Тайната на Сенеф

80.

Чакалнята към стая за изслушване „Б“ се състоеше от импровизирана сбирка пейки от времето на седемдесетте, които очертаваха безличен коридор на двайсет и първия етаж на площад „Полиция“ № 1. Д’Агоста седеше на една от тези пейки и вдишваше спарения въздух: смесената миризма на белина и амоняк от мъжката тоалетна; стар парфюм; пот; застоял цигарен дим, който се бе просмукал в стените така дълбоко, че винаги щеше да лъха. Но над всичко се открояваше парливият, вездесъщ дъх на страх.

Страхът обаче бе последното нещо, което занимаваше собствения му мозък. Д’Агоста щеше да бъде подложен на официално дисциплинарно изслушване, от което щеше да се реши дали някога отново ще може да работи в сферата на реда и единственото, което чувстваше, беше празнота и умора. Това изпитание висеше от месеци над главата му като Дамоклев меч и сега, за добро или за лошо, бе на път да свърши.

До него на пейката се премести Томас Шолдърс, неговият определен от профсъюзите адвокат.

— Нещо друго, което би искал да прегледаме за последен път? – попита го той с тънък треперлив глас. – Свидетелското ти показание или пък вероятната им линия на разпит?

Д’Агоста поклати глава.

— Нищо повече, благодаря.

— Адвокатът на отдела представя случая от страната на НПУ. Можем да открием пукнатини в позицията му. Кагелман е упорит, но справедлив. Той е от старата школа. Най-добрата стратегия е да играеш честно: без извъртания, без лъжи. Отговаряй на въпросите просто с „да“ или „не“, не говори, ако не те питат. Представи се както говорихме – добро ченге, попаднало в лоша ситуация, което прави всичко според силите си, за да се увери, че справедливостта тържествува. Ако можем да се задържим в тази плоскост – аз съм сдържан оптимист.

Сдържан оптимист. Дали бяха изречени от пилот на самолет, хирург или от собствения ти адвокат, думите не звучаха особено окуражаващо.

Той си помисли за онзи съдбоносен есенен ден, когато се натъкна на Пендъргаст, който хранеше патиците с хляб в имението „Гроув“. Беше само преди шест месеца, но какво дълго, странно приключение бе последвало…

— Държиш ли се? – попита Шолдърс.

Д’Агоста погледна часовника си.

— Просто ми се иска това проклето нещо вече да е свършило. Уморих се да седя тук и да чакам секирата да се стовари.

— Не трябва да мислиш за това по такъв начин, лейтенант. Дисциплинарното изслушване не е по-различно от всеки друг съдебен процес, в който и да е американски съд. Ти си невинен до доказване на противното.

Д’Агоста въздъхна и се намести неспокойно. В този момент зърна капитан Лора Хейуърд, която се движеше по оживения коридор.

Тя вървеше към тях със своята премерена, целеустремена походка, облечена в сив кашмирен пуловер и плисирана пола от вълнен морскосин плат. Внезапно мрачният, скучен коридор се изпълни с живот. Макар последното нещо, което искаше, бе да го види по такъв начин: инсталиран на пейка като някакъв кръшкач, който си чака наказанието. Може би щеше да отмине, просто да го отмине както бе направила в онзи ден в полицейското подуправление под Медисън Скуеър Гардън.

Но тя не отмина – Спря пред пейката и кимна небрежно към него и Шолдърс.

— Здравей – успя да произнесе Д’Агоста. Той почувства, че се изчервява от смущение и срам и се вбеси от това.

— Здрасти, Вини – отвърна тя с дрезгавия си контраалт. – Имаш ли минутка?

За миг настъпи гробна тишина.

— Разбира се. – Той се обърна към Шолдърс. – Ще ме пуснеш ли за малко?

— Не се отдалечавай – скоро влизаме.

Д’Агоста последва Хейуърд към едно по-тихо местенце в коридора. Тя спря, погледна го, несъзнателно приглаждайки с една ръка полата си. Докато гледаше стройните й крака Д’Агоста почувства, че сърцето му започва да бие по-бързо. Той се помъчи да измисли какво да каже, но не успя.

Хейуърд също изглеждаше загубила дар слово – нещо нетипично за нея. Лицето й беше строго, разтревожено. Тя отвори дамската си чанта, тършува вътре известно време, затвори я и я пъхна под мишницата си. Останаха още известно време в мълчание, докато покрай тях минаваха полицейски служители, техници и юристи.

— За да даваш свидетелски показания ли си тук? – попита най-накрая Д’Агоста.

— Не. Дадох показанията си преди месец.

— Може би искаш да кажеш нещо повече?

— Не.

Странен трепет премина през Д’Агоста, когато осъзна какво значеше това. Значи продължава да си мълчи за моята роля в Херкмурското бягство, помисли си той. Не е казала на никого.

— Обади ми се един познат от Министерството на правосъдието – каза тя. – Решението е излязло току-що. Колкото до федералните, специален агент Пендъргаст е чист по всички обвинения. „Убийства“ на свой ред официално са подновили разследването. И както изглежда, ние също ще свалим всички обвинения. Въз основа на доказателствата, получени от куфарчето на Диоген Пендъргаст, е била издадена нова съдебна заповед за Диоген. Помислих си, че ще искаш да знаеш.

Д’Агоста си отдъхна с облекчение.

— Слава Богу. Значи е напълно оправдан.

— По криминалните обвинения, да. Но със сигурност може да се твърди, че не е спечелил нови приятели в Бюрото.

— Популярността никога не е била от силните страни на Пендъргаст.

Хейуърд се усмихна слабо.

— Дали са му шестмесечен отпуск. Дали е по негово искане, или по настояване на Бюрото, не знам.

Д’Агоста поклати глава.

— Помислих си също, че може би ще искаш да чуеш за специален агент Спенсър Кофи.

— Е?

— В добавка към провалянето на случая на Пендъргаст, се е замесил в някакъв скандал в Херкмур. Изглежда е бил понижен. Сега го изпращат във филиала Северна Дакота в Блек Рок.

— Ще му трябват нови наполеонки – отбеляза Д’Агоста.

Хейуърд се усмихна, след което отново настъпи неловка тишина.

Заместник-комисарят на съда се приближи към тях заедно със специалния прокурор на отдела. Двамата подминаха Д’Агоста и Хейуърд, кимнаха им хладно и влязоха в съдебната зала.

— Щом Пендъргаст е чист, и ти ще бъдеш оневинен – рече Хейуърд.

Д’Агоста сведе поглед.

— Става дума за различни бюрократични процедури.

— Да, но когато…

Тя рязко спря. Д’Агоста вдигна поглед и видя Глен Сингълтън да върви по коридора, безупречно облечен както обикновено. Капитан Сингълтън все още бе официалният шеф на Д’Агоста и пристигаше без съмнение, за да свидетелства. Когато видя Хейуърд, той изненадано се спря.

— Капитан Хейуърд – рече той сковано. – Какво правиш тук?

— Дойдох да видя как ще мине процесът – отвърна тя.

Сингълтън се намръщи.

— Дисциплинарните изслушвания не са театрални пиеси.

— Известно ми е.

— Вече свидетелства. Идването ти тук лично, без да са те повикали и без да даваш някаква нова информация, би могло да се изтълкува като… – Сингълтън се поколеба.

Д’Агоста се изчерви при намека. Крадешком хвърли очи към Хейуърд и се изненада от това, което видя. Мрачното изражение бе изчезнало от лицето й и видът й внезапно бе станал спокоен. Сякаш се бе борила дълго време и най-сетне бе взела важно решение.

— Да? – попита тя меко.

— Би могло да се изтълкува като липса на безпристрастност от твоя страна.

— Е какво, Глен – подзе Хейуърд. – Нима не искаш най-доброто за Вини?

Сега беше ред на Сингълтън да се изчерви.

— Разбира се, че искам. Всъщност точно затова съм тук – за да обърна внимание на прокурора, че по случая има развитие. Просто не бихме искали да си помислят, че си повлияна.

— Твърде късно е за това – рече тя бързо. – Вече съм повлияна.

След което съвсем преднамерено стисна ръката на Д’Агоста в своята.

Сингълтън ги гледа известно време. Отвори уста, после я затвори, неспособен да каже нещо. Накрая дари Д’Агоста с неочаквана усмивка и сложи ръка на рамото му.

— Ще се видим в съда, лейтенант – каза той и наблегна специално на думата „лейтенант“. После се обърна и си тръгна.

— Какво трябваше да означава това? – попита Д’Агоста.

— Доколкото познавам Глен – смятам, че имаш приятел в съда.

Д’Агоста отново усети, че пулсът му се ускорява. Въпреки предстоящото изпитание той внезапно се почувства абсурдно щастлив. Сякаш току-що някой бе вдигнал огромна тежест от плещите му: тежест, която не бе осъзнавал напълно, че носи.

Той рязко се обърна към Хейуърд.

— Чуй, Лора…

— Не. Ти ме чуй. – Тя хвана и другата му ръка и я стисна леко. – Няма значение какво ще стане в онази зала. Разбираш ли, Вини? Защото каквото и да се случи, се случва и на двама ни. Ще преминем през това заедно.

Той преглътна.

— Обичам те, Лора Хейуърд.

В този момент вратата на съдебната зала се отвори и приставът извика името му. Томас Шолдърс стана от пейката, улови погледа на Д’Агоста и кимна.

Хейуърд стисна ръката му още веднъж.

— Хайде, момче – рече тя усмихнато. – Време е за шоу.