Тайната на Сенеф

26.

Капитан Лора Хейуърд пристигна на местопрестъплението минута-две след парамедиците. Чуваше как писъците на жертвата отекваха из таванското помещение и това й стопляше сърцето: никой на път да умре скоро не би крещял толкова жизнено.

Премина през серия ниски врати, за да стигне до мястото, оградено с полицейска лента. С облекчение установи, че сержант Висконти и партньорът му, Мартин, вече са тук.

— Докладвайте – каза тя, докато ги приближаваше.

— Намирахме се най-близо до местопрестъплението – обясни Висконти. – Уплашихме престъпника. Беше се навел над жертвата, но когато ни видя да идваме, избяга обратно на тавана.

— Видяхте ли го?

— Само сянка.

— Оръжието?

— Неизвестно.

Тя кимна.

— Намерихме и портфейла на Липър. – Висконти кимна с брадичка към една пластмасова кутия за улики, наредена заедно с още няколко такива край лентата.

Хейуърд се пресегна и отвори кутията.

— Искам пълно изследване на портфейла и всичко в него – ДНК, отпечатъци, следи от влакна и т.н. И замразете няколко проби от кръв и органичен материал за бъдещи изследвания.

— Да, капитане.

— Тук ли е другият пазач, как се казваше… Морис? Искам да говоря с него.

Висконти произнесе нещо в радиостанцията си и миг по-късно от другия край на помещението се появи едно ченге, което водеше пазача. Косата на пазача беше разрошена, дрехите му – раздърпани. Вонеше на спиртен консервант.

— Добре ли сте? – попита тя. – Можете ли да говорите?

— Мисля, че да. – Гласът му прозвуча глухо.

— Видяхте ли нападението?

— Не. Бях… твърде далече, и то с гръб.

— Но сигурно сте видял или чул нещо, преди да се случи.

Морис очевидно се опитваше да се концентрира.

— Ами… чух онова… пищене. Като животно. И трошащо се стъкло. После нещо се втурна към нас от мрака… – Гласът му секна.

— Нещо? Не беше ли човек?

Очите на Морис се местеха трескаво.

— Беше просто един силует, който ни връхлетя с крясък.

Хейуърд се обърна към един от полицаите.

— Заведете господин Морис долу и кажете на детектив сержант Уитиър да го разпита по-подробно.

— Да, капитане.

Двама парамедици се показаха иззад планина от натрупани една върху друга кутии, тикайки носилка на колела, на която лежеше огромен мъж и стенеше жално.

— В какво състояние е? – попита тя.

— Има прорезни рани от нещо като тъп нож или може би нокът.

— Нокът?

Парамедикът сви рамене.

— Някои от порязванията са с много неравни ръбове. За щастие никое от тях не е достигнало до жизненоважни органи – едно от предимствата да си дебел. Има кръвозагуби и е в шок, но ще се възстанови.

— Може ли да говори?

— Пробвайте, ако искате. Дадохме му успокоителни.

Хейуърд се надвеси над едрия мъж. Потното лице на пазача гледаше към тавана. Блъсна я остра миризма на алкохол, формалдехид и риба.

Тя заговори меко.

— Уилсън Бълк?

Очите му се обърнаха към нея, после отново се отместиха.

— Бих желала да ви задам няколко въпроса.

Не последва ясен отговор.

— Господин Бълк, видяхте ли нападателя си?

Очите му неистово се завъртяха в орбитите си и той отвори уста.

— Лицето…

— Какво лице? Как изглеждаше?

— Извратено… О, боже…

Мъжът изстена и промърмори нещо неразбираемо.

— Можете ли да говорите по-конкретно, сър? Мъж ли беше или жена?

Последва жален хленч и кратко поклащане на главата.

— Един ли беше или повече?

— Един.

Хейуърд погледна парамедика. Той сви рамене.

Тя се извърна и направи знак на най-близкостоящия детектив.

— Придружете го по пътя към болницата. Ако започне да говори по-ясно, снемете пълно описание на нападателя. Искам да знам срещу какво се изправяме.

— Да, капитане.

Тя премери с поглед малката групичка полицаи.

— Който, или каквото и да е той, хванахме го натясно. Тръгваме след него. Сега.

— Не трябва ли да повикаме спец отряда? – попита Висконти.

— Ще им отнеме часове да стигнат дотук. А и са такива бюрократи, че ще забавят цялата работа. По портфейла имаше прясна кръв, следователно е възможно Липър все още да е жив и да е заложник. – Тя се огледа наоколо. – Вие тримата ще дойдете с мен: сержант Висконти, полицай Мартин и детектив сержант О’Конър.

Настъпи тишина. Трите ченгета се спогледаха.

— Проблем ли има? Четирима срещу един сме.

Последваха още неуверени погледи.

Тя въздъхна.

— Момчета, не ми казвайте, че сте се хванали на слуховете, които се ширят из музея. Какво, да не мислите, че ще ни нападне някоя мумия?

Висконти се изчерви и вместо отговор извади оръжието си и набързо го прегледа. Другите последваха примера му.

— Изключете си радиостанциите, клетъчните телефони, пейджърите, всичко! Не искам както се прокрадваме към убиеца внезапно от нечий джиесем да гръмне Петата симфония на Бетовен.

Те кимнаха.

Хейуърд извади копието, което бе поръчала на плана на тавана и го разгъна върху една от кутиите.

— Окей. Тази секция от тавана се състои от шестнайсет тесни помещения – ето тук – разделени на две дълги зони под успоредни покриви с един свързващ коридор в онзи край. Представете си го като „U“. Като изключим стълбището надолу, има само един възможен маршрут за бягство: покривът, до който може да се достигне през някои от тези прозорци тук. Вече съм наредила да го блокират. Предполага се, че капандурите имат решетки. Което значи, че единственият път на убиеца минава през нас… В капан е.

Тя замълча и ги изгледа един по един.

— Ще се придвижваме по двойки: бързо оглеждаме всяка стая и се придвижваме напред като се прикриваме. Аз ще си партнирам с О’Конър. Мартин, ти и Висконти се движите половин стая зад нас. Не се престаравайте. И помнете: трябва да действаме с презумпцията, че Липър все още е жив. Не можем да рискуваме. Само ако откриете явно доказателство, че Липър е мъртъв, можете да си позволите да откриете огън – а и това само ако е абсолютно необходимо. Ясно?

Всички кимнаха.

— Аз водя.

Запристъпваха предпазливо, Хейуърд начело, О’Конър по петите й. Целият под беше в кръв, а лавицата с експонатите лежеше там, където бе паднала, всичко тънеше в стъкло и полуизгнили останки от змиорки, от които се носеше отвратителна воня на консерванти. Прекосиха отсрещния край на сцената на местопрестъплението и се придвижиха в следващата таванска стая. Временното осветление, инсталирано заради престъплението, тук бе по-приглушено и забулваше помещението в почти пълна тъмнина.

Хейуърд и О’Конър се придвижиха безшумно и застанаха от двете страни на портала. Тя бързо надникна отвъд, прибра се, кимна на О’Конър, след което двамата продължиха напред.

Празно. Още прекатурени лавици, подът – покрит с парчета стъкло, а въздухът напоен със задушливата воня на консервант. Стъклениците в тази стая изглежда бяха пълни с дребни гризачи. Наоколо бе разпиляна купчина вестници, много от експонатите по стените висяха накриво. Цялата картинка по някакъв начин й припомни предварителния доклад от аутопсията на Демео: убиецът бе изтръгнал как да е вътрешните му органи, беше дърпал и късал в пристъп на налудничава, дезорганизирана ярост. Наистина извратена вандалщина.

Хейуърд се прокрадна към следващата врата, изчака останалите да заемат позиция и огледа терена. Помещението, както предишното, бе напълно съсипано. Една от капандурите зееше счупена, но решетките над нея стояха все още непокътнати. Оттам нямаше как да се избяга.

Тя замръзна, внезапно наострила слух. Откъм дълбините на тъмния таван отекваше някакъв едва доловим звук.

— Ш-ш-ш-т! – прошепна тя. – Чухте ли това?

Беше някаква олюляваща се, накуцваща походка – шум от тътрене, който завършваше със смущаващ тропот: тътрене – туп. Тътрене – туп.

Сега Хейуърд влезе в следващата, тъмна като рог, стая. Извади фенерчето си и освети ъглите. Помещението беше пълно с огромно количество гипсови лица – смъртни маски, – които се взираха в тях от стените. Някои показваха белези на скорошни повреди: някой, както изглежда – убиецът, направо ги бе помел; бе извадил очите им, оставяйки кървави дири навсякъде.

Осветлението в следващата стая беше изключено. Като приклекна зад рамката на вратата, Хейуърд направи знак на мъжете зад нея да спрат.

Наведе се напред и се вслуша напрегнато. Странният звук бе спрял: убиецът изчакваше. Тя по-скоро усети, отколкото разбра с разума си, че той беше близо: много близо.

Можеше да усети почти физически надигащото се напрежение сред малката им група. По-добре беше да продължават да се движат: колкото по-малко мислеше, толкова по-добре.

Хейуърд се приведе напред, обходи с лъча на фенерчето помещението и бързо се дръпна назад. Нещо пълзеше в средата на съседната стая – голо, отвратително, кърваво… но определено човешко същество, макар изненадващо дребно и слабо.

Тя махна с ръка на останалите, вдигна пръст нагоре, след това го завъртя бавно към входа на помещението, престъпникът е един, в другата стая.

Събраха се заедно и Хейуърд заговори с твърд, ясен глас:

— Полиция. Не мърдай! Въоръжени сме и те държим на прицел. Приближи се към вратата с вдигнати ръце!

Чу се суматоха, тупване и блъскане, сякаш някакво животно се носи тромаво насреща им.

— Той бяга!

С извадено оръжие Хейуърд мина зад ъгъла, за да види в същия момент как една тъмна фигура се стопява в тъмнината на другата стая. Последва ужасяващ трясък.

— Хайде!

Тя пресече стаята, спря, огледа следващата бързо, осветявайки я с фенерчето. Не видя никаква фигура, но имаше множество ъгли и пролуки, където убиецът можеше да се скрие.

— Продължаваме! – Те щурмуваха следващото помещение, разпръсквайки се и държейки го под прицел.

То беше най-голямото, пълно със сиви метални рафтове, с плътно наредени върху тях стъкленици. Във всяка имаше по едно втренчено око с размер на пъпеш, с корени, които се поклащаха като пипала. Единият рафт бе съборен и очните ябълки се търкаляха на земята разкъсани, подгизнала пихтия сред стъкла и консерванти.

Бързият оглед показа, че помещението е празно. Хейуърд събра екипа.

— Бавно, но сигурно – каза тя, – го притискаме в ъгъла. Помнете, че хората, както и животните, стават най-опасни, когато са приклещени.

Всички кимнаха.

Тя обиколи стаята с поглед.

— Май сме попаднали на колекцията от очни ябълки на китове.

Те се засмяха нервно.

— Е, добре. Ще оглеждаме стая по стая. Няма закъде да се бърза.

Тя приближи към следващата врата, заслуша се и надникна, осветявайки вътрешността с фенерчето си. Нищо.

Докато влизаха се чу внезапен пронизителен писък зад входа отсреща, последван от ужасяващ трясък на стъкла и звук от разливаща се течност. Всички подскочиха. До ноздрите им достигна силната миризма на етилов алкохол.

— Това нещо е запалимо – каза Хейуърд. – Ако палне кибрита, бъдете готови да се спасяваме.

Тя се придвижи напред, обхващайки с поглед следващата стая, осветена от фенерчето.

— Виждам го! – извика О’Конър.

Тътрене – туп. Проехтя злокобен писък и една тъмна фигура с накуцване, но в същото време с ужасяваща целенасоченост ги връхлетя със сив кремъчен нож в стиснатия юмрук. Хейуърд отскочи назад, тъкмо в момента, в който примитивното сечиво процепи въздуха над прага.

— Полиция! – извика тя. – Оставете оръжието си!

Но съществото не им обърна внимание и продължи към тях, размахвайки ножа.

— Не стреляйте! – нареди Хейуърд. – Напръскайте го със сълзотворен газ. – Тя се изплъзна в последния момент от нападението на фигурата, като я заобиколи, а междувременно останалите три ченгета прибраха пистолетите си, извадиха палките и спрейовете със сълзотворен газ. Висконти се втурна напред и напръска съществото, а то зави като демон, като сляпо размахваше каменния нож. С умел ритник зад коляното Хейуърд го изпрати на земята. Втори ритник изби ножа от ръката му.

— Закопчейте го!

Но Висконти вече се бе навел и поставяше белезниците на китките му с помощта на О’Конър.

Престъпникът се гърчеше и крещеше неистово.

— Вържете му и глезените – заповяда Хейуърд. – И повикайте парамедиците, трябва ни успокоително.

Повечето заподозрени щом усетеха ръцете си закопчани на гърба, се укротяваха. Но не и този. Той продължаваше да се мята, да крещи и да се гърчи и при все че бе дребен, Хейуърд и полицаите едва го удържаха.

— Сигурно е надрусан.

— Никога не съм виждал надрусан чак в такова състояние.

Малко по-късно пристигна един парамедик и заби игла в хълбока на беснеещия мъж, който скоро се поукроти. Хейуърд се изправи и изтръска праха от себе си.

— Боже мой! – възкликна О’Конър. – Сякаш се е къпал в кръв.

— Да, а в тази жега направо вони.

— Нещастникът е гол на всичкото отгоре.

Хейуърд отстъпи назад. Престъпникът все още лежеше по корем с лице към пода, гърчейки се и стенейки в неуспешен опит да се пребори с успокоителното.

Тя се наведе към него.

— Къде е Липър? Какво му сторихте?

Последва нов хленч.

— Обърнете го. Искам да видя лицето му.

Висконти се подчини. Физиономията и косата на мъжа бяха покрити със засъхнала кръв и мръсотия. Чертите му се кривяха странно поради някакъв тик.

— Почистете го.

Парамедикът извади чифт стерилни влажни кърпи и избърса лицето му.

— Исусе Христе! – възкликна Висконти неволно.

Хейуърд просто гледаше. Не можеше да повярва на очите си.

Убиецът бе Джей Липър.