Тайната на Сенеф

65.

Смитбак хукна след Пендъргаст през опразнените музейни зали; лъчът от фенерчето на агента осветяваше пътя им по протежението на кадифените въжета. За няколко минути стигнаха ротондата, стъпките им отекваха по белия мрамор; секунди по-късно двамата се появиха на величествените, покрити с червени пътеки стъпала пред музея. Сега по „Мюзиъм Драйв“ се стичаха полицейски коли с вой на сирени и скърцащи спирачки. Смитбак чуваше глухото бучене на хеликоптери отгоре.

Много от полицаите бяха заети с въдворяване на ред сред тълпата, опитваха се да опразнят „Мюзиъм Драйв“ от паникьосалите се гости, зяпачите и представителите на пресата. Безброй полицейски служители се бяха скупчили в основата на огромните стълби, където разполагаха мобилен команден център. Хората се блъскаха и бутаха, врява изпълваше въздуха. Фотографските светкавици проблясваха като избухващи фойерверки.

Пендъргаст се поколеба на най-горното стъпало, после се обърна към Смитбак:

— Това, което ни трябва, е входът на метрото – каза той и посочи към отсрещния край на „Мюзиъм Драйв“. Пътят им беше блокиран от разбунената тълпа гости и случайни минувачи.

— Ще отнеме двайсет минути, за да си пробием път през всичките тези хора – каза Смитбак. – И току-виж по пътя някой избил чашата от ръцете ви.

— Би било неприемливо.

Дяволски меко казано, помисли си Смитбак.

— И какво възнамерявате да направим по въпроса?

— Просто ще трябва да разцепим тълпата.

— Как? – Но в мига, в който задаваше въпроса, Смитбак видя, че в ръката на Пендъргаст се появява пистолет.

— Исусе, само не ми казвайте, че се каните да използвате това нещо.

— Не се каня аз да го използвам. Вие ще го направите. Не бих рискувал да стрелям, докато нося това – може да го възпламени.

— Но аз не искам да…

Смитбак усети как слагат пистолета в ръката му.

— Стреляйте във въздуха, високо във въздуха. Целете се над Сентръл Парк.

— Но аз никога не съм използвал този модел…

— Единственото, което трябва да направите, е да натиснете спусъка. Това е „Колт“ 45-и калибър, модел 1911, рита като муле, така че хванете с две ръце дръжката, а лактите ви да са леко свити.

— Вижте, аз ще нося нитроглицерина.

— Боя се, че няма да стане, господин Смитбак. А сега тръгвайте, ако обичате.

Смитбак пристъпи неохотно напред към тълпата.

— ФБР! – произнесе той неубедително. – Направете път!

Хората дори не се обърнаха.

— Направете път, по дяволите!

Няколко души от тълпата го погледнаха кротко като стадо крави, без да помръднат.

— Колкото по-бързо стреляте, толкова по-бързо ще ви обърнат внимание – произнесе Пендъргаст.

— Направете път! – Смитбак вдигна пистолета. – Незабавно!

Неколцина от първите редици схванаха какво предстои и за миг настъпи суматоха, но огромната маса между тях и входа за метрото продължаваше да си стои невъзмутимо.

Смитбак се стегна и натисна спусъка. Нищо. Натисна по-силно – и пистолетът изгърмя с ужасен бумтеж, разтърсвайки го.

Извисиха се писъци и тълпата се разцепи на две като Червено море.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? – Две ченгета се затичаха към тях с извадени оръжия.

— ФБР! – извика Пендъргаст, докато се провираха през открилото се пространство. – Спешна федерална акция. Не пречете!

— Да видим значката ви, сър!

Отзад пътеката се беше затворила и Смитбак осъзна, че мисията му все още не е изпълнена.

— Направете път! – извика той и за повече драматизъм стреля отново, докато се движеше напред.

Последваха уплашени викове и пред тях почти чудодейно се отвори място за минаване.

— Ах ти, побъркано копеле! – изкрещя някой. – Може ли да се стреля така?!

Смитбак хукна, а Пендъргаст го следваше толкова бързо, колкото се осмеляваше. Ченгетата се опитаха да ги настигнат, но пътеката зад тях вече се бе затворила. Смитбак ги чуваше как ругаят, докато се мъчеха да си пробият път.

Минута по-късно стигнаха входа за метрото и тук Пендъргаст мина напред, като вземаше стъпалата бързо, със забележителна плавност, продължавайки да крепи малката чаша. Те притичаха по пустата платформа и завиха зад отсрещния ъгъл към подземния вход за музея. Някъде по средата на пътя Смитбак видя два силуета: Д’Агоста и Хейуърд.

— Къде е слабото място? – попита Пендъргаст, когато ги приближи.

— Между тези две линии – отвърна Хейуърд и посочи двете черти, отбелязани върху облицовката на стената е червило.

Пендъргаст клекна и сложи чашата внимателно до стената, между чертите. След това се изправи и се обърна към малката група:

— Ако обичате, бихте ли се изтеглили зад ъгъла? Пистолета ми, господин Смитбак?

Когато Смитбак подаваше оръжието на агента, се чу звук от стъпки по стъпалата към станцията. Той последва Пендъргаст зад ъгъла към самата платформа, където двамата се свиха до стената.

— НПУ! – долетя от отсрещния край на станцията. – Пуснете оръжието и не мърдайте!

— Не се приближавайте! – извика Хейуърд и размаха значка. – Полицейска акция в действие!

— Идентифицирайте се!

— Капитан Лора Хейуърд, „Убийства“.

Това изглежда ги обърка.

Смитбак видя, че Пендъргаст се прицелва внимателно и се притисна още по-плътно към стената.

— Залегнете, капитане! – изрева единият от полицаите.

— Пазете се! – долетя отговорът на Хейуърд.

— Готови? – попита Пендъргаст спокойно. – Броим до три. Едно…

— Повтарям, капитане, залегнете!

— Две…

— И аз повтарям, идиоти такива! Пазете се!

— Три.

Чу се друг изстрел, последван почти веднага от ужасен, разтърсващ грохот и въздушната струя блъсна в гърдите Смитбак и го прикова към студения под. За миг цялата станция се изпълни с циментов прах. Смитбак лежеше по гръб замаян, а над него се сипеха парчета цимент като дъжд.

— Мили боже! – Това беше гласът на Д’Агоста, но самият той бе невидим във внезапно настъпилия мрак.

Смитбак смътно чу объркани викове от другия край на станцията. Той се изправи до седнало положение, като се давеше и пръскаше слюнки, със звънтящи уши. В този момент усети върху рамото си една успокояваща ръка и чу гласа на Пендъргаст в ухото си.

— Господин Смитбак? Влизаме сега, имам нужда от помощта ви. Спрете шоуто – късайте жици, събаряйте монитори, разбийте лампите, но спрете шоуто. Трябва да направим това преди всичко друго – дори преди да помогнем на хората. Разбирате ли?

— Извикайте подкрепление! – чу се заглушен вик някъде откъм далечния край на платформата.

— Разбирате ли? – попита настойчиво Пендъргаст.

Смитбак се закашля и кимна. Агентът му помогна да се

изправи на крака.

— Сега! – прошепна Пендъргаст.

Те се стрелнаха зад ъгъла, Д’Агоста и Хейуърд ги следваха по петите. Прахолякът се бе разсеял достатъчно, за да покаже зейналата в стената дупка. От нея бликаха талази мъгла, ярко осветени от маниакалното проблясване на мигащи лампи.

Смитбак задържа дъх и се приготви. След това се вмъкна през отвора.