Тайната на Сенеф

52.

Глин хвърли поглед към специален агент Пендъргаст. Той лежеше на дивана от боядисана в бургундскочервено кожа, с отпуснати върху гърдите ръце и кръстосани глезени. Лежеше така от почти двайсет минути. С неговия неестествено блед тен и изпити черти мъжът напомняше неимоверно много на труп. Единственият признак за живот бяха капчиците пот, избили на челото му и лекото треперене на ръцете.

Тялото му внезапно потръпна веднъж, след това притихна. Очите бавно се отвориха – силно зачервени, зениците приличаха на миниатюрни дупчици в сребристите ириси.

Глин се придвижи с количката си напред и се наведе. Нещо се беше случило. Прекосяването на спомените бе свършило.

— Вие останете. Сам – прошепна Пендъргаст дрезгаво. – Лейтенант Д’Агоста и д-р Краснер да излязат.

Глин тихо затвори вратата и завъртя ключа.

— Готово.

— Това, което ще последва… трябва да бъде във формата на разпит. Вие ще задавате въпроси, аз ще им отговарям. Няма друг начин. Аз… – И на това място шепотът му прекъсна за дълго време. – Аз съм неспособен да говоря за това, на което току-що станах свидетел – по волята си.

— Разбирам.

Пендъргаст лежеше безмълвно. След известна пауза Глин заговори отново.

— Имате какво да ми кажете.

— Да.

— За вашия брат, Диоген.

— Да.

— Събитието.

Пауза.

— Да.

Глин се загледа към тавана, където бяха скрити една малка камера и широкообхватен микрофон. Бръкна в джоба си, натисна бутона на едно малко дистанционно и ги дезактивира. Някакво вътрешно чувство му казваше, че каквото и да идва, то трябва да остане единствено между тях двамата. Придвижи инвалидния си стол напред.

— Вие бяхте там.

— Да.

— Вие и брат ви. Други нямаше.

— Нямаше други.

— Каква е датата?

Нова пауза.

— Датата не е от значение.

— Оставете на мен да преценя.

— Беше пролет. Навън бугенвилеята цъфтеше. Не мога да кажа нищо по-конкретно.

— На колко години бяхте?

— На девет.

— Значи брат ви трябва да е бил на седем, нали?

— Да.

— Място?

— „Мезон дьо ла Рошеноар“, домът на предците ни на улица „Дофин“ в Ню Орлиънс.

— И какво правихте там?

— Разглеждах.

— Продължете.

Пендъргаст мълчеше. Глин си припомни думите му: Вие ще задавате въпроси, аз ще им отговарям. Леко прочисти гърло.

— Често ли разглеждахте къщата?

— Беше голямо имение. Криеше много тайни.

— Колко време е принадлежало на семейството ви?

— Отначало е било манастир, но един родственик го купил през петдесетте години на 18 век.

— Кой е бил това?

— Огъстъс Робеспиер Пендъргаст. Прекарал десетилетия да го преобрази.

Естествено, Глин знаеше по-голямата част от историята, но на първо време му се струваше по-добре да накара Пендъргаст да поприказва – и да отговори на лесните въпроси – преди да задълбаят по-навътре. Сега бе моментът да обърне разговора.

— Какво разглеждахте точно този ден? – попита той.

— Подземията.

— Те спадаха ли към тайните?

— Родителите ми не знаеха, че сме открили пътя към тях.

— Но вие го открихте.

— Диоген го откри.

— И сподели с вас.

— Не. Аз… го проследих веднъж.

— И тогава ви е казал.

Мълчание.

— Аз го накарах да ми каже.

Сега челото на Пендъргаст беше по-влажно и Глин не настоя.

— Опишете ми подземията.

— До тях можеше да се стигне през една фалшива стена в мазето.

— А отвъд нея едно стълбище водеше надолу?

— Да.

— Какво имаше на дъното на стълбището?

Нова пауза.

— Некропол.

Глин млъкна за миг, за да прикрие изненадата си.

— Значи вие разглеждахте този некропол?

— Да. Четяхме епитафиите на семейните гробници. Така… така се започна.

— Открихте нещо?

— Входът към една тайна стая.

— Какво имаше вътре?

— Магическият реквизит на моя сродник Комсток Пендъргаст.

Глин отново замълча за момент.

— Комсток Пендъргаст магьосникът?

— Да.

— Значи е съхранявал сценичния си реквизит в подземията?

— Не. Моето семейство го е скрило там.

— Защо?

— Защото голяма част от него беше опасна.

— Но докато сте разглеждали стаята, вие не сте знаели това.

— Не. Не и отначало.

— Отначало?

— Някои от уредите изглеждаха странни. Жестоки. Бяхме малки, не разбирахме напълно… – Пендъргаст се поколеба.

— Какво се случи след това? – попита Глин меко.

— В дъното открихме голяма кутия.

— Опишете ми я.

— Много голяма – почти с размерите на малка стая – но портативна. Беше боядисана крещящо. Червено и злато. От едната страна бе изрисувано лице на демон. Над него имаше надпис.

— Който гласеше?

— „Входът към Ада“.

Сега Пендъргаст трепереше леко, затова Глин изчака, преди да заговори отново.

— Кутията имаше ли врата?

— Да.

— И вие влязохте.

— Да. Не.

— Искате да кажете, че Диоген е минал пръв?

— Да.

— По свое желание?

Последва дълга пауза.

— Не.

— Вие го принудихте – каза Глин.

— Да, и… – Пендъргаст се запъна.

— Използвахте сила?

— Да.

Сега Глин седеше напълно неподвижен. Не искаше дори най-слабото изскърцване на инвалидната количка да наруши напрегнатата атмосфера.

— Защо?

— Беше саркастичен както обикновено. Ядосах му се. В случай, че имаше нещо страшничко… исках той да влезе пръв.

— Значи Диоген се пъхна вътре? А вие го последвахте.

— Да.

— Какво открихте?

Устните на Пендъргаст се задвижиха, но измина известно време, преди да се чуе звук.

— Стълба. Която водеше към едно тясно пространство горе.

— Опишете го.

— Тъмно. Задушно. По стените – снимки.

— Продължавайте.

— В отсрещната стена имаше люк, който водеше в друго помещение. Диоген мина пръв.

Докато гледаше Пендъргаст, Глин се поколеба, после попита:

— Вие ли го накарахте да мине пръв?

— Да.

— И го последвахте?

— Аз… се канех.

— Какво ви спря?

Пендъргаст внезапно бе разтърсен от конвулсия, но не отговори.

— Какво ви спря? – притисна го Глин.

— Шоуто започна. Вътре в кутията. Вътре, където беше Диоген.

— Шоу, замислено от Комсток?

— Да.

— Каква бе целта му?

Нова конвулсия.

— Да изплаши някого до смърт.

Глин се облегна бавно назад в инвалидния си стол. Той беше проучвал като част от разследването си родословието на Пендъргаст и Комсток изпъкваше сред многото му колоритни предци. Той се явяваше пра-пра-чичо на агента – в младостта си прославен магьосник, хипнотизатор и създател на илюзии. С възрастта обаче бе ставал все по-жесток и накрая се бе превърнал в пълен мизантроп. Както мнозина от роднините си и той беше завършил дните си в приют.

Значи дотук го беше довела лудостта му.

— Разкажете ми как започна – каза той.

— Не знам. Подът се наклони или рухна под Диоген. Той пропадна в една по-долна стая.

— По-дълбоко в кутията?

— Да, върна се на първия етаж. Там, където се провеждаше… шоуто.

— Опишете го.

Пендъргаст внезапно простена – стон на страдание, на толкова дълго потискана мъка, че Глин за миг остана без думи.

— Опишете го – насърчи го той в мига, в който се съвзе.

— Зърнах го само за миг, не го видях напълно. И тогава… те се затвориха около мен.

— Те?

— Механизмите. Задвижени от тайни пружини. Един зад мен, който прегради изхода. Друг, който заключи Диоген във вътрешната стая.

Пендъргаст отново млъкна. Възглавницата под главата му сега беше подгизнала от пот.

— Но за миг… вие сте видели онова, което е видял Диоген.

Пендъргаст лежеше неподвижно. След това много бавно той наклони главата си.

— Само за миг. Но чух всичко. Всичко.

— И какво беше то?

— Шоу с магически фенери – прошепна Пендъргаст. – Една фантасмагория. Управлявана от галванична клетка. Това беше… специалитетът на Комсток.

Глин кимна. Знаеше нещичко по въпроса. Магическите фенери представляваха устройства, които пропускаха светлина през стъклени повърхности, върху които бяха гравирани образи. Прожектирани върху бавно въртяща се стена с грапава повърхност, за да засилят илюзията и придружени със зловеща музика и повтарящи се гласове, те бяха еквивалент от деветнадесетото столетие на сегашните филми на ужасите.

— И какво все пак видяхте?

Агентът рязко скочи от дивана, внезапно изпълнен от трескава възбуда. Той тръгна из стаята като свиваше и отпускаше юмруци. След това се обърна към Глин.

— Моля ви, не ме питайте това.

Той се овладя с върховно усилие, продължавайки да крачи из стаята като животно в клетка.

— Продължете, моля – каза Глин безстрастно.

— Диоген крещеше пронизително от вътрешната стая. Отново и отново… и отново. Чух ужасно драскане, докато се опитваше да се измъкне навън – можех да чуя как ноктите му се чупят. После настъпи дълга тишина… А след това – не знам точно кога е било – чух изстрел.

— Изстрел от оръжие?

— Комсток Пендъргаст беше снабдил своята… къщичка на болката с малък пистолет с един патрон. Даваше избор на жертвата си. Можеш да изгубиш ума си; можеш да умреш от страх – или да отнемеш живота си.

— И Диоген избра последното?

— Да. Но куршумът не… не го уби. Само го рани.

— Как реагираха родителите ви?

— В началото не казаха нищо. След това се престориха, че е болен от скарлатина. Запазиха тайната му. Страхуваха се от скандала. Казаха ми, че скарлатината е повредила зрението, усещането му за вкус и мирис. Че е умъртвила едното му око. Но сега вече знам, че трябва да е било от куршума.

Глин усети, че го полазват студени тръпки и изпита непреодолима нужда да измие ръцете си. Мисълта за нещо толкова отвратително, толкова прекалено ужасно, че да накара едно седемгодишно дете да… Той прогони мисълта.

— А малката стая, в която сте се оказали затворен – каза той, – и… тези снимки, за които споменахте – те какви бяха?

— Официални снимки от сцени на престъпления и полицейски портрети на най-ужасните убийства в света. Може би начин човек да се подготви за… за ужаса отвъд.

Над малката стая легна страшна тишина.

— Колко време измина, преди да ви спасят? – попита най-сетне Глин.

— Не знам. Часове, а може би цял ден.

— И вие се събудихте от този жив кошмар с убеждението, че Диоген се е разболял. И това е обяснило неговото дълго отсъствие.

— Да.

— Нямали сте представа за истината?

— Не, никаква.

— Но все пак Диоген никога не е осъзнал, че сте потиснали спомена.

Пендъргаст рязко спря да крачи.

— Не, предполагам, че не е.

— В резултат на което вие никога не сте се извинили на брат си, не сте се опитал да се съобразите с него. Дори не сте го споменавали, защото сте блокирали напълно спомена за Събитието.

Пендъргаст погледна настрана.

— Но за Диоген вашето мълчание е означавало нещо съвсем друго. Упорит отказ да признаете грешката си, да измолите прошка. И това може да обясни…

Глин млъкна. Той бавно оттласна инвалидния си стол назад. Не знаеше всичко – предстоеше компютърен анализ, – но знаеше достатъчно, за да го види сега ясно, в най-едри щрихи. Почти от раждането си Диоген е бил странен, загадъчен, блестящо създание, каквито са били повечето от рода Пендъргаст преди него. Можело, е да тръгне и по двата пътя, ако Събитието не се беше случило. Но човекът, който е успял да изплува от „Вратата на Ада“ – опустошен както емоционално, така и физически – се бе превърнал в нещо съвсем различно. Да, всичко това имаше смисъл: ужасните картини на престъпление, на убийство, които Пендъргаст бе издържал… Диогеновата омраза към брат му, отказал да говори за мъчението, което бе причинил… Собствената Пендъргастова склонност към разследване на патологични престъпления… Сега действията на двамата братя придобиваха смисъл. И Глин вече знаеше защо Пендъргаст бе потискал толкова силно спомена. Не само защото е бил толкова отвратителен. Не! А защото вината е била толкова съкрушителна, толкова смазваща, че е заплашвала собствения му здрав разсъдък.

Глин смътно осъзна, че Пендъргаст го гледа. Агентът стоеше застинал като статуя, кожата му приличаше на сив мрамор.

— Господин Глин – произнесе той.

Глин вдигна вежди в ням въпрос.

— Няма друго, което мога да кажа или ще кажа.

— Разбрах.

— Сега имам нужда за пет минути да остана сам, моля ви. Без каквото и да било прекъсване. След което можем… да продължим нататък.

След малко Глин кимна. После обърна инвалидния си стол, отвори вратата и излезе от студиото, без да каже дума.