Тайната на Сенеф

29.

Над незаспиващите улици на Горен Манхатън бе паднала безлунна ледена нощ, но дори и по най-яркото пладне в библиотеката на „Ривърсайд Драйв“ 891 никога не влизаше слънчева светлина. Върху обкованите с решетки прозорци бяха спуснати плътни метални капаци, които на свой ред бяха засенени със завеси от тежък брокат. Единствената светлина в стаята идваше от огъня: сиянието на канделабрите и искрите от умиращата жарава в широката камина.

Констанс седеше в люлеещ се стол от полирана кожа. Беше силно изправена, сякаш застанала нащрек, или може би готова да избяга. Взираше се напрегнато в събеседника си: Диоген Пендъргаст, който се бе отпуснал на дивана срещу нея с томче руска поезия в ръце. Говореше меко, гласът му се лееше като мед, топлите модулации на Юга странно прилягаха на напевната руска реч.

— Память о солнце в сердце слабееш. Желтей трава – завърши той, после остави тома и погледна Констанс. – „В сърцето затихва споменът за слънцето. Тревата жълтее.“ – Разсмя се тихо. – Ахматова. Никой друг не може да пише за скръбта с такава строга елегантност като нея.

Настъпи кратка тишина.

— Не мога да чета на руски – рече Констанс накрая.

— Прекрасен език, създаден за поезия, Констанс. Срамота е; усещам, че да чуеш как Ахматова говори на своя език за страданието би ти помогнало да понесеш твоето собствено.

Тя се намръщи.

— Аз не страдам.

Диоген вдигна вежди и побутна книгата настрана.

— Умолявам те, дете – рече той тихо. – Това съм аз, Диоген. Пред другите можеш да поддържаш безстрашната фасада. Но когато си с мен няма причина да криеш каквото и да е. Познавам те. Ние толкова си приличаме.

— Да си приличаме? – Констанс се засмя с горчивина. – Ти си престъпник. А аз… не знаеш нищо за мен.

— Знам много, Констанс – каза той, а гласът му бе още по-тих. – Ти си уникална. Също като мен. Сами сме. Зная, че си благословена и прокълната със странно и ужасно бреме. Мнозина копнеят за такъв дар, какъвто си получила от прачичо Антоан – а колко малко от тях биха могли да си представят какво в действителност означава подобен подарък! Не освобождение, съвсем не. Толкова дълго, дълго детство… а в същото време лишаване от това да бъдеш дете… – Той я погледна, огънят запали странно сияние в особените му двуцветни очи. – Казвал съм ти. На мен също ми бе отказано детството – благодарение на брат ми и на неговата маниакална омраза към мен.

Възраженията вече трептяха на устните й, но този път тя ги потисна. Усети как бялото мишле се размърда в джоба й и се наглася удобно за дрямка. Ръката й с дълги нежни пръсти несъзнателно погали джоба.

— Но аз вече съм ти говорил за онези години. За това как той се отнесе с мен. – Край дясната му ръка имаше чаша пастис[4] – преди малко се бе възползвал от мокрия бюфет. Взе я и отпи замислено. – Брат ми влизал ли е във връзка с теб?

— Как би могъл? Знаеш къде се намира: ти го изпрати там.

— Други в неговото положение намират начин да изпратят послание до онези, за които ги е грижа.

— Вероятно не иска да ми причинява допълнителни тревоги. – Гласът й секна. Тя сведе очи към ръцете си, които все още галеха разсеяно спящата мишка, после отново вдигна поглед към спокойното, красиво лице на Диоген.

— Както казвах – продължи той след известна пауза, – има още много общо между нас.

Констанс не отговори нищо.

— И много, на което бих могъл да те науча.

За втори път бе готова да му отвърне хапливо; и отново острата забележка остана неизречена.

— Какво е това, на което би могъл да ме научиш? – каза тя в замяна.

На лицето му се изписа кротка усмивка.

— Твоят живот, казано без заобикалки, е еднообразен и отегчителен. Дори безсмислен. Заключена си в тази къща, същински затворник. Защо? Нима не си живо същество? Не би ли трябвало да имаш право на собствени решения – да влизаш и излизаш, когато си поискаш? Вместо това си принудена да живееш в миналото. А сега отдаваш живота си на хора, които се грижат за теб поради чувство за вина или срам. Рен, Проктър – и вечният Д’Агоста, който си пъха носа в работите на всички. Те са твоите тъмничари. И не те обичат.

— Но Алойзиъс – да.

По лицето на Диоген премина тъжна усмивка.

— Смяташ, че брат ми е способен на любов? Кажи ми: някога признавал ли ти е, че те обича?

— Не се налага да го прави.

— Какво доказателство за чувствата си ти е дал?

Констанс искаше да отговори, но усети, че се изчервява от смущение. Диоген махна с ръка, сякаш да покаже, че тя няма с какво да му възрази.

— Ала не е нужно да живееш така. Там, навън, те чака един огромен вълнуващ свят. Аз мога да ти покажа как да оползотвориш изумителната си ерудиция, внушителните си дарби, така че да се реализираш и да донесеш радост на себе си.

При тези думи Констанс усети, че пулсът й се ускорява въпреки желанието й. Ръката, която галеше мишката, застина неподвижно.

— Трябва да живееш не само за ума, но и за сетивата. Ти имаш не само дух, а и тяло. Не позволявай на този противен Рен да те държи затворничка с ежедневните си „грижи“. Спри да се бориш срещу себе си. Живей. Пътешествай. Обичай. Говори на езиците, които си научила. Преживявай света пряко, а не чрез посредничеството на пожълтелите, дъхащи на мухъл страници на книгите. Живей цветно, а не черно-бяло.

Констанс го слушаше напрегнато и усещаше как объркването й нараства. Истината бе – тя разбираше това, – че знае толкова малко за света: нищо всъщност. Целият й живот представляваше една прелюдия… към какво?

— Като заговорихме за цветове, обърни внимание на тавана на това помещение. Какъв цвят е той?

Констанс вдигна поглед.

— Уеджуудско синьо.

— Всякога ли е бил такъв?

— Не. Алойзиъс пожела да го пребоядисат по време на… по време на ремонта.

— Как мислиш, колко време му е отнело да избере този цвят?

— Не много, предполагам. Декорациите на интериора не са неговата стихия.

Диоген се усмихна.

— Именно това имах предвид. Несъмнено е взел решението с цялата страст на юридически ответник, който извършва опис на ипотекирано имущество. Такъв важен избор, а направен толкова нехайно. Но това е стаята, в която ти прекарваш по-голямата част от времето си, нали? Извънредно показателно за отношението му към теб, не смяташ ли?

— Не разбирам.

Диоген се приведе напред.

— Може би ще разбереш, когато ти обясня как аз подбирам цветовете. В моя дом – в моя истински дом, онзи, който означава нещо за мен – има също такава библиотека. Първоначално обмислях да я драпирам в синьо. Ала след известен размисъл и експериментиране установих, че синьото придобива почти зеленикав тон на светлината на свещи – а тъкмо такава е единствената светлина в помещението след заник слънце. По-нататъшните ми проучвания показаха, че един тъмносин цвят, да кажем индиго или кобалт, изглежда черен при това осветление. Ако е светлосин избледнява до сивкаво; ако ли пък е наситен като тюркоазеното става тежък и студен. Явно бе, че синьото, върху което падаха първоначалните ми предпочитания, е неподходящо. Разнообразните перлени оттенъци на сивото – моят втори избор – също се оказаха неприемливи: на свещи тези нюанси губят синкавия си блясък и угасват до мъртво мръсно бяло. Тъмнозелените отсенки, също като тъмносините, се превръщат в черни. Затова най-накрая се спрях на леко лятно зелено: под мекото, трептящо сияние на свещта то създава упоителната илюзия, че си под водата. – Той се поколеба, преди да продължи. – Живея близо до морето. Мога да си седя в тази стая, когато всички светлини, освен една-единствена свещ, са угасени и да слушам рева на прибоя: тогава се превръщам в ловец на перли всред лимоновозелените води на Саргасово море. Това е най-прекрасната библиотека на света, Констанс. – Той помълча известно време, сякаш потънал в размисъл. После се наведе към нея и се усмихна. – И знаеш ли какво?

— Какво? – успя да промълви тя.

— Ти би се влюбила в тази стая.

Констанс преглътна, неспособна да формулира някакъв отговор.

Той срещна очите й.

— Подаръците, които ти донесох последния път. Книгите и останалите неща… Отвори ли ги?

Тя кимна.

— Добре. Те ще ти разкрият, че съществуват и други светове – благоуханни светове, пълни с чудеса и очарование, които чакат да им се насладиш. Монте Карло. Венеция. Париж. Виена. Или, ако предпочиташ: Катманду, Кайро, Мачу Пикчу. – Диоген направи жест, обхващащ подвързаните с кожа книги по стените наоколо. – Виж томовете, които те заобикалят. Бъниън. Милтън. Бейкън. Вергилий. Трезви моралисти до един. Нима орхидеята може да разцъфти, ако я поливат с хинин? – Той погали с пръст стихосбирката на Ахматова. – Ето причината да ти чета поезия тази вечер: да ти помогна да разбереш, че сенките, с които си се обградила, не трябва непременно да бъдат монохроматични.

Диоген избра друг тънък том от купчината до себе си.

— Чела ли си някога Теодор Рьотке?

Констанс поклати глава.

— О! В такъв случай си на път да изпиташ едно прелестно, непознато удоволствие. – Той разгърна книгата, прелисти я и зачете на глас.

Докато слушаше, Констанс усети как едно ново, неочаквано чувство разцъфтява дълбоко в нея: нещо смътно доловено в ефимерни сънища и все пак непознато, нещо великолепно и забранено.

Тя рязко се надигна от стола. Мишлето в джоба на престилката й се размърда изненадано.

— Часът е по-напреднал, отколкото си давах сметка – промълви тя с треперещ глас. – Струва ми се, че е време да си вървиш.

Диоген я обхвана с топлия си благ поглед. После спокойно затвори книгата и се изправи.

— Да, така би било най-добре – рече той. – Мърморкото Рен скоро ще се прибере. Не ще му се понрави да ме намери тук – нито на него, нито на някой от другите ти надзиратели, Д’Агоста и Проктър.

Констанс усети, че се изчервява и се ядоса на себе си.

Диоген кимна към дивана.

— Оставям ти и другите томчета. Лека нощ, скъпа моя Констанс.

След това пристъпи напред и, преди тя да успее да реагира, се наведе, взе ръката й и я поднесе към устните си.

Жестът бе съвършено официален, белег на най-добри обноски. Но при все това имаше нещо в начина, по който устните му се задържаха на милиметър от пръстите й – нещо в топлия дъх, галещ кожата й, което я накара да изтръпне от неудобство…

И после него вече го нямаше, внезапно, без нито дума, и в библиотеката не се чуваше друг звук, освен тихото пропукване на огъня.

Известно време Констанс стоя неподвижна, заслушана в собственото си ускорено дишане. Той не бе оставил нищо след себе си, нито дори дъх от парфюм – нищо, с изключение на малката купчинка книги на дивана.

Тя се приближи и взе най-горното томче. Бе изящно подвързано в коприна, обточено със златен кант и е ръчно гравиран форзац. Повъртя го в ръце като се наслаждаваше на прелестната мекота на подвързията.

След това рязко я върна върху купчината, взе недопитата чаша пастис и излезе от библиотеката. Отправи се към задното крило на имението, влезе в кухнята за прислугата и внимателно изми и подсуши чашата. После се върна при централното стълбище.

Старата къща тънеше в тишина. Проктър бе някъде навън, както напоследък бе станало обичайно – да помага на Ели Глин за изпълнението на плана; Д’Агоста беше наминал малко по-рано само за да се увери, че тя е в безопасност и си бе тръгнал почти незабавно. А „мърморкото Рен“ се намираше, както всякога по това време, в Нюйоркската обществена библиотека. Досадните му детегледачески задължения, слава Богу, се свеждаха само до часовете на деня. Нямаше смисъл да проверява дали предната врата все още е заключена – Констанс знаеше, че е.

Сега тя бавно слезе по стълбите до своите стаи на третия етаж. Нежно извади бялата мишка от джобчето си и я остави в клетката. После свали престилката и долните си дрехи и старателно ги сгъна. Обикновено веднага щеше да пристъпи към вечерния душ, да нахлузи набързо нощницата си и да почете час-два, преди да легне – в момента се бе захванала с Джонсъновите есета.

Но не и тази вечер. Тази вечер Констанс се отправи към банята и напълни огромната мраморна вана с гореща вода. После извади една красиво опакована в подаръчна хартия кутийка. Вътре имаше дузина малки стъклени бутилки с логото на един парижки производител на масла за баня: подарък от Диоген, оставен при последната му визита. Тя избра едно шишенце и изля съдържанието му във водата. Опияняващият аромат на лавандула и пачули изпълни въздуха.

Констанс застана срещу голямото огледало, в което се отразяваше в цял ръст, и дълго се взира в голото си тяло, плъзгайки ръце отстрани и по плоския си корем. После се извърна и се потопи в горещата вана.

Това бе четвъртото посещение на Диоген. Преди той често бе говорил за брат си и дори загатна неколкократно за някакво Събитие – Диоген сякаш изговаряше думата с особен апломб, – Събитие толкова ужасяващо, че и споменът за него бе твърде мъчителен, за да спомене нещо повече, освен че оттогава е сляп с едното си око. Също неведнъж й бе описвал как брат му прави и невъзможното, за да настрои всички срещу него – и най-вече Констанс – като разказва лъжи и инсинуации, в които го обрисува като въплъщение на злото. Отначало тя пламенно бе отказвала да води разговори на тази тема. Бе възразила, че той изкривява истината поради някакви свои долни намерения. Ала Диоген оставаше толкова спокоен пред лицето на яростния й гняв, така разумен и убедителен, докато я опровергаваше, че против желанието й в душата й се породиха съмнение и обърканост. Наистина, Пендъргаст изглеждаше далечен и сдържан понякога, но той просто си бе такъв… нали? Нима истинската причина да не се свърже с нея от затвора не беше просто желанието му да й спести излишно безпокойство? Тя го обичаше, тихо, отдалеч – една любов, която той сякаш никога не забелязваше и на която не отвръщаше.

За нея няколко думи щяха да означават толкова много.

Дали бе възможно в твърденията на Диоген да се съдържа някаква истина? Разумът й казваше, че не бива да се доверява на този престъпник, може би и садистичен сериен убиец… Но сърцето й говореше другояче. Той изглеждаше толкова отзивчив, толкова раним. Така ласкав. Дори й бе показал доказателства – документи, стари фотографии, – които като че ли подриваха много от твърденията на Алойзиъс по негов адрес. Но Диоген не отричаше всичко; вместо това той бе приел част от вината, признал бе, че не е идеалният брат – а едно дълбоко грешно човешко същество.

Всичко бе толкова объркано.

Констанс цял живот се бе доверявала на разума, на интелекта си – макар да съзнаваше, че в много отношения умът й е в деликатно равновесие и е способен да я подмами. И все пак този път сърцето й говореше по-силно. Запита се дали Диоген казва истината, когато твърди, че я разбира – защото дълбоко в себе си, на някакво равнище, което й предстоеше да опознае, тя му вярваше: усещаше връзка помежду им. А което бе по-важно, освен всичко и тя започваше да го разбира.

Най-сетне излезе от ваната, избърса се с хавлията и продължи с подготовката си за лягане. Тази вечер избра да облече не някоя от памучните си нощници, а една от фино пресована коприна, която лежеше на дъното на чекмеджето й необличана и почти забравена. После се плъзна в леглото, изправи няколко възглавници и взе сборника с есета.

Думите се сливаха безсмислено и тя изпита раздразнение. Отгърна на следващото есе, прегледа отгоре-отгоре помпозното начало и затвори книгата. Отметна завивката, отиде до тежкия гардероб и отвори вратичката. Вътре имаше поръбена с кадифе кутия с малка колекция томчета, които Диоген й бе оставил при последното си идване. Констанс отнесе кутията в леглото и се зае да разглежда съдържанието й. Бяха книги, за които бе чувала, но не беше чела, книги, които не можеха да се намерят в богатата библиотека на Енок Ленг. „Сатирикон“ на Петроний; „An rebours“ на Хюйсман; писмата на Оскар Уайлд до лорд Алфред Дъглас; любовната лирика на Сафо; Бокачовият „Декамерон“. От тези страници като изкусителна музика струяха упадък, разточителство и страст. Констанс потъваше в томчетата едно след друго – отначало плахо, после любопитно, а накрая с някакъв глад, който я накара трескаво да ги прелиства до късно в безсънната нощ.