Тайната на Сенеф

75.

Специален агент Алойзиъс Пендъргаст слезе от автобуса на „Виале Джаноти“ и тръгна през малкия парк с чинари, покрай една неугледна въртележка. Беше облечен като себе си – сега, след като се намираше в безопасност извън Съединените щати, не се налагаше дегизировка. На „Виа ди Риполи“ той пое наляво, като спря пред големите железни порти, които водеха в манастира на сестрите на Сан Джовани Батиста. Една малка табелка простичко го обозначаваше като „Вила Мерло Бианко“. Отвъд вратите той чуваше смесицата от викове на ученици в междучасие.

Натисна бутона на звънеца и след малко порталът се отвори автоматично, разкривайки покрит с чакъл двор пред голяма сграда в цвят охра. Страничната врата бе отворена. Отгоре пишеше, че тя води към рецепцията.

— Добро утро – поздрави той на италиански дребната пълничка монахиня зад бюрото. – Вие ли сте сестра Клаудия, с която разговарях?

— Да, същата.

Пендъргаст стисна ръката й.

— Приятно ми е да се срещнем. Както споменах по телефона, посетителката, за която стана дума – мис Мери Юлсизър – е моя племенница. Избяга от вкъщи и семейството ужасно се безпокои за нея.

Пухкавата монахиня почти бе останала без дъх.

— Да, синьор, всъщност веднага забелязах, че тя е една много притеснена млада дама. Когато пристигна, имаше такова призрачно изражение на лицето. А и не остана дори и една нощ – дойде сутринта, върна се същата вечер и настоя да си тръгне…

— С кола?

— Не, дойде и си отиде пеша. Сигурно е взела автобуса, тъй като такситата винаги влизат през портите.

— Кое време ще да е било?

— Върна се около осем часа, синьор. Беше цялата мокра и премръзнала. Струва ми се, че може и да е била болна.

— Болна? – произнесе Пендъргаст остро.

— Не мога да съм сигурна, но вървеше малко присвита и лицето й беше покрито.

— Покрито ли? С какво?

— С тъмносин вълнен шал. Няма и два часа по-късно, слезе тук с багажа си, плати твърде много за стая, в която дори не беше преспала, и напусна.

— По същия начин ли беше облечена?

— Не. Беше си сменила дрехите, този път носеше червен вълнен шал. Опитах се да я спра, наистина.

— Направила сте всичко възможно, сестро. А сега може ли да видя стаята? Не си правете труд да идвате – сам ще взема ключа.

— Стаята е почистена и няма какво да се види.

— Бих предпочел да проверя това лично, ако не възразявате. Човек никога не знае. Някой друг отсядал ли е там след нея?

— Още не, но утре една германска двойка…

— Ключът, ако бъдете така добра.

Монахинята му връчи ключа. Пендъргаст й благодари, след което бързо прекоси салона и се изкачи по стълбището.

Откри стаята в края на дълъг коридор. Беше малка и простичко обзаведена. Той затвори вратата след себе си и незабавно се отпусна на колене. Огледа внимателно пода, надзърна под леглото, претърси банята. За негово искрено разочарование стаята се оказа безупречно почистена. Агентът се изправи и в продължение на минута се оглежда замислено. После отвори гардероба. Беше празен – но един внимателен оглед разкри малко тъмно петънце в отсрещния ъгъл. Той отново се смъкна на колене, протегна ръка и го докосна, изчегъртвайки малко парченце с нокътя си. Кръв – сега засъхнала, но все още относително прясна.

Намери сестрата на рецепцията, все още дълбоко загрижена.

— Изглеждаше много затормозена и не мога да си представя къде може да е отишла в десет часа през нощта. Опитах се да поговоря с нея, синьор, но тя…

— Сигурен съм, че сте сторила всичко възможно – повтори Пендъргаст. – Отново ви благодаря за помощта.

Той излезе от вилата обратно на „Виа ди Риполи“, дълбоко замислен. Беше си тръгнала през нощта в дъжда… Но накъде?

Пендъргаст влезе в едно малко кафене на ъгъла на „Виале Джаноти“, поръча еспресо на бара и продължи да разсъждава. Тя бе срещнала Диоген във Флоренция. Това поне беше сигурно. Бяха се сблъскали; била е ранена. Изглеждаше невероятно, че се е отървала само с това, тъй като обикновено онези, които попаднеха в орбитата на Диоген, не я напускаха живи. Очевидно Диоген бе подценил Констанс. Точно както и той самият. Тя беше жена с много и неочаквани струни на тетивата си.

Допи кафето, купи билет от бармана и прекоси малката уличка, за да чака автобуса към центъра. Когато пристигна, агентът нарочно се качи последен. Протегна петдесет еврова банкнота на шофьора.

— Не се плаща на мен. Продупчете си билета на автомата – рече шофьорът сопнато и рязко потегли от спирката, а дебеличките му ръце завъртяха волана.

— Искам информация.

Шофьорът продължаваше да игнорира парите.

— Каква информация?

— Търся племенницата си. Качила се е на този автобус около десет часа преди две нощи.

— Аз карам дневния автобус.

— Имате ли името на колегата си от нощната смяна и клетъчния му телефон?

— Ако не бяхте чужденец, щях да си помисля, че сте sbirro, ченге.

— Това няма нищо общо с полицията. Аз съм просто чичо, който търси племенницата си. – Пендъргаст смекчи гласа си. – Моля ви, помогнете ми, синьор. Семейството направо се е побъркало.

Шофьорът преодоля един завой, след което отговори, вече с по-съчувствен глас.

— Казва се Паоло Бартоли, 333-662-0376. Вземете си парите – не ги искам.

Пендъргаст слезе на пиаца „Феручи“, извади мобилния телефон, с който се бе сдобил на идване и набра номера. Бартоли си бе вкъщи.

— Как бих могъл да я забравя? – възкликна шофьорът. – Главата й беше омотана с шал, не можеш да й видиш лицето. И гласът й – един приглушен. Говореше старовремски италиански, обърна се към мен с voi-формата: това не го бях чувал от времената на фашистите. Беше като призрак от миналото. Рекох си, че може да е откачена.

— Помните ли къде слезе?

— Помоли ме да спра на Библиотека Национале.

Имаше доста път от „Феручи“ до Националната библиотека, директно срещу река Арно, а кафявата й барокова фасада се извисяваше със строга елегантност над един мръсен площад. В студената ехтяща читалня Пендъргаст откри библиотекарка, която си спомняше Констанс също така ясно, както и автобусният шофьор.

— Да, онази вечер бях нощна смяна – каза му жената. – По това време имаме малко посетители, а и тя изглеждаше толкова объркана, така отчаяна, че не можех да сваля очи от нея. Вади си очите над една книга повече от час. Така и не разгърна страниците, оставаше си все на едно и също място и си мърмореше под нос като луда. Около полунощ вече се канех да стана и да я помоля да си тръгва, за да заключа, но най-внезапно тя скочи и взе друга книга…

— Каква по-точно?

— Атлас. Прелиства го може би около десет минути, като междувременно си водеше подробни записки в едно малко тефтерче, след което изхвърча от библиотеката, все едно всички дяволи са по петите й.

— Какъв беше атласът?

— Не забелязах – един от онези, на рафта за справки, за които няма нужда да се попълва бланка. Но чакайте да видя. Все още пазя бланката, която попълни за онази книга, която чете толкова дълго. Само една минутка, сега ще ви я донеса.

След малко Пендъргаст бе настанен на мястото, където Констанс беше седяла и се взираше в същата книга, в която се бе взирала тя: тънко томче със стихотворения от Кардучи, италианският поет, който бе спечелил Нобелова награда за литература през 1906-а.

Книгата седеше пред него неотворена. Сега, с безкрайно внимание, той я остави да се разгърне от само себе си, като се надяваше, че ще се отвори на последната страница, на която е била четена, както понякога правят книгите. Но тя беше стара и твърда, и просто се отвори на титулната страница.

Пендъргаст бръкна в джоба на сакото си, извади увеличително стъкло и чиста клечка за зъби и започна да отгръща пожълтелите листи. След всеки лист той внимателно прокарваше клечката по вътрешния му ръб, след което разглеждаше мръсотията, космите и влакната с лупата си.

Около час по-късно на страница 42 откри онова, което търсеше: три червени вълнени влакна, накъдрени като от плетен шал.

Стихотворението, което запълваше и двете страници, се наричаше „La Leggenda di Teodorico“, Легендата за Теодорик.

Той започна да чете.

Поемата разказваше за мистериозната смърт на вестготския крал Теодорик. Пендъргаст я прочете веднъж, после втори път, но така и не виждаше какво важно би могла да открие Констанс в нея. Прочете я трети път бавно, като се опитваше да си припомни неясната легенда.

Теодорик бил един от най-ранните велики варварски владетели. Той си откъснал свое кралство от умиращата Римска империя и сред другите му брутални деяния се нареждало и това, че екзекутирал блестящия държавник и философ Босций. Теодорик умрял през 526-а. Според легендата един свят отшелник, който живеел сам на един от Еолийските острови край брега на Сицилия, се кълнял, че тъкмо в часа на Теодориковата смърт е видял как стенещата му душа бива всмукана в гърлото на големия вулкан Стромболи, за който ранните християни вярвали, че е врата към самия ад.

Стромболи. Входът към Ада. В този миг Пендъргаст разбра.

Той се надигна, отправи се към лавицата с атласи и избра този на Сицилия. Като се върна на мястото си, агентът внимателно го отвори на страницата, която показваше Еолийските острови. Най-външният от тях беше остров Стромболи, който представляваше кажи-речи върхът на един действащ вулкан, стръмно издигащ се от водата. Едно-единствено селце се гушеше в проядения му от прибоя бряг. Островът беше изключително отдалечен и труден за достигане, а самият вулкан Стромболи се славеше с това, че е най-активният в Европа – почти не бе преставал да изригва поне от 3000 години.

Пендъргаст грижливо избърса страницата със сгъната бяла ленена кърпичка, след което внимателно я прегледа под увеличителното стъкло. Там, преплетено в ленената тъкан, червенееше още едно къдраво вълнено влакънце.