Тайната на Сенеф

74.

Два дни по-късно Диоген Пендъргаст стоеше до перилата на traghetto, което пореше тежките сини води на южно Средиземно море. Корабчето подмина скалистите възвишения на Капо ди Милацо, увенчани с фар и живописните руини на древен замък; отзад, обвит в ореол от мъглица, се издигаше големият хълм на Сицилия, синкавите очертания на Етна прорязваха небето и изпращаха към него къдрава струйка дим като въздушна целувка. Отдясно се извиваше тъмният гръбнак на калабрийския бряг. А напред, далеч през морето, лежеше неговата дестинация.

Пламтящото око на залязващото слънце вече се скриваше зад клепача на сушата и хвърляше дълги сенки върху водата, описвайки златни и пурпурни ореоли около стария замък. Корабът се движеше на север към Еолийските острови, най-отдалечените сред всички в Средиземно море – обиталище на Четирите вятъра според вярванията на древните.

Скоро щеше да си е у дома.

Дом. Той си поигра наум с горчиво-сладката дума, питайки се какво всъщност означава. Убежище; място на уединение, на спокойствие. Диоген извади от джоба си кутия цигари, скри се от вятъра в палубната каюта и като запали една, вдиша дълбоко. Не беше пушил повече от година – откак за последно се бе прибирал вкъщи – и сега никотинът му помагаше да успокои възбудения си мозък.

Върна мислите си към двата дни отвратително пътуване, които бе прекарал: Флоренция, Милано, Люцерн – където зашиха раната му в една безплатна клиника, – Страсбург, Люксембург, Брюксел, Амстердам, Берлин, Варшава, Виена, Любляна, Венеция, Пескара, Фоджа, Неапол, Реджо ди Калабрия, Месина и накрая Милацо. Четиридесет и осемчасовото мъчение във влака го бе оставило обезсилен, схванат и изтощен.

Ала сега, докато гледаше как слънцето умира на запад, той почувства как силата на тялото и ума му се възвръща. Беше поразтърсил Констанс във Флоренция; и тя не бе – не би могла – да го последва. Оттогава беше променял самоличността си многократно и до такава степен беше забъркал следата си, че нито тя, нито който и да било друг би могъл да се надява да разплете кълбото. Отворените граници на Европейския съюз в комбинация с отскачането до Швейцария и повторното влизане в ЕС под различна самоличност щеше да озадачи и обърка дори и най-упорития и умел преследвач.

Тя нямаше да го открие. Нито пък брат му. Пет години, десет, двайсет – имаше всичкото време на света да планира следващия си, последен ход.

Стоеше на палубата и вдишваше мириса на морето; с всяка глътка въздух по тялото му се разливаше благословено спокойствие. Сега за първи път от месеци непрестанният сух и подигравателен гласец в главата му стихна до шепот, почти недоловим сред плисъка на морските вълни:

Лека нощ, дами: лека нощ, мили дами: лека нощ, лека нощ[14]