Тайната на Сенеф

46.

В шест и трийсет същата вечер Уилям Смитбак Младши стоеше на тротоара на „Мюзиъм Драйв“ и гледаше якроосветената фасада на Нюйоркския природонаучен музей. Широка тъмночервена пътека се спускаше по гранитните стъпала. Кадифените въжета и фалангите на охраната държаха настрани тълпата журналисти и зяпачи, докато отпред лимузините спираха една след друга и отвътре изплуваха кинозвезди, градски съветници, крале и кралици на финансовия свят, достолепни матрони, мършави манекенки с празен поглед, ректори на университети и сенатори – един поразителен парад на пари, власт и влиятелност.

Големите и могъщите се изкачваха по стъпалата на музея в премерен поток от черно, бяло и искрящо, без да поглеждат нито вляво, нито вдясно, насочваха се към поддържаната от колони фасада и преминаваха през огромния бронзов портал в обляното от светлина преддверие; междувременно простолюдието, задържано от кадифените въжета и полицейските кордони, зяпаше, викаше и снимаше. Над всичко това лекият бриз браздеше четириетажния банер, издигнат пред неокласическата фасада на сградата. Той изобразяваше гигантско Око на Хор, под което в имитация на египетски шрифт бе изписано:

Смитбак оправи копринената си вратовръзка в тон със смокинга и приглади реверите. Тъй като бе пристигнал с такси вместо с лимузина, се оказа принуден да слезе цяла пресечка преди музея и да се изблъска през тълпата, за да се добере до въжетата. Показа поканата на някакъв мрачно-подозрителен гард, който повика и колегата си, и след няколко минути сумтене и шепнене двамата здравеняци благоволиха да го пуснат да мине – право по парфюмираната диря на Вонда Морсо, актрисата, изиграла такова театро на откриването на „Свещени образи“. Смитбак се замисли колко ли стресиращо е било за нея, когато не спечели очаквания приз за най-добра актриса на скорошните награди на Академията. С тръпка на удоволствие той се сля с парада и премина през бляскавите врати.

Това щеше да е най-невероятното откриване.

Кадифената пътека прекосяваше Голямата ротонда с нейния пръстен от огромни динозаври, продължаваше през разкошната Африканска зала и оттам се виеше през половин дузина прашни салони и полузабравени коридори, за да достигне най-сетне до площадката с асансьорите, където се бе събрала лъскавата тълпа. Доста далечко беше от входа, помисли си Смитбак, докато чакаше на опашката за следващия асансьор – но гробът на Сенеф се намираше в самите недра на музея, общо взето толкова далеч от входа, колкото изобщо можеше да се стигне в рамките на сградата. Отново оправи възела на вратовръзката си. Излетът може само да пораздвижи кръвчицата из телата на тия дърти чирози, рече си той. Добре ще им дойде.

Камбанен звън огласи пристигането на поредната скъпа кола. Смитбак се шмугна с останалите в недостатъчното пространство като в консерва с бели и черни сардини и зачака с нетърпение да стигнат до подземния етаж. Най-сетне вратите се отвориха отново и гостите бяха посрещнати от ослепителна светлина, оркестрова музика, а отвъд това и самата Египетска зала с великолепно реставрираните й фрески от деветнайсети век. От всяка витрина искряха скъпоценни камъни, злато и фаянс, а изящно наредените чаени масички и маси за хранене, грейнали от пламъка на множество свещи, едва оставяха празно пространство по мраморните подове. А най-важни, реши Смитбак, след като погледът му обхвана гледката, бяха дългите плотове край стените, които се огъваха под тежестта на блюда с пушена сьомга и есетра, хрупкави хлебчета, огромни плата с нарязано на ръка прошуто „Сан Даниел“, сребърни лодки с перленосив хайвер от севруга и белуга.

Във всеки край имаше по един широк и дълбок съд от масивно сребро, пълен с натрошен лед, от който се подаваха гърлата на бутилки „Вьов Клико“, които чакаха подобно артилерийски батареи да бъдат гръмнати и разлети.

При това, помисли си Смитбак с наслада, това бяха само ордьоврите – вечерята тепърва предстоеше. Той потри ръце, наслаждавайки се на прекрасната гледка и се озърна за съпругата си Нора, която почти не бе виждал през изминалите шест дни. Леко потръпна при мисълта за други, по-интимни удоволствия, на които щеше да се наслади веднъж щом партито – наред с цялата тази отвратителна седмица – свършеше.

Разсъждаваше над дилемата коя от масите да атакува първо, когато усети една ръка да се плъзва иззад гърба му.

— Нора! – Той се обърна да я прегърне. Беше облечена в прилепнала черна рокля, елегантно гарнирана със сребърна бродерия. – Пленителна си!

— И ти не изглеждаш съвсем зле. – Тя се пресегна да оправи упорития кичур над челото му, който веднага пак щръкна напук на гравитацията и достиженията на съвременната козметика. – Хубавото ми пораснало момче.

— Моята египетска царица. Как е вратът ти, впрочем?

— Добре е и моля те, престани да ме питаш.

— Това тук е бомбастично. Майчице, какъв гуляй! – Смитбак плъзна алчен поглед наоколо. – И като помислиш, ти си кураторът. Това е твоето шоу.

— Нямам нищо общо с партито. – Тя надзърна към входа на Гробницата на Сенеф, сега затворен и преграден с червена панделка. – Моето шоу е там вътре.

Един строен келнер се плъзна към тях със сребърен поднос, натоварен с високи чаши искрящо шампанско и Смитбак взе две, връчвайки едната на Нора.

— За Гробницата на Сенеф! – рече той.

Чукнаха чаши и пиха.

— Хайде да си вземем нещо за хапване, преди да е настъпило великото преселение на народите – предложи тя. – Имам само десетина минути. В седем трябва да кажа няколко думи, после следват други речи, вечерята и представлението. Няма да ме видиш много, Бил. Съжалявам.

— По-късно ще видя повече.

Докато се приближаваха към масите, Смитбак забеляза висока, поразително красива тъмнокоса жена, облечена невзрачно в черни панталони и сива риза, отворена на деколтето и освежена от единствен ред перли. Беше абсолютно просто облекло и все пак върху нея изглеждаше някак класово, дори елегантно.

— Това е новата египтоложка на музея – каза Нора като се обърна към жената. – Виола Маскелене. А това е мъжът ми, Бил Смитбак.

Той се изненада.

— Виола Маскелене? Тази, която…? – Бързо се съвзе и й протегна ръка. – Много ми е приятно да се запознаем.

— Здравейте – отвърна жената с култивиран глас, в който се прокрадна лека развеселеност. – Голямо удоволствие беше да работя с Нора тези дни. Какъв музей!

— Да – кимна Смитбак. – Изключително място. Кажете ми, Виола… – Той едва сдържаше любопитството си. – Как, ъ-ъ-ъ, как стана така, че се озовахте тук?

— Хванах последния влак, тъй да се каже. След трагичната смърт на Ейдриън музеят спешно се нуждаеше от египтолог, специалист по Новото царство и гробниците от Долината на царете. Изглежда Хюго Менцес бил чувал за работата ми и ме предложил. С истински възторг приех поста.

Смитбак тъкмо отваряше уста, за да зададе следващия си въпрос, когато забеляза, че Нора му хвърля предупредителен поглед, не е сега моментът да изстискваш от нея информация относно отвличането. И все пак, помисли си той, беше твърде странно, че Маскелене се бе върнала така внезапно в Ню Йорк – а също толкова учудваща беше появата й в самия музей. Всичките му журналистически датчици светнаха в червено: това бе нещо повече от съвпадение. Заслужаваше си да се разрови… утре.

— Страхотен пир – отбеляза Виола като се обърна към масите с храна. – Умирам от глад. Какво ще кажете?

— Ще кажем „добре“ – заяви Смитбак.

Те се добраха до отрупаната трапеза. Смитбак внимателно избута настрани един кльощав куратор, протегна се и зареди чинията си с поне стотина грама хайвер, висока купчина блини и цял черпак крем фреш. С периферното си зрение той с изненада установи, че Виола пълни своя поднос е още по-неприлично количество храна, като очевидно пренебрегваше добрите обноски също както и той.

Тя улови погледа му, изчерви се леко и сви рамене.

— Не съм слагала нищо в уста от миналата вечер. Работихме нонстоп.

— Действай – кимна Смитбак и загреба още една лъжица хайвер, възхитен, че има съучастник в престъплението.

Откъм малкия оркестър в далечния край на залата изригна внезапна музика, след което отекнаха бурни аплодисменти, когато Хюго Менцес, великолепен с бялата си вратовръзка и фрак, се изкачи на подиума. В момента, в който искрящо сините му очи обиколиха тълпата, в залата настъпи тишина.

— Дами и господа – започна той, – тази вечер няма да ви подложа на изпитанието от дълга реч, тъй като сме запланували далеч по-интересни забави. Нека само ви прочета един имейл, който получих от граф Кахорс, човекът, направил всичко това възможно с необичайно щедрото си дарение:

Това кратко послание от живеещия в усамотение благородник бе посрещнато с гръмки овации. Когато те замряха, Менцес продължи:

— А сега – рече той, – имам удоволствието да ви представя прекрасното сопрано Антонела да Римини в ролята на Аида и тенора Жил дьо Монпарнас като Радамес, които ще изпеят за вас ариите от финалната сцена на „Аида“, „La fatalpietra sovra me si chiuse“. Изпълнението ще бъде на английски като жест към онези от вас, които не говорят италиански.

Нови аплодисменти. Една огромна жена с тежък грим, стегната до пръсване в имитация на египетски костюм, пристъпи на сцената, последвана от подходящо дебел мъж в подобно облекло.

— Аз и Виола трябва да тръгваме – прошепна Нора в ухото на Смитбак. – Ние сме следващите. – Тя леко стисна ръката му, после се скри в тълпата заедно с Маскелене.

Диригентът се изкачи на подиума, което предизвика поредните овации. Смитбак се удивляваше на ентусиазма на гостите – едва бяха загрели. Докато се оглеждаше наоколо, дъвчейки блина, той за пореден път се изненада на многото известни физиономии: сенатори, индустриални босове, кинозвезди, „стълбове на обществото“, чуждестранни посланици и, разбира се, пълният набор от музейни управители и важни клечки. Ако на някого му скимнеше да сложи едно експлозивче в залата, помисли си той дяволито, отзвукът, на който музеят се надяваше, нямаше да бъде просто национален – щеше да е глобален.

Светлините постепенно отслабнаха и диригентът вдигна палката си, а публиката потъна в тишина. След което оркестърът поде един печален мотив, а Радамес запя:

А сега дивата му отвърна:

Смитбак, заклет противник на операта, положи усилие да изключи слуха си за пискливия глас и вместо това отново върна вниманието си върху добре заредените маси. Проправяйки си път през тълпата, той се възползва от временното затишие в гастрономическото настървение на гостите, за да гребне още няколко кралски скариди със сос. Върху новозаграбената плячка сложи и два дебели резена френско сирене от онези, мухлясалите, с вид сякаш са специално доставени за купона от трапезата на самия Сенеф. След кратък размисъл прибави и няколко тънки като хартия парчета прошуто и две късчета език. Като балансираше с мъка с препълнената чиния, Смитбак премина към следващия плот, сви втора чаша шампанско и помоли бармана да му я допълни, та да не му се налага след две минути да се връща за още. После се запъти към една от осветените със свещи маси, за да се наслади на взетото.

Наистина, безплатните вечери бяха истинска рядкост, и Смитбак бе твърдо решен да извлече максимума от това необичайно преживяване.