Тайната на Сенеф

72.

Диоген Пендъргаст се спусна бавно към ъгъла на „Виа делло Спроне“ и после обратно към „Виа Санто Спирито“. Констанс Грийн не се виждаше, беше тръгнала по „Виа деи Коверели“, както той бе предвиждал. И сега щеше да го чака в засада да заобиколи ъгъла.

За да се увери в това, той се спусна бързо по „Виа Санто Спирито“ и спря точно преди началото на „Коверели“, като се изравни със старинната, изрисувана с техника сграфито фасада на някакъв отдавна забравен дворец. С изключителна предпазливост той надзърна зад ъгъла.

Отлично. Тя все още не се виждаше – беше завила зад първия остър завой и нямаше съмнение, че го чакаше да се покаже от срещуположната посока.

Плъзна ръка в джоба си и напипа кожен калъф, от който извади скалпел с дръжка от слонова кост, идентичен с онзи, който беше оставил под възглавницата й. Хладната му тежест го успокои. Отброявайки секундите, той разтвори чадъра си и зави. След това тръгна самоуверено по „Виа деи Коверели“ – обувките му отекваха по калдъръмената настилка на тясната уличка, горната част на тялото му бе скрита под черния чадър. Нямаше нужда да се прикрива: тя нямаше да погледне назад зад ъгъла, за да види кой се приближава от другата посока. Не би очаквала появата му от тази страна.

Той закрачи по стръмните камъни, лъхащи на урина и кучешки изпражнения, на повръщано и мокро. Старинната уличка пазеше дори миризмата на средновековна Флоренция. Като държеше скалпела скрит в облечената си в ръкавица ръка, той се приближи до първия остър завой. След това визуализира удара си. Тя щеше да е с гръб към него; той щеше да се приближи отстрани, да хване врата й с лявата си ръка, докато насочва скалпела към онази сладка трапчинка, точно под лявата ключица; дължината на острието на скалпела щеше да е достатъчна да пререже брахиоцефалната артерия в точката, където тя се разделяше на сънна и субклавиална. Нямаше да има време дори да извика. Щеше да я държи, докато умира; щеше да я люлее; щеше да остави кръвта й да се стича по него, както беше направил веднъж преди… при съвсем различни обстоятелства…

… а след това щеше да я остави заедно със своя дъждобран в уличката.

Той се приближи към ъгъла. Петнайсет крачки, десет, девет, сега…

Зави и спря напрегнат, а след това – удивен. Там нямаше никого.

Бързо се огледа, напред и назад: никой. Сега той беше на острия ъгъл, сляп, без да е в състояние да види кой идва, от която и да е посока.

Усети пристъп на паника. Някъде беше сбъркал. Но къде бе отишла тя? Беше ли го изиграла по някакъв начин? Това не му се виждаше възможно.

Той спря, осъзнавайки, че сега е в задънена улица. Ако завиеше зад ъгъла отпред, към „Борго Теголайо“, много по-широка и по-осветена, и тя беше там, щеше да го види – и тогава би загубил цялото си преимущество. От друга страна, ако тя се намираше зад него и той тръгнеше назад, това също би съсипало предимствата му.

Стоеше неподвижен и мислеше трескаво. Небето продължи да се стъмнява и сега той осъзна, че това не беше само заради дъжда, а защото вечерта се беше спуснала като мъртва ръка над града. Не можеше да стои тук вечно: трябваше да върви, да завие зад единия или зад другия ъгъл.

Въпреки студа, усети, че му става топло под дъждобрана. Трябваше да изостави плана си, да се обърне и да се върне по пътя, по който бе дошъл – да прибере, тъй да се каже, своя флангов маньовър, сякаш никога не го е започвал. Така щеше да е най-добре. Нещо беше станало. Тя беше направила друг завой някъде и той я беше изгубил – това беше. Тогава трябваше да помисли за друга атака. Може би трябваше да отиде до Рим и да й позволи да го последва в катакомбите на Свети Каликст. Този популярен туристически обект, с неговите безименни слепи улици, би бил идеалното място да я убие.

Той се обърна и тръгна назад към „Виа деи Коверели“, като предпазливо зави зад първия ъгъл. Уличката беше пуста. Спусна се по нея – и тогава внезапно, с ъгълчето на окото си, улови мигновено движение от една от арките горе; инстинктивно се хвърли встрани, точно когато една сянка се спусна върху него и той усети неизбежния удар на скалпел, който мина през дъждобрана и сакото му, последван от пламтящата болка на разрязана плът.

С вик той се извъртя и още докато падаше, замахна със собствения си скалпел в блестяща дъга, като се целеше във врата й. По-богатият му опит с острието, съчетан с невероятна бързина, си каза думата, когато скалпелът му срещна плът в мъглявина от кръв; но когато продължи да пада, той осъзна, че тя бе извъртяла главата си в последния момент и острието му, вместо да пререже гърлото й – леко я беше по-рязало по бузата.

Той рухна тежко върху калдъръмената настилка, с блокиран от изумление мозък, претърколи се и скочи със скалпел в ръка – но нея вече я нямаше, беше изчезнала.

В този момент разбра нейния план. Посредствената й дегизировка не беше случайност. Тя му се беше показала, така както той й се бе показал. Беше му позволила да я заведе до точката на засада и тогава я бе използвала срещу него. Бе контрирала неговия контраудар.

Простата му брилянтност го удиви.

Той стоеше и гледаше надвисналите над него каменни арки. Видя разтрошения корниз от пиетра серена, от който – без съмнение – тя го беше нападнала. Високо горе успя да съзре тънкия отрязък стоманеносиво небе, от което се отцеждаха дъждовни капки.

Той направи стъпка и се олюля.

Усети, че му прималява, когато чувството за парене отстрани се засили. Не посмя да разкопчае дъждобрана си и да провери; не можеше да си позволи да се появи кръв от външната страна на дрехите му – това щеше да привлече внимание. Завърза колкото се може по-стегнато колана на дъждобрана, в опит да превърже раната.

Кръвта би привлякла внимание.

Когато чувството за слабост премина и съзнанието му излезе от шока на атаката, той осъзна, че му се предоставя удобен случай. Беше порязал главата й и нямаше съмнение, че кърви обилно, както кърви всяко такова порязване. Тя не можеше да скрие такава рана и кръвта, дори и с шал. Не можеше да го преследва из Флоренция, докато по лицето й се лееше кръв. Трябваше да се оттегли някъде, да се почисти. Което разкриваше пред него подходяща възможност да избяга, да се отърве от нея – завинаги.

Сега беше моментът. Ако можеше да избяга от нея, лесно би могъл да приеме друга самоличност и оттам да продължи към последната си дестинация. Там никога нямаше да го намери – никога.

Той се спусна колкото е възможно по-небрежно по улицата към стоянката за таксита на края на „Борго Сан Джакопо“. Докато вървеше, усети как кръвта се просмуква в дрехите му и се спуска на тънки струйки по крака. Болката беше незначителна и той беше сигурен, че се касае по-скоро за срязване по дължината на гръдния кош, без да са засегнати важни вътрешни органи.

Налагаше се обаче да направи нещо с кръвта – и то бързо.

Зави и влезе в малко кафене на ъгъла на „Теголайо“ и „Санто Спирито“, отиде до бара и си поръча еспресо и натурален сок. Изпи двете чаши до дъно една след друга, хвърли банкнота от пет евро на поцинкования плот и се вмъкна в тоалетната. Заключи вратата и разтвори дъждобрана си. Количеството кръв беше шокиращо. Бързо огледа раната, убеждавайки се, че перитонеумът не е пробит. С помощта на книжни кърпички попи, доколкото можеше кръвта; после откъсна долната половина на пропитата си с кръв риза, превърза ивиците около тялото си, като запуши по този начин раната и спря шуртенето. След това изми ръцете и лицето си, облече дъждобрана, среса косата си и излезе.

Усети кървава локвичка в обувката си и погледна надолу, виждайки, че подметката му оставя червени полумесеци по тротоара. Но това не беше прясна кръв и той усети, че кървенето е намаляло. Още няколко крачки и стигна до стоянката за таксита. Вмъкна се на задната седалка на един Фиат.

— Говориш ли английски, приятел? – попита той и се усмихна.

— Да – дойде дрезгавият отговор.

— Симпатяга! Железопътната гара, моля.

Таксито полетя напред и той се отпусна в седалката, кръвта лепнеше по слабините му, а съзнанието му внезапно се изгуби в безпорядъка от мисли, един поток от разбъркани спомени, какофония от гласове: