Тайната на Сенеф

25.

Д’Агоста нави волана на камиончето за доставка на месо и забави, щом достигна края на гората. Херкмур се издигаше пред него – искрящ грозд от натриеви лампи, които обливаха цял лабиринт от стени, кулички и блоковете с килиите в нереална топазена светлина. Когато приближи първите порти, той намали още, щом задмина табелите, които предупреждаваха водачите да приготвят документите си и да очакват претърсване, последвано от списък със забранени вещи, толкова дълъг, че отнемаше цели два билборда и включваше всичко от фойерверки до хероин.

Д’Агоста си пое дълбоко дъх и се опита да успокои опънатите си нерви. Беше влизал в затвори и преди, разбира се, но всякога по официална работа. Да влезе така, по съвсем неофициална работа, си беше като да си търси белята. И то голяма беля.

Спря пред първата врата от метални халки. От караулката излезе един пазач и бавно тръгна към него с папка в ръце.

— Подранил сте тази вечер – рече мъжът.

Д’Агоста сви рамене.

— За пръв път идвам. Тръгнах по-рано в случай, че се загубя.

Гардът изгрухтя нещо и му подаде папката през прозореца. Д’Агоста пъхна вътре документацията си и му я върна. Мъжът я прелисти с връхчето на молива си и кимна.

— Запознат ли сте с процедурата?

— Не съвсем – отговори Д’Агоста искрено.

— Ще си получите това обратно на излизане. Покажете си личните документи на следващия контролен пункт.

— Разбрано.

Вратата се изтегли на металните си колелца с тракане.

Д’Агоста мина напред, а сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите. Глин твърдеше, че е планирал всичко до последната йота – с впечатляваща лекота бе уредил наемането му в месопреработвагелната компания под фалшива самоличност и бе направил така, че да му дадат тъкмо този маршрут. Но истината беше, че никога не можеш напълно да предвидиш какво ще направят хората. Точно по този въпрос мненията им с Глин се разминаваха. Това малко приключенийце можеше да се превърне в истински кошмар за едно мигване.

Подкара камиона към втория портал и пазачът отново излезе да го посрещне.

— Документите ви?

Д’Агоста му връчи фалшивата си шофьорска книжка и разрешителното. Мъжът ги прегледа.

— Нов ли сте?

— Да.

— Наясно ли сте откъде трябва да минете?

— Няма да навреди, ако го чуя пак.

— Карайте направо, след което завийте вдясно. Когато видите разтоварителната рампа, паркирайте назад в първата клетка.

— Ясно.

— Можете да излезете от камиона, за да следите разтоварването. Нямате право да пипате стоката или да помагате на затворническия персонал. Стойте при превозното средство през цялото време. Веднага щом разтоварите, трябва да напуснете. Разбрано?

— Разбира се.

Пазачът произнесе нещо кратко в радиостанцията си и последната бариера се отмести.

Докато правеше десния завой, Д’Агоста мушна ръка в джоба на якето си и извади малка бутилка бърбън „Ребъл Иел“. Отвинти капачката и отпи малко, прекара го през цялата си уста, преди да го преглътне. Почувства как огнената течност се стича надолу по гърлото му. Напръска връхната си дреха с няколко капки за всеки случай и върна бутилката в джоба си.

След малко вече бе паркирал до рампата. Двама мъже в дочени комбинезони вече чакаха и веднага щом отключи багажника, започнаха да разтоварват кутиите със замразено месо.

Д’Агоста ги наблюдаваше с ръце в джобовете и си подсвиркваше фалшиво. Скришом хвърли поглед на часовника си и се обърна към един от работниците.

— Приятел, да има тоалетна някъде тук?

— Съжалявам, не е позволено.

— Ама на мен ми се налага да отида.

— Това е нарушение на правилата. – Работникът награби две кутии с месо под мишница и изчезна някъде навътре.

Д’Агоста атакува следващия.

— Виж какво, сериозно ти казвам, че трябва да отида.

— Нали го чухте, забранено е.

— Човече, недей ми говори така!

Мъжът остави кутията и измери Д’Агоста с дълъг, уморен поглед.

— Като излезеш оттук, можеш да си свършиш работата в гората. Окей? – и вдигна кутията.

— Ама аз по голяма нужда…

— Това не е мой проблем. – Мъжът се отдалечи.

Щом първият се върна, Д’Агоста застана пред него като му блокира пътя и тежко задиша в лицето му.

— Не се шегувам. Трябва да отида до тоалетната. И то сега.

Мъжът сбърчи нос и отстъпи назад. Погледна към колегата си.

— Тоя е пиян.

— Моля? – започна Д’Агоста заплашително. – Какво каза?

Мъжът хладно посрещна погледа му.

— Казах, че сте пиян.

— Глупости!

— Миришете на алкохол. – И той пак се обърна към другаря си. – Повикай шефа.

— И за к‘во? Освежител за дъха ли ще ми даде?

Другият работник изчезна и след малко се появи, придружен от висок мрачен мъж, нелепо пременен в черен блейзър, с шкембе, което висеше над колана му като чувал брашно.

— Какъв е проблемът? – попита надзирателят.

— Мисля, че шофьорът е пиян, сър – каза първият работник.

Надзирателят затегна колана си и пристъпи към Д’Агоста.

— Вярно ли е това?

— Не, изобщо не е вярно! – възкликна Д’Агоста като дишаше тежко в лицето му от възмущение.

Човекът отстъпи назад и извади радиостанцията си.

— Вижте какво, тръгвам си – каза Д’Агоста, като се опита да прозвучи внезапно сговорчиво. – Имам доста шофиране до магазина. Това място е на майната си, а вече е шест вечерта.

— Никъде няма да ходиш, приятел. – Надзирателят проведе кратък разговор по радиостанцията си, след което се обърна към единия от работниците. – Отведете го в стола на персонала и го накарайте да изчака там.

— Последвайте ме, сър.

— Т‘ва са глупости. Не мърдам оттук.

— Последвайте ме, сър.

Д’Агоста с мърморене тръгна след него, прекосиха рампата и влязоха в голям хранителен склад, просторен, тъмен и силно миришещ на почистващи препарати. Оттам влязоха в една по-малка стая, където, както изглеждаше, кухненските работници се хранеха, когато не бяха на смяна.

— Седнете.

Д’Агоста се отпусна край една от масите от неръждаема стомана. Придружителят му седна на известно разстояние, кръстоса ръце и заби поглед в другата посока. След няколко минути надзирателят се върна заедно с един въоръжен пазач.

— Станете! – изкомандва той.

Д’Агоста се подчини.

Надзирателят се обърна към пазача:

— Претърсете го.

— Не може така! Знам си правата, а пък…

— А пък това е Федерален затвор. Всичко е написано на табелите отпред. Ако сте си направил труда да ги погледнете. И имаме право да претърсим, когото си пожелаем.

— Не смейте да ме докосвате!

— Сър, в момента имате умерено голям проблем. Но ако не ни сътрудничите, ще имате огромен проблем.

— Сериозно? И к'ъв проблем ще имам?

— Как ви звучи оказване на съпротива на държавен служител на реда? А сега за последен път: вдигнете си ръцете!

След моментно колебание Д’Агоста го послуша. Едно кратко опипване бързо извади наяве бутилката „Ребъл Иел“.

Гардът я извади и тъжно поклати глава. След което се обърна към надзирателя.

— Сега какво?

— Обадете се в полицейското управление. Кажете им да дойдат да го вземат. Един пиян шофьор е техен проблем, не наш.

— Но аз изпих само една глътка…

Надзирателят го изгледа.

— Сядайте и млъквайте!

Д’Агоста се отпусна на стола си малко неуверено, като си мърмореше под нос.

— А камиона? – запита пазачът.

— Позвънете на компанията му. Да изпратят някой да си го прибере.

— Минава шест, няма да има никой и…

— В такъв случай им се обадете сутринта. Камионът ще остане.

— Да, сър.

Надзирателят хвърли многозначителен поглед на пазача.

— Останете тук с него, докато дойде полицията.

— Да, сър.

Шефът си тръгна. Пазачът седна край най-отдалечената маса и изгледа Д’Агоста злобно.

— Трябва да отида до тоалетната – изплака Д’Агоста.

Гардът въздъхна тежко, но не отговори.

— Е?

Мъжът се надигна начумерено.

— Ще ви заведа.

— Ще ме държите ли за ръчичка, докато се облекчавам, или мога да се справя и сам?

Недоволната бръчка се задълбочи.

— Надолу по коридора, втората врата вдясно. И побързайте!

Д’Агоста се изправи с лека въздишка и бавно тръгна към вратата на столовата, отвори я, потътри се нататък и се подпря на стената, за да запази равновесие. Веднага щом затвори след себе си, зави наляво и тихо се затича по един дълъг празен коридор, край редица обезопасени затворнически трапезарии, чиито зарешетени врати зееха отворени. Шмугна се в последната и бързо изхлузи бялата шофьорска униформа, под която се разкри светлобежова риза – в комбинация с тъмнокафявите панталони, които носеше, тя му придаваше страхотна прилика с типичния херкмурски надзирател. Натъпка старата риза в един кош за боклук край вратата. После продължи надолу по коридора, мина край една светеща караулка и кимна на двамата мъже вътре.

Като я подмина, той измъкна специално модифицирана писалка от джоба си, свали капачката и се заразхожда по коридора с нея в ръка – всъщност записваше всичко на видео. Вървеше си спокойно, безгрижно, както пазач по време на обиколка, въртеше писалката насам-натам, но специално обръщаше внимание на разположението на охранителните камери и другите хайтек датчици.

Най-сетне се пъхна в мъжката тоалетна, отправи се към предпредпоследната кабинка и затвори вратата. Бръкна в панталоните си и измъкна малък запечатан найлонов плик и тиксо. Стъпи върху тоалетната чиния, свали една от плочките на окачения таван и с помощта на тиксото прикрепи пликчето към горната й страна. След това я върна на мястото й. Една точка за Ели Глин. Той твърдеше настоятелно, че претърсването ще спре веднага щом открият бутилката – и се бе оказал прав.

Щом излезе от тоалетната, Д’Агоста продължи надолу по коридора. Миг по-късно чу как се включи някаква аларма – не пронизителна, а просто настойчиво писукане. Стигна до края на празния коридор, който завършваше с двойна врата с магнитна ключалка. Извади портфейла си, взе една кредитна карта и я прекара през устройството.

Една лампичка светна в зелено и се разнесе бръмченето и изщракването на отварящи се ключалки.

Втора точка за Глин. Д’Агоста бързо премина оттатък.

Сега се намираше в малък двор за упражнения, празен в този късен час, ограден от три страни със сиви бетонни стени, а от четвъртата – с метален плет. Огледа се наоколо да провери дали някоя охранителна камера не го наблюдава: както Глин беше изтъкнал, дори един толкова модерен затвор като Херкмур беше принуден да ограничи камерите до най-важните зони.

Д’Агоста бързо прекоси двора, като през цялото време не спираше да снима. След това, като върна писалката в джоба си, той пристъпи към едната стена, охлаби колана си, разкопча си панталоните и извади оттам навит лист прозрачна пластмаса, който бе стоял прикрепен към крака му. Хвърли поглед през рамо, после го натика в улука в ъгъла на двора, прикрепвайки го с помощта на изкривена фиба за коса.

Щом свърши това той се придвижи към металната ограда, хвана я за брънките и я разтърси енергично. Това беше тъкмо онази част от плана, която той никак, ама никак не чакаше с нетърпение.

Като извади малки клещи от чорапите си той направи дълъг около метър вертикален разрез непосредствено зад един от металните стълбове. Увери се, че оградата изглежда съвсем непокътната, след което метна клещите на най-близкия покрив, където нямаше да бъдат открити в продължение на доста време. Измина още няколко метра край оградата като дишаше дълбоко и се опитваше да се успокои. Взирайки се между металните брънки, можеше да види неясните фигури на охранителните кули в мрака отвъд. Преглътна и потри ръце. След което сграбчи оградата и започна да се катери.

На половината път забеляза една цветна жица, която се преплиташе между халките. Когато я премина, в двора отекна пронизителна аларма. Половин дузина натриеви лампи рязко блеснаха около него. Откъм охранителните кули последва незабавен отговор: наоколо засноваха светлини и след миг вече мястото му на оградата бе открито. Продължи да се катери нагоре и после, докато се опитваше да запази равновесие и прикриваше движението си с рамо, той извади писалката от джоба си, насочи я надолу и започна да снима ничията земя, която се простираше под него, в момента ярко огряна от лампите.

— Вие сте под наблюдение! – отекна един променен от високоговорителя глас откъм най-близката кула. – Спрете незабавно!

Д’Агоста видя през рамо как шестима пазачи изскочиха на двора и с все сили се затичаха към него. Той върна писалката в джоба си и се загледа над ръба на оградата. Оттам минаваха две жици – едната бяла, другата червена. Той сграбчи червената и дръпна колкото можа.

Включи се нова аларма.

— Не мърдай!

Гардовете бяха достигнали основата на оградата и вече се катереха след него. Усети първо една, после две, а накрая половин дузина ръце да сграбчват стъпалата и краката му. След кратка показна борба се остави да бъде завлечен обратно долу в двора.

Заобиколиха го с насочено оръжие.

— Кой, по дяволите, е това? – излая един. – Кой сте вие?

Д’Агоста се изпъчи.

— Аз съм шофьорът на камиона – заяви той, заваляйки думите.

— Какъв? – обади се друг от мъжете.

— Току-що чух за него. Доставял е месото, но са го свалили, защото е бил пиян.

Д’Агоста изохка и се хвана за рамото.

— Ударихте ме.

— Исусе, прав си. Фиркан е като мотика.

— Пийнах само една глътка.

— Станете на крака.

Д’Агоста се опита да се изправи, но залитна. Един от мъжете го хвана за ръката и му помогна. Сред гардовете премина хихикане.

— Мислел е, че ще може да избяга.

— Хайде, приятел.

Пазачите го ескортираха обратно до кухнята, където седеше неговият охранител с почервеняло лице в компанията на надзирателя.

Шефът направи кръг около него.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите?

Д’Агоста запелтечи.

— Загубих се по пътя към кенефа. Реших да се метна отсреща. – И той се изхили пиянски.

Последва ново кикотене.

На надзирателя не му беше забавно.

— Как се добрахте до двора?

— К‘ъв двор?

— Навън.

— Няам идея. Сигур вратата е била отключена.

— Това е невъзможно.

Д’Агоста сви рамене, друсна се на един стол и заклюма.

— Идете да проверите достъпа към двор 4 – сопна се шефът на един от пазачите, след което се обърна към първия.

— А вие оставате тук с него. Разбрахте ли ме? Не го пускайте никъде. Ако трябва, нека си изцапа гащите.

— Да, сър.

— Слава богу, че не свърши тази работа през оградата. Знаете ли колко писмена работа щеше да ни коства?

— Да, сър. Съжалявам, сър.

Д’Агоста забеляза с огромно облекчение, че в суматохата никой не бе обърнал внимание, че ризата му е с различен цвят. Три точки за Глин.

В този момент пристигнаха две местни ченгета. На лицата им бе изписано объркване.

— Това ли е човекът?

— Да. – Гардът сръчка Д’Агоста с палката си. – Събуди се, задник такъв!

Д’Агоста замига, поогледа се и се изправи.

Полицаите изглеждаха озадачени.

— И сега какво да го правим? Трябва ли да се подпишем някъде?

Надзирателят се шляпна по челото.

— Какво да правите?! Да го опандизите за шофиране в нетрезво състояние!

Един от полицаите измъкна тефтерче.

— Нарушил ли е разпоредбите на затвора? Ще повдигнете ли някакви обвинения?

Последва кратка тишина. Пазачите се спогледаха.

— Не – отвърна началникът им. – Просто го разкарайте оттук. – След това става ваша грижа. Просто не желая да ми се мярка пред очите никога повече.

Полицаят затвори тефтерчето.

— Е, добре. Ще го отведем в града и ще го накараме да надуе балона. Ставай, друже.

— Ще мина! Пих само една глътка.

— Ако случаят е такъв, нямаш за какво да се тревожиш, нали така? – рече ченгето уморено, докато отвеждаше Д’Агоста навън.