Тайната на Сенеф

13.

Дъждът плющеше по проядената мраморна фасада на имението в стил „Боз Ар“ на „Ривърсайд Драйв“ номер 891. Високо над покрива на мансардата една светкавица раздра нощното небе. Прозорците на първия етаж бяха запечатани и обковани с ламарина, а тези на горните три етажа – здраво залостени и със спуснати капаци. Нито лъч не се процеждаше навън, за да издаде признаци на живот в огромната къща. Ограденият преден двор бе обрасъл в смрадлика и някакви диви храсти с тъмнозелени листа, а по вътрешната алея се въргаляха донесени от вятъра боклуци. За всеки поглед имението изглеждаше изоставено и запуснато, като много други в тази мрачна и самотна част на „Ривърсайд Драйв“.

В продължение на много години – необичайно много години наистина – тази къща бе представлявала подслон, укритие, лаборатория, библиотека, музей и хранилище на тайните на някой си д-р Енок Ленг. Ала след смъртта му имението бе преминало по скрити и мистериозни пътища – наред с отговорността за повереницата на доктора – в ръцете на неговия наследник, специален агент Алойзиъс Пендъргаст.

Точно сега обаче агент Пендъргаст се намираше в единична, най-строго охранявана килия в Херкмурския затвор, и по-специално, в едно от крилата с най-печална слава. Проктър и лейтенант Д’Агоста понастоящем разузнаваха затвора. Раздразнителният особняк, когото наричаха Рен, и който бе определен за опекун на Констанс Грийн, докато Пендъргаст отсъства, беше на нощното си дежурство в Нюйоркската обществена библиотека.

Констанс Грийн бе сама.

Тя седеше пред умиращия огън в библиотеката, където не достигаше нито барабаненето на дъжда, нито уличният шум. Държеше „Моят живот“ от Джакомо Казавекио и внимателно изучаваше разказа на ренесансовия шпионин за прословутото му бягство от Лийдс, ужасния затвор във Венецианския дворец на Дуковете, от който никога никой не бе успял да се измъкне – и никога нямаше да успее. На близката маса бяха струпани купчина томове на подобна тематика: истории за бягства от затвори по целия свят, но особено от федерални затвори в Съединените щати. Тя четеше в тишина, като често спираше, за да си отбележи нещо в една подвързана с кожа тетрадка.

Докато завършваше една от тези бележки, огънят в камината пропука силно. Констанс рязко вдигна глава, очите й се разшириха при внезапния шум. Бяха големи и виолетови, и необичайно мъдри за лице, което не изглеждаше на повече от двайсет и една. Напрегнатите й черти бавно се отпуснаха.

Не че беше точно неспокойна. Все пак имението бе обезопасено срещу натрапници; тя познаваше тайните му пътища и ходове по-добре от всеки друг и можеше да изчезне във всеки един от дузината скрити коридори само за миг. Не – всичко идваше от това, че бе живяла тук толкова дълго и познаваше старата къща така добре, че почти можеше да усети настроенията й. А сега изпитваше съвсем осезаемо чувство, че нещо не е наред, че къщата се опитва да й каже нещо, да я предупреди за нещо.

На една странична масичка до стола й димеше кана с чай от лайка. Констанс остави тетрадката настрана, наля си една чаша и се изправи. Като приглади колосаната си престилка с цвят на слонова кост, тя се обърна и тръгна към рафтовете с книги в далечния край на библиотеката. Каменният под бе покрит с дебели персийски килими и докато пристъпваше, Констанс не вдигаше никакъв шум.

Застанала пред рафта, тя се наведе напред, присвивайки очи да разчете златните надписи върху подвързиите. Единствената светлина идваше от камината и от самотната лампа на Тифани до стола, така че този отдалечен кът на библиотеката беше сумрачен. Най-накрая откри каквото търсеше – монография за управлението на затворите от времената на Депресията – и се върна с нея на мястото си. Отвори я и започна да разлиства, за да прегледа съдържанието й. Щом намери желаната глава, Констанс се протегна за чая си, отпи глътка и върна чашата на масичката.

След това вдигна очи.

В люлеещия се стол до масичката сега седеше мъж: висок, аристократичен, с патрициански нос и високо чело, бледа кожа, облечен в строг черен костюм. Имаше меднозлатиста коса и малка, добре поддържана брадичка. Когато отвърна на погледа й, блясъкът на огъня освети очите му. Едното беше с наситен, лешниково-зелен цвят, а другото – мъртво млечносиньо.

Мъжът се усмихна.

Констанс никога не го бе виждала преди, но при все това го разпозна мигновено. Тя скочи с вик, чашата се изплъзна от пръстите й.

Бърза като нападаща змия, ръката на мъжа се протегна и сръчно хвана чашата, преди да се разбие в земята. Върна я на сребърния й поднос и отново се отпусна назад в стола си. Дори капка не се беше разляла. Всичко стана толкова бързо, че Констанс не беше сигурна дали изобщо се е случило. Остана права, неспособна да помръдне. Въпреки дълбокия й потрес, тя разбираше едно: човекът се бе разположил между нея и единствения изход от стаята.

Той заговори меко, сякаш разчитайки мислите й:

— Няма нужда от тревога, Констанс. Не възнамерявам да те нараня.

Тя стоеше неподвижна пред стола. Очите й пробягаха по стаята и се върнаха върху седналия.

— Знаеш кой съм, нали, дете? – попита той. Дори масленият нюорлиънски акцент звучеше познато.

— Да. Зная кой сте. – Тя почти се задави пред странната прилика с мъжа, когото познаваше така добре, прилика във всичко, освен в косата – и в очите.

Човекът кимна.

— Поласкан съм.

— Как влязохте тук?

— Как съм влязъл е без значение. Защо съм тук е уместният въпрос. Не смяташ ли?

Констанс сякаш обмисли това за миг.

— Да. Вероятно сте прав. – Тя направи крачка напред, като остави пръстите й да се плъзнат от люлеещия се стол към масичката. – Много добре тогава: Защо сте тук?

— Защото стана крайно време да поговорим, ти и аз. Това все пак е най-дребната проява на гостоприемство, която можеш да ми предложиш.

Констанс направи още една крачка, ръката й галеше полираното дърво. След това спря.

— Гостоприемство?

— Да. В крайна сметка аз…

С внезапно движение Констанс сграбчи ножа за писма от масичката и се хвърли към него. Нападението беше забележително не само с бързината, но и с безшумността си. Тя не бе направила нито казала каквото и да е, с което да предупреди мъжа за предстоящия си удар.

Но от това нямаше полза. Той се бе извил настрана в последния момент и сега ножът за писма бе забит до дръжката в изтритата кожена тапицерия на люлеещия се стол. Констанс го изтръгна и – продължавайки да не промълвява дума – се извърна с лице към мъжа, като държеше оръжието над главата си.

Докато тя нанасяше удара, той хладнокръвно отстъпи и с мълниеносно движение сграбчи китката й: тя се замята, опитвайки се да се освободи и двамата паднаха на пода. Мъжът бе приковал тялото й под своето, ножът отскочи върху килима.

Устните му се движеха на сантиметри от ухото й.

— Констанс – рече той тихо. – Du calme. Du calme.

— Гостоприемство?! – възкликна тя отново. – Как се осмелявате да ми говорите за гостоприемство! Убихте приятелите на моя попечител, опозорихте го, откъснахте го от дома му! – Гласът й секна рязко, тялото й яростно се заизвива в нов неуспешен опит да се измъкне от стоманената му прегръдка. В гърлото й се надигна тих стон – въздишка на безсилие, примесено с друго, по-сложно чувство.

Мъжът продължи полугласно:

— Моля те, разбери, Констанс – не съм тук, за да ти причиня болка. Задържам те единствено с цел да ти попреча да ме нападнеш.

Тя се замята с нова сила.

— Ненавистен човек!

— Констанс, моля те. Трябва да ти кажа нещо.

— Никога няма да ви изслушам! – изхлипа тя задъхано.

Ала той продължаваше да я държи прикована към пода – нежно, но много здраво. Лека-полека буйните й движения утихнаха. Лежеше на земята, а сърцето й биеше учестено и болезнено. Усети и ударите на неговото сърце – много по-бавни и равномерни – срещу гърдите си. Той продължаваше да шепне успокояващи думи в ухото й, а Констанс се мъчеше да ги игнорира.

Мъжът леко се отдръпна от нея.

— Ако те пусна, обещаваш ли да не се нахвърляш върху мен повече? Да стоиш спокойно и да ме чуеш?

Тя не отвърна.

— Дори и осъдените имат право да бъдат изслушани. А може да установиш, че не всичко е такова, каквото изглежда.

Констанс продължаваше да не отговаря. След дълго мълчание мъжът се надигна от пода и бавно отпусна хватката върху китките й.

Тя веднага се изправи. Приглади престилката си, дишаше на пресекулки. Очите й отново огледаха библиотеката. Той все още стратегически й препречваше пътя към вратата. Вдигна ръка и посочи люлеещия се стол.

— Моля те, Констанс. – каза той. – Седни.

Тя изпълни молбата му, но остана нащрек.

— Сега можем ли да разговаряме като цивилизовани хора без повече ексцеси?

— Позволявате си да говорите за себе си като за цивилизован човек? Вие? Един сериен убиец и крадец! – Тя се изсмя кратко и презрително.

Мъжът кимна бавно, сякаш за да осъзнае думите й.

— Естествено, брат ми е държал определена линия на поведение в общуването си с теб. В крайна сметка в миналото винаги е сполучвал с този похват. Той е необикновено убедителна и харизматична личност.

— Предполагам, не се надявате, че ще повярвам даже на една ваша дума. Вие сте луд – или още по-лошо, извършил сте всичко с непомрачено съзнание. – Тя отново погледна зад него, към изхода и антрето.

Той срещна очите й.

— Не, Констанс. Не съм луд – тъкмо напротив, също като теб аз много се боя от лудостта. Виждаш ли, тъжните факти сочат, че между нас двамата има много общо – и това не са само страховете ни.

— Ние нямаме абсолютно нищо общо.

— Не се съмнявам, че брат ми желае да вярваш в това.

На Констанс й се стори, че лицето на госта й изразява безкрайна тъга.

— Истина е, че далеч не съм съвършен и засега не мога още да очаквам доверие от теб – продължи той. – Но се надявам да разбереш, че не възнамерявам да те нараня.

— Намеренията ви нямат никакво значение. Вие сте като дете, което се сприятелява с пеперуда, за да откъсне след това крилете й.

— Какво знаеш ти за децата, Констанс? Очите ти са толкова мъдри и стари. Дори от мястото си съзирам огромния опит, който се чете в тях. Какви ли странни и ужасни неща са видели! Колко остър и проницателен е погледът ти! Изпълва ме с тъга. Не, Констанс: чувствам – зная, – че детството е разкош, който ти е бил отказан. Точно както беше отказан и на мен самия.

Тя се вкамени.

— Преди малко казах, че съм тук, за да поговорим. Време е да научиш истината. Действителната истина.

Гласът му бе станал толкова тих, че думите едва се чуваха. Против волята си Констанс промълви:

— Истината?

— За връзката между мен и брат ми.

Под меката светлина на догарящия огън особените очи на Диоген Пендъргаст изглеждаха уязвими, почти отчаяни. Когато се отместиха към нея, те леко припламнаха.

— Ах, Констанс, това сигурно ти звучи извънредно странно. Но като седя тук и те гледам така, усещам че бих направил всичко по силите си, за да вдигна от теб товара от болка и страх и да го понеса сам. И знаеш ли защо? Защото когато те гледам, виждам себе си.

Тя не отговори. Просто седеше безмълвно.

— Виждам едно същество, което копнее да бъде прието, да бъде обикновен човек, но което е обречено завинаги да остане встрани от живота. Виждам личност, която усеща света по-дълбоко, по-интензивно, отколкото би искала да признае. Дори пред себе си.

Докато слушаше, Констанс започна да трепери.

— Усещам у теб и болка, и гняв. Болка от това, че си била изоставена – и неведнъж, а много пъти. А гневът е срещу чистия каприз на боговете. Защо аз? Защо пак? Тъй като е истина: ти отново си изоставена. Макар може би не точно по начина, по който си си го представяла. В това също сме еднакви. Бях изоставен, когато родителите ми изгоряха по волята на невежата тълпа. Аз се измъкнах от пламъците. Но не и те. Винаги съм вярвал, че трябваше аз да умра, а не те. Че вината е моя. И ти чувстваш същото за смъртта на сестра си Мери – че е трябвало ти да загинеш, а не тя. По-късно бях изоставен от брат си. О, виждам недоверието, изписано по лицето ти. Но в крайна сметка ти знаеш толкова малко за брат ми. Моля те единствено да ме изслушаш непредубедено.

Той се изправи. Констанс остро си пое дъх, надигайки се на свой ред.

— Не – произнесе Диоген и тя отново спря. Сега в тона му не звучеше нищо друго, освен умора. – Няма нужда да бягаш. Аз сам ще си тръгна. В бъдеще ще говорим отново и ще ти разкажа повече за детството, което ми бе отказано. И за по-големия ми брат, който взе обичта, която му предлагах и запрати в лицето ми презрение и омраза. Който изпитваше удоволствие да разрушава всичко, което аз създавах – тетрадките ми с детински стихове, преводите ми на Виргилий и Тацит. Който измъчи и уби любимото ми животинче по начин, който дори днес ме боли да си припомням. Който превърна в дело на живота си това да настройва всекиго срещу мен с лъжи и инсинуации, да ме обрисува като злия му близнак. И накрая, когато нищо от това не пречупи духа ми, той стори нещо толкова ужасно… толкова, толкова ужасно… – При тези думи гласът му секна. – Погледни мъртвото ми око, Констанс: това беше само началото на онова, което ми стори…

Последва кратка тишина, нарушена само от звука на мъчително дишане, докато Диоген се опитваше да се съвземе. Мътното му око не гледаше право в нея, но и не съвсем в друга посока.

Той прокара ръка през челото си.

— Сега ще тръгвам. Но ще установиш, че съм ти оставил нещо. Един дар в името на нашето сродство, като символ на болката, която споделяме. Надявам се да го приемеш в духа, в който ти е предложен.

— Нищо не искам от вас – каза Констанс, но омразата и твърдостта в гласа й бяха преминали в объркване.

Той задържа погледа й малко по-дълго. После – бавно, много бавно – се извърна и тръгна към изхода на библиотеката.

— Довиждане, Констанс – рече той тихо през рамо. – Пази се. Няма нужда да ме изпращаш.

Тя остана като вкопана на мястото си, докато слушаше шума на неговите отдалечаващи се стъпки. Едва когато над къщата отново легна пълна тишина, тя се надигна от стола си.

При движението й нещо прошумоля в джобчето на кринолина й.

Тя се сепна. Отново усети помръдване. След това се появи едно малко розово носле, потрепващо с мустачките си. Последваха го две очички като черни мъниста и чифт меки ушички. Занемяла от удивление, тя бръкна в джоба си. Малкото създание се изкатери в шепата й и се изправи. Миниатюрните му лапички бяха свити сякаш в молитва, мустачките му помръдваха, блестящите му очички я гледаха умолително. Беше бяла мишка: дребна, копринена и напълно питомна. Сърцето на Констанс се разтопи така неочаквано, че от устните й се откъсна въздишка, а в очите й блеснаха сълзи.