Тайната на Сенеф

64.

Със свръхчовешко усилие Нора се опита да се успокои и да фокусира мислите си. Осъзна, че не пада в кладенеца: усещането бе илюзорно. Холографските насекоми бяха разпилели тълпата, причинявайки нарастваща паника. Отвратителните ниски пулсиращи звуци бяха станали по-силни, като адски барабанен ритъм, а мигащите светлинки светеха по-ярко и болезнено, отколкото си бе представяла, че е възможно. Това определено не бяха лампичките, които бе видяла по време на тестовете на апаратурата: тези просветваха толкова рязко, че сякаш проникваха чак до мозъка й.

Тя преглътна и се огледа наоколо. Холографският образ на мумията бе изчезнал, но димните машини продължаваха да работят и саркофагът бълваше вряща мъгла, която изпълваше погребалната камера като надигаща се вода. Светлините примигваха през нея все по-бързо и всеки лъч разцъфваше отвратително в мътните талази.

Виола се препъна до нея и Нора протегна ръка към египтоложката.

— Добре ли си?

— Не, не съм. Какво, по дяволите, става тук, Нора?

— Аз… аз нямам представа. Някаква ужасна повреда.

— Тези насекоми не бяха повреда. Трябва да са били програмирани. А светлините… – Виола присви очи.

Мъглата вече стигаше до кръста им и продължаваше да се кълби. Докато гледаше към нея, Нора усети, че я обхваща неописуема паника. Скоро цялата стая щеше да е в дим, който заплашваше да ги погълне всички… Сякаш бяха на път да се удавят в мъглата и хаоса от светлини. Тълпата все по-сигурно изпадаше в истерия, носеха се викове и откъслечни писъци.

— Трябва да изведем хората оттук – произнесе тя задъхано.

— Да, непременно. Но, Нора, просто не мога да мисля…

Недалеч от тях тя видя как един мъж жестикулира бясно. В едната си ръка държеше значка, която проблясваше ярко под лъчите на мигащите лампички.

— Моля всички да запазят спокойствие – крещеше той. – Аз съм полицай от Нюйоркското полицейско управление. Ще ви изведем оттук. Но, моля ви, всички запазете спокойствие!

Никой не му обърна дори и най-малко внимание.

Още по-близо Нора чу познат глас да вика за помощ. Обръщайки се, тя видя кмета на няколко крачки, приведен надолу и кашлящ в мъглата.

— Жена ми! Падна. Елизабет, къде си?

Тълпата внезапно се втурна назад като отливна вълна, съпровождана от писъци и Нора усети, че се понася с останалите против волята си. Видя как ченгето под прикритие бива пометено под натиска на телата.

— Помощ! – изкрещя кметът.

Нора се бореше да се добере до него, но могъщият порив на тълпата я отнесе надалеч и един нов грохот от озвучителната система погълна истеричните викове на кмета.

Трябва да направя нещо.

— Чуйте ме! – изкрещя тя с все сила. – Слушайте, всички да ме чуят!

Намалелите писъци край нея говореха, че поне част от хората са я чули.

— За да се измъкнем оттук трябва да действаме съгласувано. Ясно? Всички да се хванат за ръце и да се движат към изхода! Недейте да тичате и да се блъскате! Следвайте ме!

За нейно изумление и облекчение тази кратка реч сякаш имаше успокояващ ефект. Виковете стихнаха още и тя усети, че Виола стиска ръката й.

Сега мъглата стигаше до гърдите, а повърхността й се вълнуваше и протягаше към тях млечнобели пипала. Само след малко щяха да потънат в нея и да не виждат нищо.

— Кажете на околните! Не пускайте ръце! Следвайте ме!

Нора и Виола поеха напред и поведоха хората. Последва нов потресаващ тътен, който се почувства по-скоро физически, отколкото със слуха – и множеството отново се люшна в пълна паника, като изостави всяко подобие на ред.

— Дръжте си ръцете! – изкрещя тя.

Но беше твърде късно: тълпата сякаш беше загубила разсъдък. Нора усети, че я влачат нанякъде, почти премазана от напора, а въздухът бе буквално изстискан от дробовете й.

— Престанете да се блъскате! – Но вече никой не я слушаше. Чу как Виола също призовава към спокойствие, но гласът й бе погълнат от паникьосаните писъци и дълбоките тътнещи звуци, които отекваха в гробницата. Светлинките не спираха да примигват, всяка причиняваше кратка, ослепителна експлозия от искри сред мъглата. С всяко ново примигване тя се чувстваше все по-особено – натежала, почти като дрогирана. Това, което изпитваше, не бе страх: беше нещо друго. Какво ставаше с главата й?

Тълпата се втурна към Залата на колесниците, обладана от безумна животинска паника. Нора стискаше ръката на Виола с всички сили. Внезапно ниското бумтене бе прерязано от нов звук – пронизително скимтене на прага на чуване, който се надигаше и спадаше като вой на таласъми. Ужасяващият писък разтърси съзнанието й като изстрел и увеличи странното усещане за отдалеченост. Следващият порив на тълпата изтръгна ръката на египтоложката от нейната.

— Виола!

Ако имаше отговор, то той потъна в хаоса от звуци.

Съвсем внезапно налягането около нея намаля, като че ли бяха в шише, чиято тапа бе махната. Тя вдиша с благодарност и разтърси глава в опит да проясни разсъдъка си. Мъглата наоколо сякаш се отразяваше от друга мъгла, надигаща се в съзнанието й.

В мрака отпред изникна един стълб. Тя се прилепи към него и с облекчение осъзна, че знае къде се намира. Вратата към Залата на колесниците беше точно срещу тях. Само ако можеха да се доберат до нея през този адски дим…

Тя се притисна към стената и опипом тръгна край нея, като се държеше настрани от истеричното множество, докато стигна до изхода. Хората се блъскаха и пълзяха, късаха дрехите си, образувайки кървав клин. От скритите високоговорители се разнесе ужасяващо стенание, а пронизителните таласъмски писъци му пригласяха. Под атаката на този шум Нора почувства внезапен световъртеж, все едно, че потъваше – същото противно гадене, което понякога изпитваше, когато имаше треска. Тя се препъна и направи огромно усилие да се задържи на крака: да падне сега щеше да означава край.

Чу вик и видя през кълбетата мъгла как тълпата прегазва една паднала на пода жена. Нора инстинктивно се наведе напред, хвана протегнатата й ръка и й помогна да се изправи. Лицето на жената кървеше, единият крак бе изкривен, явно счупен, но беше жива.

— Кракът ми – простена жената.

— Облегнете се на рамото ми – извика Нора.

Тя се вклини в потока от хора и двете преминаха през вратата към Залата на колесниците. Ужасен, все по-силен натиск… след което внезапно се освободи пространство и хората започнаха да се въртят дезориентирани, с разкъсани дрехи, кървящи, ридаещи и викащи за помощ. Жената се бе отпуснала на рамото й безсилно и стенеше. Най-после тук щяха да са вън от смъртоносната преграда…

Но странно защо не стана така. Тя не можеше да се отърве от звука, нито от мъглата, нито от мигащите лампи.

Огледа се невярващо. Нивото на мъглата продължаваше да се покачва бързо и от тавана проблясваха още светлини – безмилостни, заслепяващи експлозии, всяка от които сякаш затъмняваше още повече разсъдъка й.

Виола е права, помисли си тя неопределено. Не беше повреда. В сценария не се споменаваше нито за мигащи лампи, нито за мъгла в Залата на колесниците; това бе предвидено само за погребалната камера.

Това бе нещо съвсем съзнателно планирано.

Тя хвана пулсиращата си глава с една ръка, като побутваше жената бавно напред към Втория проход на Бога и изхода на гробницата оттатък. Но разбунената маса от хора блокира отново тясната врата в отсрещния край.

— Минавайте по един! – извика Нора.

Точно пред нея един мъж се опитваше да си пробие път през тълпата. Тя се протегна и хвана яката на смокинга му със свободната си ръка. Той се огледа диво и се завъртя към нея.

— Кучка! – изкрещя той. – Ще те убия!

Нора се дръпна ужасена и мъжът отново започна да разблъсква хората пред себе си. Но не беше единствен: всички наоколо крещяха, вилнееха от ярост с изскочили от орбитите очи – напомняха на пуснати от лудница, на оживяла картина на Бош, представяща ада.

Тя го чувстваше и по себе си: поразяваща възбуда; неясна, нефокусирана ярост; надвиснало чувство за гибел. Все още нищо не се бе случило. Нямаше стрелба, нямаше масово убийство – нищо, което да обясни това масово умопомрачение…

Нора забеляза музейния директор, Фредерик Уотсън Колъпи. Лицето му изглеждаше разстроено и той се олюляваше към входа – единият му крак се влачеше безжизнено по земята. Тътрене – туп. Тътрене туп.

Колъпи я забеляза и отчаяното му лице се просветли. Той залитна към нея:

— Нора! Помогни ми!

Сграбчи ранената жена и Нора тъкмо се канеше да му благодари за помощта, когато Колъпи я блъсна грубо на земята.

Нора го погледна ужасена.

— Какво, по дяволите, правите? – Тя пристъпи напред да помогне на жената, но Колъпи я хвана с невероятна сила, беше забил ръце в нея и я стискаше като удавник. Тя се опита да се освободи, но отчаяната му хватка бе шокираща. В своето безумие той усука ръката си около врата й.

— Помогни ми! – извика той отново. – Не мога да вървя!

Нора заби лакът в слънчевия му сплит и той залитна, но продължи да я стиска.

Внезапно хватката около врата й се разхлаби и тя видя, че Виола свирепо рита Колъпи по кокалчетата на краката. В следващия миг той дръпна ръката си с вик и рухна на пода, като се гърчеше и сипеше ругатни.

Нора хвана Виола и двете се дръпнаха назад от побеснялата тълпа, към задната стена на Залата на колесниците. Чу се грохот и звън на стъкло, когато една витрина се срути.

— Главата ми, главата ми! – простена Виола и притисна ръце към очите си. – Не мога да мисля ясно.

— Сякаш всички са се побъркали.

— Имам чувството, че аз се побърквам.

— Сигурно е от мигащите светлини – каза Нора и се закашля. – И звуците… или може би има някакъв газ в мъглата.

— Какво искаш да кажеш?

В този момент над тях се появи огромно изображение – една триизмерна въртяща се спирала. Тя бавно се завъртя с глух, стенещ звук… след което звукът стана пронизителен, чу се друг, по-висок с четвърт тон, после трети, и затуптяха и запулсираха в дисонанс, докато спиралата ускоряваше все повече движението си. Нора я гледаше втренчено като хипнотизирана. Беше холографска проекция, това трябваше да е. Но изглеждаше толкова истинско… не приличаше на нищо, което е виждала преди. То я притегляше, всмукваше, опитваше се да я хвърли във водовъртеж от безумие.

Тя с огромно усилие откъсна очи.

— Не го гледай, Виола!

Виола цялата трепереше, очите й бяха приковани във въртящия се образ.

— Спри! – размаха пред лицето й свободната си ръка Нора.

Виола поклати глава, очите й продължаваха да гледат втренчено.

— Шоуто! – каза Нора и я разтърси. – То прави нещо с разсъдъка ни!

— Какво…? – Гласът на Виола прозвуча като упоен. И когато погледна Нора, очите й бяха кръвясали – точно каквито бяха станали очите на Уичърли.

— Шоуто. Въздейства на мозъците ни. Не го гледай, не слушай!

— Аз… не разбирам. – Виола завъртя очи.

— На пода! Затисни очите и ушите си!

Нора откъсна парче от роклята си и го върза върху очите на Виола. Точно когато се канеше да повтори процедурата върху себе си, забеляза мъж, който стоеше в една ниша в отсрещния ъгъл. Беше с бели вратовръзка и фрак, напълно спокоен, с маска на очите, с леко наклонена глава, скръстени пред гърдите ръце, стоеше като закован, сякаш чакаше. Менцес.

Поредна илюзия ли беше?

— Запуши ушите си с пръсти! – извика Нора и се смъкна до египтоложката.

Двете се свиха в ъгъла, стиснаха очи и се опитаха да се изолират от ужасното, гротескно шоу на смъртта.