлихме, няколко процедури, които изпробвахме, но всичко се свежда до един факт: тя не се повлиява. Можем да я преместим в „Садърн Уестчестър“, но честно да ви кажа, там нямат нищо, което ние тук да нямаме, а и местенето може да се окаже противопоказно.

— Предпочитам да остане тук.

Уинъкър кимна.

— Трябва да кажа, че сте чудесна майка. Знам, че ви е много тежко.

Тя бавно поклати глава.

— Мислех, че съм я изгубила. Мислех, че съм я погребала. След това нищо не може да е по-лошо. Знам, че ще се оправи – знам го.

Д-р Уинъкър леко се усмихна.

— Може би сте права. Медицината не знае всички отговори, особено в подобен случай. Лекарите съвсем не са толкова безгрешни, а болестите – много по-сложни, отколкото повечето хора си мислят. Марго не е сама. Из цялата страна има хиляди в нейното положение, много болни и без диагноза. Казвам ви това не толкова като утеха, колкото, за да ви дам цялата информация, която имам. Чувствам, че така го предпочитате.

— Вярно е. – Тя премести погледа си от доктора към Марго и обратно. – Странно, не съм твърде религиозна, но се улавям, че се моля за нея всеки ден.

— Колкото по-дълго съм лекар, толкова повече вярвам в изцелителната сила на молитвата. – Той замълча за миг. – Имате ли някакви въпроси? Нещо, което да сторя за вас?

Тя се поколеба.

— Едно нещо. Получих обаждане от Хюго Менцес. Познавате ли го?

— Да, разбира се, работодателят й от музея. Той беше с нея, когато получи пристъпа, нали?

— Точно така. Обади ми се да ми каже какво се е случило, какво е видял – знаеше, че ще искам да науча.

— Разбира се.

— Говорил ли сте с него?

— Да, естествено. Изключително внимателен е – навестява я многократно, за да види състоянието й след влошаването. Изглежда много загрижен.

Госпожа Грийн се усмихна слабо.

— Да имаш такъв началник е благословия.

— Съвсем определено. – Лекарят се изправи.

— Ще поседя още малко с нея, ако не възразявате, докторе – рече Дорис Грийн.