Тайната на Сенеф

18.

Четири дни след срещата с Менцес инсталацията за светлинно-звуковия спектакъл най-сетне бе монтирана и готова за проверка и отстраняване на дефектите. И тази нощ прокарваха последните кабели, нагласяха последните детайли. Джей Липър клечеше край прашната дупка на пода в Залата на колесниците и слушаше разнообразните звуци, които идваха оттам: ръмжене, тежко дишане, сподавени ругатни. Беше трета поред нощ, в която работеха по инсталирането до малките часове на нощта и той се чувстваше адски уморен. Едва ли щеше да понесе това още дълго. Изложбата буквално бе превзела живота му. Всичките му съюзници от „Страната на Даркморд“ му бяха обърнали гръб и бяха продължили сами с онлайн играта. В този момент сигурно бяха едно или дори две нива по-напред от него, а той изоставаше безнадеждно.

— Хвана ли го? – долетя приглушеният глас на Демео от дупката. Липър погледна надолу, видя края на фиброоптичния кабел да стърчи от чернотата и го хвана.

— Държа го.

Издърпа кабела, после изчака Демео да заобиколи от другата страна. Скоро едрата му фигура, неясна на слабата светлина в гробницата, се появи, пъшкайки по коридора с навити кабели около масивните му рамене. Липър му връчи кабела и Демео го включи към един лаптоп, оставен на близкото бюро. По-късно, когато експонатите бъдат на местата си, умело щяха да скрият лаптопа зад един богато позлатен шкаф. Но засега той все още седеше отгоре, където имаха лесен достъп до него.

Демео изтупа праха от панталоните си с широка усмивка и му протегна ръка.

— Дай пет, братле! Справихме се.

Липър игнорира ръката му, неспособен да прикрие раздразнението си. Беше му дошло до гуша от този глупак. Двамата електричари на музея бяха настояли да се приберат до полунощ, в резултат на което той се оказа в ролята на помощник на Демео.

— Остава ни още много – каза той троснато.

Демео отпусна ръка.

— Да, ама поне сложихме кабелите, заредихме софтуера и вървим по план. Не можеш да искаш повече от това, нали, Джейс?

Липър се протегна и включи компютъра, изчаквайки го да зареди. Дяволски се надяваше, че ще регистрира мрежата и дистанционните уреди, но знаеше, че това няма да се случи. Никога не беше толкова лесно – а и не друг, а Демео бе свързвал мрежата. Всичко можеше да се очаква.

Компютърът зареди и с натежало сърце Липър се зае да проверява колко от двайсет и четирите дистанционни устройства липсват и ще изискват трудоемко отстраняване на технически неизправности. Щеше да извади късмет, ако компютърът успееше да засече половината от първо зареждане: беше почти неизбежно.

Но докато щракаше с мишката от един на друг адрес в мрежата, го обзе чувство на неверие. Изглежда, че всичко работеше.

Той прегледа списъка си. Невероятно, но факт: цялата мрежа функционираше. Всички дистанционни, светлинно-звуковият апарат, всичко бе на линия и сякаш в отличен синхрон. Изглеждаше като че някой вече е оправил обичайните проблеми.

Липър отново проследи списъка, но със същия резултат. Изумлението му отстъпи място на някакво предпазливо тържество: не можеше да си спомни дори един случай, в който подобна сложна мрежа да е тръгнала от първия опит. А не беше и само мрежата: целият проект бе вървял така, всичко си пасваше като по магия. Бе отнело дни на наглед безкрайна работа, но обикновено отнемаше повече. Много повече. Той си пое дълбоко дъх.

— Как е? – попита Демео и се надвеси иззад него да погледне в монитора. Липър усещаше дъха му на лук.

— Добре изглежда.

— Жестоко! – Демео подсвирна и ехото отекна в гробницата, като почти проглуши тъпанчетата на Липър. – Не съм ли номер едно! Аз съм истински уеб-звяр! – Той се разтанцува из стаята, тромаво размахвайки ръце и крака, след което изгледа Липър. – Я да направим един пробен пуск.

— Имам по-добра идея. Защо не излезеш да донесеш по една пица?

Демео го изгледа изненадано.

— Какво? Сега ли? Не искаш ли да направим теста?

Липър съвсем определено искаше. Но не и с Демео, който да му диша във врата, да му подсвирква в ушите и изобщо да се държи като пълен кретен. Искаше да се наслади на майсторството си тихо, съсредоточено. Нуждаеше се от почивка от Демео, и то скоро.

— Ще го направим след пиците. Аз черпя.

Наблюдаваше, докато Демео смила предложението.

— Добре – кимна здравенякът. – Каква да бъде за теб?

— Една „Неаполитана“ и голям студен чай.

— Аз клоня към „Хавайска“ с двойно количество ананас и глазирана в мед шунка, допълнително чесън и две коли.

Характерно беше за Демео да вярва, че на Липър му пука каква пица предпочита. Липър извади двайсетачка и му я подаде.

— Мерси, братле.

Изчака, докато едрата му фигура изчезна отвъд каменното стълбище. Стъпките му заглъхнаха бавно.

Липър издиша в благословената тишина. Може пък някой автобус да прегазеше Демео на връщане.

С тази приятна мисъл на ум той обърна вниманието си към контролния панел на компютъра. Провери всички периферни устройства, като отново се изненада, че всяко работи прекрасно, сякаш някой вече е проверил и отстранил нередностите вместо тях. Демео при всичките си изцепки и тъпи шеги всъщност си бе свършил работата – и то перфектно.

Внезапно спря и се намръщи. Една от софтуерните икони замига френетично. По някаква причина основните настройки за светлинно-звуковото шоу се бяха заредили автоматично, макар че той специално ги бе програмирал да се активират ръчно, поне по време на основното тестване, така че да може да проверява всеки модул.

Значи все пак имаше засечки. Трябваше да я оправи, разбира се, но не точно сега. Софтуерът беше зареден, екраните бяха монтирани, машината за пушек беше пълна.

Можеше да направи „генералната репетиция“.

Той отново си пое дъх, като вкусваше спокойствието и тишината. Пръстът му стоеше над клавиша, готов да стартира програмата. После се спря. От най-дълбоката част на гробницата се бе чул някакъв звук: от Залата на истината, или може би дори от самата погребална камера. Нямаше начин да е Демео, той щеше да дойде от обратната посока. Пък и пиците щяха да отнемат поне половин час, а ако имаше късмет, може би и четиридесет минути.

Сигурно беше някой от охраната.

Звукът отново се чу: странно топуркане. Никой пазач не се движеше така.

Може би мишки?

Той се надигна неуверено. Сигурно нямаше нищо. Мили боже, оставяше всички тези приказки за проклятия и тем подобни, които гардовете разправяха, да му влязат под кожата. Трябваше да е някоя мишка. В крайна сметка имаше много в старите египетски галерии, достатъчно, за да накарат отдела по поддръжката да разположи навсякъде капани. И все пак, ако се бяха добрали до самия гроб – може би през някоя от дупките за кабелите, които Демео беше отворил – едно прегризване на кабел щеше да срине цялата система, а за да прегледат всеки кабел щяха да са им необходими часове, може би дни.

Последва ново шумолене. Сякаш вятър разпръскваше мъртви листа. Като остави осветлението приглушено, той взе палтото на Демео с идеята да го метне върху евентуалната мишка, след което се надигна и крадешком се придвижи към сърцето на гробницата.

Теди Демео неумело прокара магнитния си пропуск през новоинсталирания детектор към Египетската галерия, като междувременно се стараеше да не изпусне пиците. Проклетата храна беше изстинала – пазачите на входа се бяха позабавлявали да го претърсят, при положение че същите идиоти го бяха проверявали едва преди двайсет и пет минути. Охрана? По-скоро кретенизъм.

Порталът към Египетската галерия се заключи зад гърба му със свистене и той прекоси залата, зави по коридора – и с изненада откри, че вратите към гробницата са затворени.

Обзе го подозрение: да не би пък Липър да беше свършил с теста без него? Бързо отхвърли това предположение. Липър, макар и да си падаше малко артистичен сноб и да беше адски заядлив, всъщност бе готин тип.

Отново извади магнитния ключ, пъхна го в процепа и чу как ключалките се отварят. Като успяваше да балансира с пиците и напитките, той пъхна лакът в пролуката на вратата и я отвори, след което се шмугна вътре. Ключалките изщракаха зад гърба му. Светлините бяха намалели до ниво първо – нивото, на което се очакваше да бъдат след тестването – и Демео отново почувства подозрение.

— Хей, Джейс! – извика той. – Пицата пристигна.

Гласът му отекна и замря.

— Джейс!

Демео се спусна по стълбите, прекоси коридора и стигна до моста над кладенеца, където спря отново.

— Джейс! Време е за пица.

Той се заслуша, докато ехото заглъхваше. Липър не би направил първата проба без него: не и след всичкото време, в което се бяха бъхтили над проекта заедно. Не можеше да е чак такъв задник. Сигурно просто си беше сложил слушалките и проверяваше звука. Или пък си слушаше дискмена – понякога го правеше, докато работеха. Демео премина моста и навлезе в основната им работна площ в Залата на колесниците.

В този момент чу далечен шум от стъпки. Или поне той си помисли, че са стъпки. Но всъщност шумът бе придружен от някакъв странен глух звук. Идваше някъде дълбоко откъм гробницата, може би от погребалната камера.

— Ти ли си, Джейс? – За първи път Демео изпита призрачно чувство на тревога. Остави пицата на работната масичка и направи няколко крачки към Залата на истината, отвъд която се намираше погребалната камера. Оттук личеше, че там е съвсем тъмно – осветление първо ниво, както в останалата част от гробницата. Направо казано – нищо не виждаше.

Върна се до масичката и погледна компютъра. Софтуерът беше зареден и чакаше в режим „стендбай“. Той взе мишката и кликна върху иконата за осветлението, като се опитваше да си спомни как да увеличи нивото на светлина. Отвори се прозорец със списък на залите, чието осветление се контролираше компютърно и той избра Залата на колесниците.

Мили боже! Светлините помътняха и смущаващите египетски рисунки и каменни статуи потънаха в още по-дълбоки сенки. Той бързо кликна с мишката и светлините се усилиха. Повтори процедурата и за останалите части на гробницата.

Чу тропот, подскочи и се обърна.

— Джейс?

Определено идваше от погребалната камера.

Демео се засмя.

— Хей, Джейс, я ела тука. Донесъл съм пиците.

Ето го пак този странен шум: тътрене – туп. Тътрене – туп. Сякаш някой или нещо си влачеше крака.

— Звучи точно като „Проклятието на мумията“. Ха-ха, Джей. Това беше добро.

Отговор не последва.

Като не спираше да се киска, Демео обърна гръб на компютъра и тръгна из Залата на истината. Извърна очи от гротескната фигура на Амут – нещо у египетския бог с крокодилска глава и лъвска грива, който ядеше сърца, го ужасяваше повече от всичко останало в гроба.

Демео се спря пред вратата на погребалната камера.

— Шантав тип си ти, Джейс!

Изчака да чуе смеха на Липър, да види как кльощавия му силует се показва иззад някой пиластър. Ала нищо не се случи. Тишината бе пълна. Преглъщайки нервно, той се пъхна вътре и се заозърта из гробницата.

Нищо. Останалите врати, които водеха извън погребалната камера, бяха тъмни – те не бяха част от компютърно осветяваната зона. Сигурно Липър се криеше в някоя от онези стаи, готов всеки миг да изскочи оттам и да го изплаши до смърт.

— Ей, Джейс, айде бе! Пиците вече са студени и ще стават все по-студени.

Светлините изведнъж угаснаха.

— Хей!

Демео се завъртя, но гробницата криволичеше из Залата на истината и той нито можеше да се върне в Залата на колесниците, нито виждаше успокояващото синьо сияние на светодиодите.

Отново се обърна, бе чул странните провлачени стъпки зад себе си, които сега приближаваха.

— Вече не е смешно, Джей!

Опипа джобовете си за фенерчето – но, естествено, не го носеше, бе останало в предишното помещение на масичката. Защо не можеше да види дори отразената светлина на диодите? Да не би цялото захранване да беше прекъснато? Мракът беше пълен.

— Виж какво, Джей, стига вече! Говоря сериозно.

Той се засуети в тъмното, стигна до една от колоните и започна да опипва пътя си край нея. Стъпките продължаваха да се приближават.

Тътрене – туп. Тътрене – туп.

— Хайде, Джей, стига с тези глупости.

Внезапно от много по-отблизо, отколкото изобщо бе очаквал, той чу стържещия звук от въздух, който излизаше от сухо гърло. Хъркане, което звучеше почти като съсък, сякаш изпълнен с омраза.

— Исусе! – Демео направи стъпка напред и размаха тежкия си юмрук във въздуха. Ръката му удари нещо, което се сви назад с ново змийско съскане. – Махай се! Махай се!

Той едновременно чу и усети как нещото се нахвърля върху него с висок писък. Опита се да отскочи настрана, но удивен усети как ужасен удар се стоварва върху него. Жигосваща топлина проряза гърдите му. Той падна назад с вик, запълзя в мрака и почувства как нещо тежко и студено стъпва на врата му и го притиска с шокираща тежест. Заудря го с ръце, чуваше как костите на врата му пукат. Внезапна зашеметяваща експлозия от жълто-зелена светлина блесна в очите му – и после нямаше нищо.