Тайната на Сенеф

8.

В сутринта, определена за отваряне на запечатаната Гробница на Сенеф, Нора пристигна в просторния офис на Менцес, където го откри седнал в обичайното кресло, потънал в разговори с един млад мъж. И двамата се изправиха при влизането й.

— Нора – започна шефът й. – Това е д-р Ейдриън Уичърли, египтологът, когото ти споменах. Ейдриън, запознай се с д-р Нора Кели.

Уичърли се обърна към нея с усмивка. Буйната кестенява коса бе единственият признак на ексцентричност в иначе безупречния му външен вид. Нора обхвана с един поглед марковия костюм, елегантните кожени обувки с връзки, вратовръзката. Очите й се спряха върху едно необичайно красиво лице: бузи с трапчинки, искрящо сини очи и съвършени бели зъби. Помисли си, че е на не повече от трийсет.

— Очарован съм да се запознаем, д-р Кели – изрече той с елегантен оксфордски акцент. – Стисна ръката й нежно и я дари с още една зашеметяваща усмивка.

— За мен е удоволствие. Моля ви, наричайте ме Нора.

— Разбира се. Нора. Простете официалността ми – консервативното възпитание доста е осакатило комуникативните ми способности. Да ви кажа, възможността да съм тук и да работя по този проект е направо шармантна!

Шармантна. Тя потисна една усмивка – Ейдриън Уичърли беше почти карикатура на енергичните млади британци, които според нейните представи се срещаха единствено в романите на П. Г. Удхаус.

— Ейдриън има много впечатляващи препоръки – рече Менцес. – Доктор по философия от Оксфорд, шеф на разкопките на гробница KV42 в Долината на царете, професор по египтология в Кеймбридж, автор на монографията „Фараони от двайсетата династия“.

Нора хвърли към Уичърли поглед, изпълнен с нова доза респект. Бе изумително млад за археолог от такъв ранг.

— Много впечатляващо.

Уичърли се усмихна скромно.

— Просто купчина гръмки дипломи.

— Едва ли. – Менцес хвърли поглед към часовника. – Имаме среща с представител на отдел „Поддръжка“ в десет. Доколкото разбирам, в момента никой не знае съвсем точно къде е гробът на Сенеф. Единственото сигурно нещо е, че е бил зазидан и оттогава до него няма достъп. Ще трябва да си пробием път дотам.

— Колко интригуващо! – възкликна Уичърли. – Чувствам се малко като Хауърд Картър.

Те се спуснаха с един стар асансьор с месингова решетка, който скърцаше и стенеше по пътя към сутерена. Слязоха в секция „Поддръжка“ и закриволичиха между машини и дърводелски стругове, докато най-сетне се добраха до отворената врата на малък кабинет. Вътре зад бюро, отрупано с купчини чертежи, седеше дребен мъж. Той се изправи щом Менцес почука на рамката на вратата.

— Искам да ви представя на господин Сиймъс МакКоркъл – каза Менцес. – Може би измежду живите той е човекът най-наясно с плана на музея.

— Което все още не означава много – просъска МакКоркъл. Беше приличен на елф мъж в началото на петдесетте, с фино келтско лице и висок свистящ глас.

След като приключи с процедурата по представянето, Менцес отново се обърна към МакКоркъл.

— Открихте ли нашия гроб?

— Вярвам, че да. – Елфът кимна към една от пожълтелите купчини хартия на бюрото си. – Не е лесна работа да откриеш нещо в тази стара грамада.

— Защо не? – запита Уичърли.

МакКоркъл дръпна най-горния лист.

— Музеят се състои от трийсет и четири вътрешно свързани сгради с площ от повече от 6 акра. Над два милиона квадратни метра пространство и двайсет километра коридор — и това, ако не броим подземните тунели, които никога не са били проучвани или картографирани. Веднъж се опитах да определя колко стаи има в това крило, но се отказах, щом достигнах хиляда. Тази сграда постоянно се е изграждала и обновявала през всичките сто и четиридесет години, откакто съществува. Това е естествено за един музей – колекциите се разместват, залите се свързват, а други се отделят и преименуват. Разбира се, много от тези промени се правят в крачка, без да се отразяват в плана.

— Но със сигурност не би могла да изчезне цяла египетска гробница! – възкликна Уичърли.

МакКоркъл се засмя.

— Това би било трудно. Дори за този музей. Но откриването на входа може да създаде проблеми. Бил е зазидан през 1935-а, когато построили свързващия тунел от метростанцията на 81-а улица. – Той пъхна скиците под мишница и взе от бюрото си една стара кожена чанта. – Ще тръгваме ли?

— Водете – рече Менцес.

Поеха по един коридор в противно зелен цвят, вървяха покрай работилници и складове, прекосиха една силно оживена секция от сутерена. Докато крачеха, МакКоркъл изреждаше:

— Това е цехът за металообработване, старото котелно отделение, в което някога е имало от онези старовремски казани; сега тук държим колекции от скелети на китове. Хранилище за юрски динозаври… Динозаври от Креда… Бозайници от Олигоцена… От Плейстоцена… Дюгони и морски крави…

Складовите помещения отстъпиха място на лаборатории, чиито лъскави врати от неръждаема стомана блестяха в контраст с мъждивите коридори, осветени от скрити зад метални решетки крушки. Край олющените стени минаваха ръждясалите тръби на парното.

Минаха през толкова много заключени врати, че Нора им изгуби броя. Някои бяха стари и се отваряха с ключове, които МакКоркъл избираше от една голяма връзка. Други, като част от новата охранителна система на музея, той отваряше с помощта на магнитна карта. Колкото по-дълбоко навлизаха в недрата на сградата, толкова по-празни и тихи ставаха коридорите.

— Бих казал, че това място е обширно като Британския музей – отбеляза Уичърли.

МакКоркъл изпръхтя презрително:

— По-голямо. Много по-голямо.

Спряха пред старинен портал от кован метал, за който МакКоркъл подбра голям железен ключ. Отвъд вратите зейна мрак. Водачът им натисна някакво копче и от тъмнината изплува дълъг, някога елегантен коридор, чиито стени бяха украсени с избледнели фрески. Нора примигна: те изобразяваха пейзажи от Ню Мексико, планини, пустини и многоетажни индиански руини, които тя разпозна като Таос Пуебло.

— Фремонт Елис – каза Менцес. – Това тук някога е била Залата на Югозапада. Затворена е от средата на четиридесетте.

— Изумителни са – поклати глава Нора.

— Несъмнено. И много ценни.

— Определено се нуждаят от реставрация – отбеляза Уичърли. – Я вижте какво гадно петно има тук!

— Въпрос на пари е – вдигна рамене Менцес. – Ако нашият граф не бе се появил с необходимата сума, Гробницата на Сенеф сигурно щеше да тъне в забрава още седемдесет години.

МакКоркъл отвори следваща врата, която водеше към нова полутъмна зала, превърната в хранилище за красиво изрисувана керамика. Край стените стояха стари дъбови шкафове със стъклени врати, които излагаха на показ изобилие от експонати.

— Колекциите от Югозапада – рече МакКоркъл.

— Нямах и представа – възкликна Нора с изумление. – Би трябвало да бъдат проучени.

— Както отбеляза Ейдриън, преди това ще имат нужда от грижите на куратори – каза Менцес. – Пак повтарям: въпрос на пари.

— Не само – възрази МакКоркъл със странно болезнено изражение на лицето.

Нора и Уичърли се спогледаха.

— Какво имате предвид? – вдигна вежди тя.

Менцес прочисти гърло:

— Струва ми се, Сиймъс иска да каже, че… ъ-ъ-ъ… първите музейни убийства се случиха съвсем близо до Залата на Югозапада.

В последвалата тишина Нора си отбеляза наум да хвърли око на тези колекции по-късно – за предпочитане, в компанията на повечко хора. Може би щеше да направи дарение, за да ги види преместени на по-добро място.

Поредната врата ги отведе в по-малка зала, чиито стени от пода до тавана бяха заети от черни метални чекмеджета. Полускрити зад тях пъстрееха стари плакати и обяви от двайсетте и трийсетте години, изписани с художествени шрифтове и образите на Гибсън Гърлс. Изглежда, че някога това е представлявало преддверие. Стаята миришеше на парадихлорбензен и на нещо лошо – като остаряла пастърма, помисли си Нора.

В далечния край се откриваше път към просторна, слабо осветена зала. В полумрака тя видя, че стените й са покрити с фрески от пирамидите в Гиза и Сфинкса, така, както те са изглеждали при построяването си.

— Сега приближаваме старите египетски галерии – обясни МакКоркъл.

Пристъпиха в тъмното помещение. То бе превърнато в склад: лавиците бяха покрити с прозрачен найлон, върху който се стелеше дебел слой прах.

МакКоркъл разви чертежите и присви очи, опитвайки се да ги разчете на слабата светлина.

— Ако не греша, входът към гробницата е бил на мястото на тази пристройка в отсрещния край.

Уичърли се приближи към един шкаф и вдигна найлона. Отдолу Нора различи метални лавици, претъпкани с керамични съдове, позлатени столове и легла, поставки за глава, канопи и дребни фигурки от алабастър, фаянс и глина.

— Мили боже! Това е една от най-хубавите колекции от ушабти[2], които някога съм виждал. – Уичърли се обърна ентусиазирано към Нора. – Хей, тук има достатъчно материал, за да напълниш две такива гробници. – Той вдигна една статуйка и я заобръща със страхопочитание. – Старо Царство, Втора династия, във времената на фараона Хетепсекемуи.

— Д-р Уичърли, според правилата за боравене с експонатите… – започна МакКоркъл с предупредителна нотка в гласа.

— Всичко е наред – намеси се Менцес. – Д-р Уичърли е египтолог. Аз поемам отговорност.

— Разбира се – каза МакКоркъл малко смутено. На Нора й се стори, че мъжът изпитва някакво собственическо чувство към тези стари колекции. В някакъв смисъл те бяха негови, тъй като той бе един от малцината, които някога ги бяха виждали.

Уичърли вървеше от лавица към лавица с блеснал поглед.

— Мили боже, тук има дори неолитна сбирка от горното течение на Нил! Господи, я вижте този церемониален татоф! – Той вдигна един почти еднометров каменен нож, издялан от сив кремък.

МакКоркъл хвърли раздразнен поглед към Уичърли. Археологът нежно върна ножа на мястото му и отново го покри с найлон.

Стигнаха до нова, обкована в желязо врата, чието отваряне затрудни МакКоркъл – наложи му се да опита няколко ключа, преди да открие верния. Най-сетне пантите изскърцаха, вдигайки ръждив облак прах.

Оттатък имаше малка стая, пълна със саркофази, изработени от рисувано дърво и мукава. Някои бяха без капаци и вътре в тях Нора различи очертанията на мумии.

— Залата на мумиите – поясни водачът им.

Уичърли се втурна пред другите.

— Небеса, тук сигурно има стотици! – Той помете настрана найлона, под който се разкри голям дървен саркофаг. – Вижте тук!

Нора се приближи и се надвеси над мумията. Ленените савани бяха разкъсани на мястото на лицето и гръдния кош, устата зееше отворена, а черните устни бяха сгърчени и изтеглени назад, сякаш крещейки в протест срещу грубото отношение. В гърдите на мумията се виждаше голяма дупка, гръдната кост и ребрата бяха отстранени.

Уичърли се обърна към Нора с поруменяло от вълнение лице.

— Виждаш ли? – прошепна той почти с преклонение. – Тази мумия е била ограбена. Разкъсали са лена, за да достигнат до ценните амулети, скрити между саваните. А тук – на мястото на тази дупка – са били сложени нефрит и златен скарабей. Символът на прераждането. Златото е било смятано за плътта на боговете, тъй като никога не потъмнява. Разкъсали са гръдния кош, за да го вземат.

— Можем да използваме тази мумия, за да я сложим в гробницата – обади се Менцес. – Идеята на Нора беше да покажем гроба както е изглеждал веднага след ограбването.

— Чудесно хрумване! – заяви Уичърли и удостои Нора с брилянтна усмивка.

— Смятам – намеси се МакКоркъл, – че входът за гробницата се е намирал точно срещу тази стена. – Като остави чантата на пода, той дръпна настрана найлоновото покривало от рафтовете, скриващи отсрещната стена и пред очите им се откриха гърнета, купи и кошници, пълни с някакви черни, сбръчкани предмети.

— Какво има вътре? – полюбопитства Нора.

Археологът се наведе да ги разгледа отблизо. След кратка тишина той се изправи.

— Консервирана храна за задгробния живот. Хляб, стави от антилопа, плодове и зеленчуци, фурми за пътуването на фараона към отвъдното.

Внезапно откъм стените се зачу нарастващ грохот, последван от сподавено скриптене на метал, след което настъпи тишина.

— Метростанцията на Сентрал Парк Уест – обясни МакКоркъл. – Станцията на 81-а улица е много близо.

— Трябва да намерим начин да изолираме този звук – сви вежди Менцес. – Разваля цялата атмосфера.

МакКоркъл изгрухтя, след което извади някакво електронно устройство от торбата и го насочи към новоразкрилата се стена. Повъртя го в ръце, после измъкна парче тебешир и драсна върху стената. След миг в ръцете му се появи второ устройство, което той допря до мазилката и започна да го плъзга бавно, като си отбелязваше нещо.

После отстъпи назад.

— Бинго! Помогнете ми да поместя тези лавици.

Започнаха да разпределят предметите по съседните рафтове. Когато стената най-сетне се оголи, МакКоркъл дръпна подпорите на лавиците от рушащия се хоросан с помощта на клещи и ги отстрани.

— Готови ли сте за часа на истината? – запита той със светнали очи. Доброто му настроение явно се възвръщаше.

— Абсолютно! – отвърна Уичърли.

МакКоркъл извади дълъг клин и чук от чантата си, опря клина в стената и го удари силно няколко пъти. Звукът проехтя остро в затвореното пространство и мазилката започна да се рони на едри парчета, разкривайки тухлата отдолу. Продължи да работи с клина, като вдигаше облаци прах… И внезапно инструментът потъна до дръжката. МакКоркъл го завъртя и няколко пъти го удари странично с чука, разхлабвайки тухления градеж. Още няколко странични удара избиха голям правоъгълен отвор. Мъжът направи крачка назад.

Едновременно с него Уичърли се втурна към стената.

— Простете ми, че си присвоявам привилегията на изследователя! – Той се обърна към тях с най-шармантната си усмивка. – Възражения?

— Моля, заповядайте. – Менцес махна с ръка. МакКоркъл се намръщи, но не каза нищо.

Археологът включи фенерчето си и освети дупката, опитвайки се да надникне вътре. Последва дълго мълчание, прекъснато единствено от грохота на друга мотриса.

— Какво виждате? – обади се Менцес най-сетне.

— Странни животни, статуи и злато. Всичко блести като злато.

— Какво, по дяволите… – подзе МакКоркъл.

Уичърли го изгледа.

— Шегувам се – просто цитирах думите, които Хауърд Картър изрекъл, когато за пръв път надникнал в гроба на владетеля Тут.

Устните на МакКоркъл се свиха.

— Ако благоволите да се отдръпнете, веднага ще проправя път.

Той отново се приближи към отвора и със серия от отлично премерени удари на клина разхлаби няколко редици тухли. За по-малко от десет минути беше отворил достатъчно голям вход, за да се прекрачи отвъд. Той изчезна вътре и миг по-късно се появи отново.

— Както предполагах, електричеството не работи. Ще трябва да използваме фенерчетата. Налага се аз да ви водя – продължи той, като хвърли поглед към Уичърли. – Музейни разпоредби. Вътре може да има нещо опасно.

— Сигурно ще ни нападне Мумията от Черната лагуна – прихна Уичърли и погледна към Нора.

Те внимателно пристъпиха вътре и спряха, за да се ориентират в тъмното. Под светлината на фенерчетата се виждаше голям каменен праг, а отвъд него се издигаше стълбище, изсечено от груби варовикови блокове.

МакКоркъл пое към първото стъпало, поколеба се, после се засмя нервно.

— Готови ли сте, дами и господа?