Тайната на Сенеф

39.

Трийсет часа преди грандиозното откриване Гробницата на Сенеф кипеше като гнездо на разярени стършели. И роякът вече не се състоеше само от куратори, електричари, дърводелци и техници: към всичко това се прибавяше и един нов елемент. Докато минаваше през Втория проход на Бога на път за Залата на колесниците, Нора бе посрещната от блясъка на телевизионни прожектори и група мъже, които инсталираха камери и микрофони в другия край на помещението.

— Ей там, драги мои, ей там!

Един строен човек със спортно яке от камилска вълна и жълта папийонка на точки стоеше отстрани. Той жестикулираше бурно с тънките си ръце срещу плещестия звукооператор. Нора се досети, че това трябва да е режисьорът Рандъл Лофтъс, за когото Менцес й бе споменал наскоро. Получил големи похвали за документалния сериал „Последния каубой на земята“, оттогава той бе създал още няколко документални поредици за телевизията.

Докато тя се приближаваше, шумотевицата ставаше все по-оглушителна.

— Проба, проба.

— Пфу! Акустиката тук е като в плевня.

Лофтъс и екипът му подготвяха премиерата на светлинно-звуковото шоу, което щеше да се състои в нощта на откриването. Местните телевизии бяха планирали да отразят събитието на живо, но то щеше да се излъчи из цялата страна благодарение на ЕнБиСи и СиБиЕс. Това беше истински подвиг в сферата на връзките с обществеността, дело на самия Менцес. Международният отзвук, който репортажите щяха да предизвикат, бе крайно необходим и щеше да повдигне рейтинга на музея. Засега обаче телевизионните екипи създаваха единствено адски хаос, при това в най-лошия възможен момент. Кабелите им бяха навсякъде и препъваха асистентите, които едва крепяха в ръце безценни египетски антики. Яркото осветление само увеличаваше количеството топлина, излъчвано от прегрятата електроника и тълпите изнервени хора, които хвърчаха назад-напред в нещо като овладяна паника: климатиците ревяха и съскаха в безплоден опит да понижат температурата в изложбената зала.

— Искам високоговорителите да се монтират горе в ъгcла, ей там – гърмеше Лофтъс. – Няма ли кой да премести тоя буркан?

Нора припряно се доближи.

— Господин Лофтъс?

Той се обърна към нея, присвивайки очи над очилата си в стил „Джон Ленън“.

— Да?

Тя енергично му подаде ръка.

— Аз съм доктор Нора Кели, куратор на изложението.

— Ах, да, разбира се! Рандъл Лофтъс. За мен е удоволствие. – Мъжът вече й обръщаше гръб.

— Извинете, господин Лофтъс? Споменахте за преместването на някаква стъкленица. Сигурна съм, че ще проявите разбиране – нищо не може да се мести или дори да се пипа от хора извън музейния персонал.

— Не може да се мести! Как се очаква да си монтирам апаратурата?

— Опасявам се, че ще ви се наложи да я монтирате на свободното място около експонатите.

— Около експонатите! Никога не са ме карали да работя в подобни условия. Този гроб прилича на усмирителна риза. Не мога да разположа нищо на добро разстояние или под приличен ъгъл. Не, невъзможно!

Нора го дари с ослепителна усмивка.

— Не се съмнявам, че с талант като вашия ще намерите начин да се справите с неудобствата.

Усмивката нямаше ефект, но при думата „талант“ Лофтъс сякаш се позамисли.

— Винаги ме е възхищавала работата ви – продължи Нора, усетила верния тон. – И лично аз съм наистина във възторг, че тъкмо вие сте се съгласил да продуцирате шоуто. Знам, че ако има някой, който може да свърши тази работа добре, това сте вие.

Лофтъс докосна папийонката си.

— Много благодаря. Блага дума железни врати отваря.

— Исках да се запознаем и да ми кажете дали мога да ви бъда полезна.

Лофтъс се завъртя рязко и кресна на някакъв човек в ъгъла, който се олюляваше на една стълба:

— Не този, другия прожектор! Искам го на тавана на триста и шейсет! – После отново се обърна към нея: – Много сте мила, но наистина се налага да мръднем буркана.

— Съжалявам – рече Нора. – Няма време за никакви размествания, дори да искаме. Тази стъкленица е на три хиляди години и е безценна – не може просто така да я вдигнете и да я преместите. Необходимо е специално оборудване, обучени за целта консерватори… Както казах, ще трябва да работите при това разположение. Ще ви помогна както мога, но по този въпрос няма какво да направя. Съжалявам.

Лофтъс дълбоко си пое дъх.

— Не мога да се суетя около това чудо. Толкова е огромно и гадно!

Нора не каза нищо и той махна с ръка.

— Ще говоря с Менцес. Наистина, просто няма начин.

— Сигурна съм, че и вие сте така зает, както аз, така че ви оставям – отговори тя. – Както казах, ако имате нужда от нещо, обадете ми се.

Мъжът веднага тръгна нанякъде, размахал пръст на поредния злощастен техник.

— Леко там! На пода, на пода! Стъпил си отгоре, дръвник такъв! Погледни, между краката ти е, за бога!

Нора излезе от Залата на колесниците и се насочи към погребалната камера. Консерваторите бяха подредили всички предмети из помещението и тя искаше да свери обяснителните табелки със своите записки. Група техници се трудеше над димните машини в огромния каменен саркофаг.

Малко по-рано същия ден бяха направили генерална репетиция на цялото светлинно-звуково представление и Нора трябваше да признае, че е повече от добро. Уичърли може и да беше задник, при това вероятно откачен, но също така бе брилянтен египтолог и – поне толкова важно – отличен сценарист. Това, което бе написал, наистина пренасяше зрителя в древността, а финалът, когато Сенеф внезапно оживяваше, надигайки се от кипящата мъгла, въобще не изглеждаше като бутафория. Освен всичко Уичърли бе съумял да вмъкне едно добро количество любопитна информация в сценария. Хората щяха да си излязат от тази изложба не просто впечатлени от ефектите и интересната история, а наистина обогатени и по-образовани, що се отнася до древноегипетската култура.

Тя се спря. Странно бе колко бързо можеше да се пречупи един такъв компетентен археолог. Нора несъзнателно посегна към врата си, все още болезkено натъртен и посинял. Цялата история беше особена, трагична, необяснима… За пореден път се опита да изтика ужасния инцидент от ума си. Щеше да има време за това след откриването.

Усети леко докосване по рамото.

— Доктор Кели, предполагам? – Гласът беше дълбок, култивиран английски контраалт.

Нора се обърна и се озова лице в лице с една висока жена с лъскава черна коса, облечена в стари панталони от груб плат, кецове и прашна риза. Работничка, очевидно, макар че не си спомняше да я е виждала: а щеше да запомни някого с такава поразителна външност. И все пак, взирайки се в непознатата, тя почувства, че са се срещали и преди.

— Да, аз съм – кимна Нора. – А вие сте…?

— Виола Маскелене. Аз съм египтоложка, дойдох в качеството си на специалист като куратор по шоуто. – Жената протегна ръка, улови тази на Нора и я разтърси доста енергично. Стискането й беше здраво, дланта – малко мазолеста. Това бе човек, който прекарваше много време на открито – поне ако се съдеше по тена и по стройния й, човек би казал обветрен, силует.

— Много ми е приятно да се запознаем – отвърна Нора. – Не ви очаквах толкова скоро.

— Аз също се радвам да ви срещна – усмихна се Маскелене. – Доктор Менцес говори за вас със суперлативи, а и всички направо ви обожават. Той е зает в момента, но аз исках да сляза и да ви видя на часа… и да огледам тази невероятна изложба!

— Както забелязвате, сме под пълна пара.

— Сигурна съм, че държите всичко под контрол. – Египтоложката се огледа наоколо с възхита. – Поканата на музея толкова ме изненада, не мога да ви опиша колко се радвам, че съм тук. Гробниците на XIX династия са мой специалитет. И, невероятно, но факт, гробът на Сенеф никога не е бил проучван, въпреки че очевидно съдържа един от най-пълните текстове от Книгата на мъртвите, намирани някога. Малцина учени подозират, че такъв гроб изобщо съществува! Самата аз винаги съм си мислела, че е просто слух, градска легенда като алигаторите в канализацията. Това е невероятна възможност.

Нора се усмихна и кимна, като наблюдаваше жената напрегнато. Бързината, с която Уичърли бе заменен – бе починал едва преди няколко дни – я изненада. Но, помисли си тя, откриването приближаваше застрашително, а музеят крайно се нуждаеше от специалист, който да пристигне на място и да се заеме с шоуто.

Виола, която сякаш не забелязваше шумотевицата и хаоса, които я заобикаляха, оглеждаше гробницата с удивление.

— Каква приказка!

Нора усети, че й допадат доброто настроение и енергичния дух на египтоложката. Нескритият, искрен ентусиазъм, с който подхождаше към работата, беше далеч за предпочитане пред помпозното поведение на старите прашасали професори.

— Тъкмо проверявах подредбата на антиките и на табелките отдолу – рече Нора. – Искате ли да ме придружите? Може да забележите грешки, които сме пропуснали.

— Страхотно! – каза Маскелене, а лицето й буквално грейна. – Макар че щом Ейдриън се е занимавал с това, съм сигурна, че работата е отлично свършена.

Нора се обърна.

— Познавахте ли го?

Лицето на Виола се помрачи.

— Ние, египтолозите, сме доста малко общество. Доктор Менцес ми каза какво се е случило. Не мога да си го обясня. Сигурно сте изживяла истински кошмар!

Нора само кимна.

— Познавах Ейдриън по професионална линия – продължи Виола по-тихо. – Беше блестящ египтолог, макар че се изживяваше като дар божи за жените. И все пак никога не бих допуснала, че… Какъв ужасен шок. – Тя замълча.

За кратко между тях се възцари неловка тишина. После Нора сякаш се събуди от сън.

— Остави добро „наследство“ – рече тя. – Работата му по изложбата беше изключителна. Само че… знам, че звучи бездушно, но шоуто трябва да продължи.

— Предполагам – отвърна Виола. После сякаш възвърна част от доброто си настроение. – Чух, че светлинно-звуковото шоу било страшно ефектно.

— Вътре има кажи-речи всичко, дори говореща мумия.

Виола се разсмя.

— Звучи забавно!

Те тръгнаха нататък, а Нора сверяваше надписите с тези в тефтера си. Възползва се от възможността да разгледа Виола Маскелене по-внимателно, докато египтоложката се надвесваше над пълните с антики изложбени витрини.

Спряха се пред няколко канопи.

— Боя се, че този съд е от времената на XVIII династия – рече Виола, като посочи единия. – Не е точно от периода, от който са останалите предмети.

Нора се усмихна.

— Знам. Нямахме всичко, което ни бе нужно, за това малко разтеглихме времевия период. Ейдриън обясни, че дори по времената на фараоните при погребенията често са се слагали и антики.

— Съвсем вярно. Съжалявам, че повдигнах въпроса – малко съм педантична, що се отнася до детайлите.

— Точно от това имаме нужда.

Заобиколиха погребалната камера, Нора с тефтер в ръка, а Виола – разглеждайки експонатите.

— Можете ли да четете йероглифи? – попита Нора.

Другата жена кимна.

— Какво смятате за проклятието над вратата, онова до Окото на Хор?

Египтоложката се разсмя.

— Едно от най-гадните, които съм виждала.

— Сериозно? Мислех, че всичките са гадни.

— Напротив. Много египетски гробници дори не са защитени с проклятия. Не е имало нужда – всеки знаел, че да ограбиш гроба на фараона е равносилно на това да крадеш от самите богове.

— Тогава защо са изписали проклятие над този гроб?

— Допускам, че се дължи на факта, че за разлика от един фараон Сенеф не е бил бог. Може и да е имал нужда от допълнителната защита на прокобата. А тази рисунка на Амут… уау! – Виола потръпна. – И Гойя не би се справил по-добре.

Нора погледна към изображението и кимна мрачно.

— Чух, че доста се говори за това проклятие – рече египтоложката.

— Всичко тръгна от гардовeте. А сега слухът циркулира из целия музей. Няколко човека от поддръжката директно отказаха да влизат тук след определен час.

Заобиколиха една колона и видяха коленичила на каменния под жена в сиви дрехи, която остъргваше праха от една пукнатина и го слагаше в епруветка. На няколко крачки от нея мъж в бяла лабораторна престилка подреждаше някакви проби в портативна химическа лаборатория.

— Какво, за бога, прави тя? – прошепна Виола.

Нора за пръв път виждаше жената. Определено не й изглеждаше като музеен служител. Всъщност приличаше на ченге.

— Сега ще разберем. – Нора се приближи. – Здравейте. Аз съм Нора Кели, куратор на изложбата.

Жената се изправи.

— Сюзан Ломбарди от Службата за безопасност на работното място.

— Мога ли да попитам с какво се занимавате?

— Проверяваме дали съществува някаква опасност от околната среда – токсини, микроби, такива неща.

— Така ли? И защо е необходимо това?

Жената сви рамене.

— Знам само, че изискването дойде от НПУ. Спешна задача.

— Разбирам. Благодаря ви.

Нора се извърна, а жената продължи работата си.

— Странно е – каза Виола. – Да не би да подозират за някакво инфекциозно заболяване, чието огнище е самата гробница? Известно е, че в някои египетски гробници са оцелели древни вируси и гъбични спори.

— Възможно е. Учудвам се, че никой не ми е казал.

Но Виола вече гледаше в друга посока.

— О, вижте! Каква прелестна кутийка за мазила. По-хубава е от всичко, което съм виждала в Британския музей. – И тя се втурна към една голяма стъклена витрина, в която се виждаше предмет, изработен от бял алабастър и украсен с боя, на капака, на който бе изобразен клекнал лъв. – Боже, върху нея е нарисуван картуша на самия Тутмос. – И тя коленичи, за да разгледа кутийката по-внимателно.

У Виола Маскелене имаше някаква освежаваща спонтанност, дори бунтарство. Нора гледаше износените панталони, вехтата й прашна риза и липсата на всякакъв грим и се чудеше дали това ще е стандартната й музейна униформа. Изглеждаше като всичко друго, само не и нафукан британски археолог.

Виола… Виола Маскелене. Беше странно име, което й напомняше нещо… Дали Менцес я бе споменавал преди? Не, не беше Менцес… Някой друг…

И тогава най-внезапно тя си спомни.

— Вие бяхте отвлечена от крадеца на диаманти! – Думите изскочиха от устата й, преди да е имала време да помисли, и тя веднага се изчерви.

Виола тихо се надигна и изтупа коленете си.

— Да. Аз бях.

— Съжалявам. Не исках да го изтърсвам така.

— Всъщност се радвам, че споменахте. По-добре да говорим направо и после просто да го забравим.

Нора усети, че бузите й са пламнали.

— Няма проблем, Нора, наистина. Дори мога да кажа, че това беше поредната причина да приема работата и да се върна в Ню Йорк.

— Наистина ли?

— За мен това е като да паднеш от кон – веднага трябва да се качиш пак, ако искаш да можеш да яздиш отново.

— Хубава гледна точка. – Нора замълча за момент. – Значи вие сте приятелката на агент Пендъргаст?

Сега беше ред на Виола Маскелене да поруменее.

— Може да се каже.

— Съпругът ми, Бил Смитбак, и аз добре се познаваме със специален агент Пендъргаст.

Египтоложката я изгледа с нов интерес.

— Така ли? Как се запознахте?

— Помагах му по един случай преди години. Ужасно съжалявам за това, което стана с него. – Тя пропусна да спомене за заниманията на мъжа си, които той настояваше да останат конфиденциални.

— Агент Пендъргаст е другият повод да се върна – каза Виола тихо. След това замълча.

След като приключиха с погребалната камера, преминаха към бърза проверка на страничните помещения. После Нора хвърли поглед на часовника си.

— Един. Какво ще кажете да хапнем? Ще останем тук до след полунощ, така че ще ни трябва гориво. Хайде, барът за скариди долу в кафенето наистина си заслужава да се разходиш до там.

При тези думи Виола се разведри.

— Води, Нора.