Тайната на Сенеф

66.

Щом влязоха вътре, те спряха. Тежката мъгла се изливаше от дупката като вода от скъсан бент и пълнеше тунела и станцията на метрото; в самата гробница тя вече се бе утаила под нивото на очите, което им позволи да видят горната част на помещението. Смитбак позна моментално от описанията на Нора, че това е погребалната камера. Мигащите светлини с изключителна, дори болезнена интензивност блестяха от всеки ъгъл и един отвратителен грохот изпълваше гробницата, подсилен от пулсиращ, стържещ по нервите, пронизителен писък.

— Какво става тук, по дяволите? – попита зад него Д’Агоста.

Пендъргаст мина напред, без да отговори, като размахваше ръце, за да прогони талазите мъгла. Когато се приближиха до огромния каменен саркофаг в центъра на залата, агентът спря, огледа тавана, прицели се и стреля: инсталацията в ъгъла експлодира в искри и парченца стъкло. Той се завъртя на място, стреля отново, после отново и отново, докато всички лампички угаснаха – макар че блясъкът все още можеше да се види през вратата към съседната зала и ужасяващите звуци продължаваха.

Придвижиха се отново напред. Смитбак усети внезапен спазъм в корема: когато мъглата се проясни, той видя по пода тела, които мърдаха вяло. Целият под бе хлъзгав от кръв.

— О, не. – Той се огледа диво. – Нора!

Но бе невъзможно да се чуе нещо сред този влудяващ шум, който сякаш проникваше до самите му кости. Той направи още няколко стъпки, като френетично размахваше ръце и се опитваше да разкара белите талази пред очите си. Още един изстрел от пистолета на Пендъргаст, последван от глухо скърцане и волтова дъга в момента, в който един високоговорител се срути на пода. Звукът продължаваше да пулсира с нестихваща сила. Смитбак хвана някакви висящи жици и ги дръпна.

Един полицай в цивилни дрехи се приближи към тях, залитайки като пиян. Лицето му беше издрано и кървеше, от разкъсаната му риза висяха парцали. При всяка крачка значката му се полюляваше на колана, а оръжието му висеше в ръката му като забравен аксесоар.

Хейуърд присви вежди от изненада.

— Роджърсън? – произнесе тя.

Очите на мъжа се завъртяха към нея бързо, след това се отклониха. След секунда той им обърна гръб и се заклатушка. Хейуърд се пресегна и издърпа пистолета от безволевата му ръка.

— Какво, по дяволите, става тук? – извика Д’Агоста, оглеждайки мелето от разкъсани дрехи, обувки, кръв и ранени хора.

— Няма време за обяснения – каза Пендъргаст. – Капитан Хейуърд, вие и лейтенант Д’Агоста тръгвате към предната част на гробницата. Там ще откриете повечето гости, струпани на входа. Довеждате ги тук и им помагате да излязат през дупката в стената. Но бъдете внимателни: много от тях със сигурност са получили психически разстройства като резултат от светлинно-звуковото шоу. Може да започнат да буйстват. Погрижете се да не причинят паника. – Той се обърна към Смитбак: – А ние с вас трябва да намерим генератора.

— По дяволите генератора! Тръгвам да търся Нора.

— Няма да успеете да намерите никого, докато не спрем това пъклено шоу.

Смитбак спря.

— Но…

— Повярвайте ми, знам какво правя.

Журналистът се поколеба, след което кимна неохотно.

Пендъргаст измъкна второ фенерче от джоба си и му го подаде и двамата тръгнаха един до друг напред в мъглата. Пред тях се разкри истинска касапница – ранените, отпуснати направо върху мраморния под стенеха, виждаха се и безжизнени тела в гротескни, неестествени пози, явно стъпкани до смърт от тълпата. Подът бе осеян с парчета от керамични съдове. Смитбак преглътна и се опита да укроти бясно препускащото си сърце.

Пендъргаст освети с фенерчето си тавана и най-сетне лъчът се спря върху дълъг каменен корниз. Той насочи пистолета си, стреля и отнесе един от ъглите на корниза, откривайки електрически кабел, който пушеше и пускаше искри.

— Не биха им позволили да скрият кабелите в стените на гробницата – обясни той. – Трябва да потърсим още корнизи.

Пендъргаст бавно прокара лъча на фенерчето по дължината на гипсовия корниз, боядисан така, че да изглежда като от камък. Той стигаше до един ъгъл, където се срещаше с втори корниз и оттам една по-голяма отливка минаваше през портала към съседното помещение.

Те прескочиха няколко тела, струпани пред вратата и влязоха в следващата камера на гробницата. Смитбак потръпна от мигащите лампи, които Пендъргаст ликвидира с четири добре прицелени изстрела.

Когато последният изстрел отекна в сумрака, от разнасящата се мъгла изникна един силует, който влачеше и тътреше крака, сякаш затрудняван от тежестта на окови. Устните му се движеха сякаш крещи, но Смитбак не чуваше нищо поради оглушителните звуци.

— Внимавайте! – изкрещя той, докато човекът се хвърляше към Пендъргаст. Агентът сръчно отскочи, като препъна куцащият мъж и го блъсна настрана. Онзи тежко падна на земята и се затъркаля, неспособен да се изправи.

Преминаха в трето помещение, следвайки линията на корнизите. Изглежда всички те се сливаха в една фалшива ниша на отсрещната стена. Под нея имаше голям сандък от времето на XX династия, позлатен и сложно гравиран. Беше поставен зад стъклена витрина, кой знае как останала непотрошена сред околните опустошения.

— Там! – Пендъргаст се отправи нататък, вдигна едно счупено колело от колесница и с все сила го запрати към витрината, разбивайки стъклото на късчета. Отстъпи назад и като вдигна оръжието си отново, стреля в старинната бронзова ключалка на ковчежето. После прибра пистолета си и вдигна тежкия капак. Вътре бръмчеше и вибрираше един голям генератор. Пендъргаст измъкна нож от джоба си, бръкна вътре и преряза една жица; генераторът се закашля и замря. Гробницата потъна в абсолютен мрак и тишина.

И все пак тишината не беше пълна. Сега Смитбак можеше да чуе какофония от викове и писъци, която долиташе от предната секция на гробницата: подобно истерия на концерт. Той се изправи и се опита да пробие тъмата с лъча на фенерчето си.

— Нора! – изкрещя Смитбак. – Нора?

Внезапно светлината на фенерчето му огря изправена фигура, полускрита в една ниша. Смитбак я зяпна с изненада. Въпреки, че мъжът беше облечен в безупречно бели вратовръзка и фрак, той носеше черна маска на лицето си, а ушите му бяха покрити с някакви слушалки. В ръката му имаше малко устройство, наподобяващо дистанционно. Човекът стоеше толкова неподвижно, че Смитбак чак се зачуди дали не е поредният холографски образ, но тогава като по команда мъжът вдигна ръка и дръпна маската си.

Пендъргаст се бе втренчил в мъжа и ефектът от свалянето на маската бе забележителен. Агентът застина, след което се сгърчи, сякаш бе получил електрически шок. Лицето му, обикновено бледо, сега стана мораво.

На Смитбак се стори, че човекът със смокинга реагира дори по-силно. Той внезапно се присви, като човек, готов да хукне. После се съвзе и бавно се изправи в цял ръст.

— Ти! – изрече мъжът. За момент остана неподвижен, след което свали слушалките и тапите за уши с дългата си тънкопръста ръка и бавно ги хвърли на пода.

Смитбак остана като гръмнат. Разпозна мъжа: беше шефът на Нора, Хюго Менцес. Ала все пак изглеждаше толкова различно. Очите му горяха, ръцете му трепереха. Лицето му бе почервеняло също като това на Пендъргаст – беше разярен.

Ръката на агента се стрелна към пистолета. Внезапно той се спря като парализиран с полуизвадено оръжие.

— Диоген… – каза той сподавено.

В същото време Смитбак чу собственото си име, произнесено от отсрещния ъгъл. Той се обърна натам и видя Нора, която едва се влачеше, подкрепяна от Виола Маскелене.

Пендъргаст отмести очи и също ги забеляза.

В този миг Менцес се хвърли настрани с невероятна скорост и се стопи в мрака. Пендъргаст се обърна, готов да го последва – след което отново погледна към Виола, а лицето му бе изкривено от нерешителност.

Смитбак хукна към двете жени и им помогна да се изправят. Миг по-късно Пендъргаст го последва и взе Виола в прегръдките си.

— О, Господи… – ридаеше тя. – О, Господи, Алойзиъс…

Но Смитбак почти не чуваше. Той бе притиснал Нора с една ръка, докато с другата галеше изцапаното й и покрито с кръв лице.

— Добре ли си?

Тя присви очи.

— Боли ме главата и съм одраскана тук-таме. Беше такъв кошмар.

— Сега ще те изведем навън. – Смитбак се обърна към Пендъргаст. Агентът все още държеше Виола, но очите му бяха отправени към тъмнината, накъдето Хюго Менцес бе изчезнал.

Отзад, откъм погребалната камера Смитбак чу приглушеното писукане на полицейските радиостанции. Лъчите на фенерчетата прорязаха мрака, полицаите вече бяха тук; десетината униформени мъже изглеждаха объркани, докато прекрачваха прага на Залата на колесниците с извадени оръжия.

— Какво става тук, по дяволите? – попита един лейтенант, явно шефът им. – Какво е това място?

— Вие сте в Гробницата на Сенеф – отвърна Пендъргаст.

— Ами експлозията?

— Трябваше да влезем, лейтенант – застана отпред Хейуърд и показа значката си. – А сега слушайте внимателно. Тук имаме ранени, а нататък сигурно ще са още повече. Ще са ни необходими парамедици, мобилни пунктове за първа помощ, линейки. Разбирате ли? Лейтенант Д’Агоста е в предната част на гробницата, за да ескортира затиснатите под отломки жертви към изхода. Нуждае се от помощ.

— Разбрано, капитане. – Лейтенантът се обърна към подчинените си и започна да раздава заповеди. Неколцина от тях прибраха пистолетите си в кобурите и тръгнаха към вътрешността на гробницата, а подскачащата светлина на фенерчетата бележеше пътя им. Смитбак чуваше приближаването на тълпата, стенанията, плача и кашлянето, прекъсвани отново и отново от гневни, несвързани викове. Изглеждаше сякаш местят приют за душевноболни.

Пендъргаст вече помагаше на Виола да се придвижи към изхода. Смитбак обви ръка около Нора и те тръгнаха след тях към зейналата дупка в ъгъла на погребалната камера. Няколко минути по-късно бяха вън от изпълнената с отровни изпарения гробница, в ярко-осветената станция на метрото. По платформата срещу тях тичаха медицински екипи за спешна помощ, някои носеха сгъваеми носилки.

— Ще ги вземем, господа – каза един от санитарите, когато ги приближиха, докато останалите вече се промушваха през дупката в стената.

За броени минути Виола и Нора бяха сложени на носилките и превързани към тях, след което ги понесоха бързо нагоре по стълбите. Пендъргаст водеше. Червенината беше изчезнала от лицето му и сега то беше бледо и неразгадаемо. Смитбак вървеше отстрани на носилката с Нора.

Тя се усмихна и се протегна да хване ръката му.

— Знаех, че ще дойдеш.