Тайната на Сенеф

70.

Диоген Пендъргаст, познат също като господин Джералд Боском, мина покрай палацо Антинори и зави по „Виа Торнабуони“, вдишвайки влажния зимен въздух на Флоренция с известна горчива носталгия. Толкова много се бе случило, откакто за последен път беше тук, едва преди месеци, когато беше изпълнен с планове. Сега нямаше нищо – дори дрехите си, които бе изоставил във влака.

Нито дори скъпоценния си куфар.

Той се разходи бавно покрай „Макс Мара“, спомняйки си със съжаление как някога на това място се намираше добрата стара Либрерия Зеебер. Спря в една книжарница, купи си канцеларски принадлежности, набави си дрехи в „Белтрами“ и се снабди с дъждобран и чадър от „Алегри“ – всичко това изпрати в хотела си, като задържа само дъждобрана и чадъра, за които бе платил кеш. Спря в „Прокачи“, настани се на малка масичка в шумния магазин и си поръча сандвич-трюфел с чаша вернача[8]. Отпи от питието замислено, като гледаше през прозореца минувачите.

Небето предвещаваше дъжд, градът бе притъмнял и навъсен. Може би точно затова винаги бе обичал Флоренция през зимата – едноцветна, с избелели сгради, сивите гърбици на околните хълмове – осеяни с кипариси, реката – ивица от набраздено олово, а мостовете – почти черни.

Той остави една банкнота на масата и излезе от кафенето, за да продължи разходката си надолу по улицата. Спря да разгледа витрината на „Валентино“, като използва отражението на стъклото, за да обходи с поглед отсрещната страна на улицата. Влезе в магазина и си купи два костюма, единият копринен, а другият – черен, с двуредно сако, на едро райе, каквото предпочиташе заради леката гангстерска нотка на трийсетте години – които също така изпрати в хотела.

Вече навън, той зави към мрачната средновековна фасада на палацо Ферони, впечатляващ замък от дялан камък с кули и назъбени стени, сега световен център на „Ферагамо“. Прекоси малкия площад срещу замъка и отмина Римската колона от сив мрамор. Точно преди да влезе в територията на замъка, бърз, кос поглед идентифицира старомодно облечената жена с кестенявата коса – беше тя! – в момента, в който жената влизаше в църквата „Санта Тринита“.

Удовлетворен, той влезе във „Ферагамо“ и прекара вътре доволно дълго в разглеждане на обувки, като си купи два чифта, а след това допълни гардероба си с бельо, чорапи, пижама и бански костюм. Както преди, изпрати придобивките си в хотела си и напусна магазина, необременен с нищо друго, освен със сгъваемия чадър и дъждобрана.

Отправи се към реката и спря на брега, съзерцавайки идеалната извивка на сводовете на Понте Санта Тринита, проектирана от Аманати: извивки, които бяха взели ума на математиците. Наблюдателните му очи пробягаха по статуите на четирите сезона, увенчаващи двата края.

Нищо от това не му носеше вече удоволствие. Всичко беше безполезно, напразно.

Отдолу, набъбнала от зимните дъждове, река Арно се виеше като гръб на змия и той чуваше бученето на водата няколкостотин метра по-нататък. Усети лека капка дъжд върху бузата си, после още една. Сред оживената тълпа започнаха да изникват черни чадъри и да се полюляват върху моста като черни фенери…

Той облече дъждобрана си, пристегна се с колана, разтвори чадъра и изпита известна нихилистична тръпка, докато се сливаше с тълпите, които прекосяваха моста. На отсрещната страна се спря на кея и се загледа към реката. Чуваше почукването на дъждовните капки върху изпънатия плат на чадъра. Нея не можеше да види, но знаеше, че е там, някъде под това подвижно море от чадъри, и че го следва неотлъчно.

Извърна се и закрачи небрежно по малкия площад, после пое надясно по „Виа Санто Спирито“, след което веднага зави вляво по „Борго Теголайо“. Там спря, за да надзърне в близката витрина на един от прекрасните магазини за антики, които гледаха към „Виа Маджо“, изпълнени с позлатени свещи, стари сребърни солници и мрачни натюрморти.

Изчака, за да се увери, че го е забелязала – зърна я за миг чрез едно двойно отражение във витрината на магазина. Носеше чанта „Макс Мара“ и за целия останал свят приличаше на една от онези празноглави американски туристки, които се стичаха във Флоренция на безмозъчни стада, за да пазаруват.

Констанс Грийн, точно където я искаше.

Дъждът намаля. Той сви чадъра си, но остана до прозореца на магазина, като продължи да разглежда предметите с явен интерес. Виждаше далечното й, почти неразличимо отражение, като чакаше тя да пристъпи в морето от чадъри и така да го изгуби от поглед за момент.

Веднага щом това стана, той хукна, спринтираше безшумно по „Борго Теголайо“ с развят дъждобран. Пресече улицата и навлезе в една тясна алея, „Здручоло де’Пити“; стигна до края й и тогава сви отново наляво, поемайки по „Виа Тосканела“. След това пресече един малък площад и продължи по „Виа дело Спроне“, докато направи пълна обиколка и се върна обратно на „Виа Санто Спирито“, петдесетина метра по-надолу от антикварния магазин, където се бе шлял малко по-рано.

Спря малко преди пресечката с „Виа Санто Спирито“, за да си поеме дъх.

Той се насили да върне мисълта си обратно към работата, ядосан на шепнещия глас, който никога не му даваше мира. Когато тя видеше, че той вече не е на улицата, щеше да предположи – би трябвало да предположи, – че е завил по малката алея точно зад антикварния магазин: „Виа деи Коверели“. Щеше да си мисли, че той е пред нея, че върви в противоположната посока, срещу нея. Но, както африканския бивол, той сега се намираше зад нея, бяха разменили местата си.

Диоген познаваше добре „Виа деи Коверели“. Беше една от най-тъмните, най-тесни улички във Флоренция. Средновековните постройки се надвесваха над улицата в каменни арки, които скриваха небето и правеха алеята дори и в слънчеви дни мрачна като пещера. На всичкото отгоре уличката криволичеше странно, извиваше зад църквата „Санто Спирито“, правеше два завоя под прав ъгъл и най-сетне се сливаше със самата „Виа Санто Спирито“.

Диоген вярваше в интелигентността на Констанс и в странните й способности за разследване. Той знаеше, че тя със сигурност е проучила картата на Флоренция и внимателно е подбрала подходящия момент, в който да го атакува. Убеден беше, че във „Виа деи Коверели“ е съзряла отлична точка за засада. Ако беше поел по нея, както се надяваше, че мисли Констанс, това щеше да е нейният шанс. Единственото, което тя трябваше да стори, бе да заобиколи и да навлезе в алеята от срещуположния край, след което да се спотаи в участъка на резките завои, в очакване на пристигането на Диоген. Никой, който се криеше в този тъмен ъгъл, не би могъл да бъде забелязан, от който и да е край на алеята.

Диоген вече бе премислил всичко това още предишния ден, докато летеше към Италия.

Тя не знаеше, че той вече е предвидил всичките й ходове. Не знаеше, че последната му маневра е разменила картите. Сега той щеше да се приближава към нея изотзад, вместо отпред.

Преследвачът сега е преследван.