Тайната на Сенеф

81.

Следобедното слънце обрамчваше с бронзов контур хълмовете на долината Хъдсън и превръщаше широката, бавна река в брилянтен аквамарин. Горите, които покриваха планината Шугърлоуф и хребета Брейкнек започваха да се разлистват и цялата местност полека се загръщаше в ефирна пролетна мантия.

Нора Кели седеше на просторната веранда на клиника „Фивършам“, откъдето се откриваше гледка към Колд Спринг, към река Хъдсън и червените тухлени сгради на Уест Пойнт отвъд нея. Съпругът на Нора нервно крачеше напред-назад, от време на време хвърляше поглед към алеята, а друг път измерваше с очи елегантния силует на частната болница.

— Чувствам се адски неспокоен от това, че съм отново тук – възропта той. – Знаеш, Нора, не съм стъпвал на това място откакто самият аз бях пациент. Мили боже. Не знам дали съм ти казвал, но когато се смени времето, понякога усещам болка в гърба, там където Хирурга…

— Казвал си ми, Бил – прекъсна го тя с театрално отегчение. – Много пъти.

Изтрака брава, чу се тихо поскърцване на панти и вратата на верандата се открехна. Една медицинска сестра със снежнобяла престилка подаде глава.

— Вече може да влезете. Тя ви чака в западната зала за посетители.

Нора и Смитбак последваха сестрата в сградата и надолу по един дълъг коридор.

— Как е тя? – попита Смитбак.

— Много по-добре, слава богу. Всички толкова се тревожехме за нея – такова мило същество е. Но сега с всеки ден се подобрява. Въпреки това се уморява лесно; ще трябва да ограничите посещението си до петнайсет минути.

— Милото същество – прошепна Смитбак в ухото на жена си. Тя шеговито го сръга в ребрата.

Западната зала за посетители беше просторна полукръгла стая, която напомняше на хижа: полирани греди на тавана, борова ламперия, мебели от бяла бреза. По стените висяха горски пейзажи с маслени бои, а в широката зидана камина играеха весели пламъци.

А там, в средата на помещението, седеше Магро Грийн.

— Марго – произнесе Нора и се спря, почти без да смее да продължи. Чу как Смитбак рязко си поема дъх до нея.

Тази Марго Грийн, която стоеше пред тях, бе същинска сянка на енергичната жена, която беше и академична съперничка, и нейна близка приятелка от музея. Тя беше плашещо слаба, а под бледата й кожа вените изпъкваха като под хартия. Движенията й бяха бавни и обмислени като на човек, който отдавна не е използвал крайниците си. И при все това кестенявата й коса имаше богат и блестящ цвят, а в очите й просветваше същият жив пламък, който Нора помнеше. Диоген Пендъргаст бе пратил тази жена в мрачни и опасни предели – почти беше отнел живота й, – но сега тя се завръщаше.

— Здравейте и двамата – рече Марго с тънък, уморен глас. – Какъв ден е днес?

— Събота – отвърна Нора. – Дванайсети април.

— О, чудесно! Надявах се все още да е събота. – Тя се усмихна.

Сестрата влезе и се засуети около Марго, като я нагласи по-удобно в инвалидния стол. После прекоси стаята, дърпаше завеси и разпухкваше възглавници, преди да ги остави отново сами. В стаята влязоха ярки слънчеви лъчи и светлината обля главата и раменете на Марго, позлатявайки я като ангел. Какъвто, помисли си Нора, тя в някакъв смисъл беше: бе стигнала на границата със смъртта, благодарение на необичайния коктейл от отрови, който Диоген й бе поднасял.

— Донесохме ти нещо – рече Смитбак, бръкна в сакото си и извади един кафяв плик. – Решихме, че ще те зарадва.

Марго го взе и го отвори бавно.

— Екземпляр от моето първо издание на „Музеология“! – възкликна тя.

— Разгърни го. Подписано е от всички куратори в отдел „Антропология“.

— Дори и от Чарли Прайн? – В очите на Марго заиграха шеговити пламъчета.

Нора се разсмя.

— Дори от Прайн.

Те си придърпаха два стола край количката и седнаха.

— Музеят е толкова скучен без теб, Марго – каза Нора. – Трябва да побързаш и да се оправиш.

— Така е – кимна Смитбак и се усмихна, а обичайното му добро настроение се завръщаше. – Старата бърлога има нужда от някой, който да я поразтърсва от време навреме, да вдига малко прах от експонатите.

Тя се засмя тихо.

— Според това, което прочетох, последното, от което музеят се нуждае в момента са още противоречия. Вярно ли е, че четирима души са загинали по време на Египетското шоу?

— Да – рече Нора. – А шейсет бяха ранени, някои от тях – много сериозно.

Тя и Смитбак се спогледаха. Статията, която излезе две седмици, след откриването, твърдеше, че някаква засечка в системния софтуер е извадила светлинно-звуковото шоу от контрол, което на свой ред е причинило паника. Истината, която беше далеч по-лоша, се знаеше само от неколцина избрани в музея и полицията.

— Истина ли е, че директорът е между ранените? – попита Марго.

Нора кимна.

— Колъпи прекара нещо като апоплектичен удар. Той е под психиатрично наблюдение в Нюйоркската болница, но се очаква да се възстанови напълно.

Това бе истина, макар, разбира се, да не бе цялата история. Колъпи, заедно с още няколко души, бе станал жертва на Диогеновото светлинно-звуково шоу, докаран почти до лудост от лазерните пулсации и нискочестотните звукови вълни. Същото можеше да се случи и на Нора, ако не бе затворила очи и не бе запушила уши. Всъщност оттогава сънуваше кошмари всяка нощ. Пендъргаст и останалите бяха спрели шоуто, преди то да се разгърне докрай и да причини трайни увреждания: в резултат на това прогнозата за Колъпи и другите жертви бе отлична – много по-оптимистична, отколкото тази за злощастния техник Липър.

Нора се помръдна в стола си. Някой ден щеше да каже на Марго всичко – ала не днес. Преди това й предстоеше да се възстанови.

— Как смяташ, че ще се отрази това на музея? – попита Марго. – Такава трагедия на откриването и то непосредствено след Диамантения обир?

Нора поклати глава.

— Отначало всички смятахме, че това е последният удар, особено като се има предвид, че жената на кмета също е сред пострадалите. Но се оказва, че ефектът беше противоположен. Благодарение на всички тези недоразумения Гробницата на Сенеф сега е най-горещото шоу. Заявките за резервации на билети се сипят с невероятна скорост. Даже тази сутрин по Бродуей се разминах с някакъв амбулантен търговец, който продаваше тениски с надпис „Аз оцелях след проклятието“.

— Значи се канят да преоткрият експозицията?

Смитбак кимна.

— И то скоро. Повечето експонати са оцелели. Надяват се да пуснат шоуто до края на месеца.

— Новата ни египтоложка преработва сценария – вметна Нора. – Поправя първоначалния замисъл, като отстранява някои от по-крещящите специални ефекти, но оставя голяма част от светлинно-звуковото шоу непокътната. Тя е прекрасен човек, страхотно се работи с нея, забавна е, непретенциозна – късметлии сме, че я наехме.

— В новините се споменаваше, че някакъв агент на ФБР изиграл решаваща роля за спасяването на хората – каза Марго. – Да не би съвсем случайно това да е агент Пендъргаст?

— Как позна?

— Просто Пендъргаст винаги успява да се появи в най-критичния момент.

— На мен ли го казваш? – поклати глава Смитбак, а усмивката му помръкна.

Нора забеляза, че той несъзнателно потрива ръката си на мястото, където бе изгорена от киселината.

Медицинската сестра застана на прага.

— Марго? Налага се след пет минути да те върна в стаята ти.

— Окей. – Тя отново се обърна към тях. – Предполагам, че от изложбата насам продължава да се навърта из музея, да задава въпроси, да заплашва бюрократите и изобщо да се държи като пълен гадняр.

— Всъщност не – отвърна Нора. – Изчезна веднага след това. Никой не го е виждал или чувал.

— Сериозно? Колко странно.

— Да, така е – кимна Нора. – Странно е наистина.