Тайната на Сенеф

32.

Онова, което най-много отвращаваше Хейуърд от психичната клиника „Белвю“ не бяха мрачните, дъхащи на плесен коридори, нито заключените стоманени врати или смесената воня на дезинфектант, повръщано и екскременти. Бяха звуците. Те се носеха отвсякъде – една какофония от гневни роптания, пронизителни изблици, монотонни речитативи, гърлено ръмжене, скимтене, бърз и тих, безспирен брътвеж: симфония на нещастието, прекъсвана от време на време от някой крясък, толкова ужасен, така преизпълнен с отчаяние, че й късаше сърцето.

Доктор Гошар Синг крачеше до нея и говореше с тих, кротък и разумен глас все едно, че не чуваше нищо – и може би, реши тя, наистина бе така. Ако чуваше, едва ли самият той щеше да остане дълго с всичкия си. Беше съвсем просто.

Хейуърд направи опит да се съсредоточи върху думите на лекаря.

— В целия си опит в клиничната психиатрия – казваше той, – не съм виждал такова нещо. Опитваме се да се справим. Постигнахме известен напредък, макар и не такъв, какъвто би ми се искало.

— Изглежда е станало страшно внезапно.

— Наистина; и това също е озадачаващо. А, да, капитан Хейуърд – ето, че пристигнахме.

Синг отключи една врата и я задържа отворена, като й направи път да влезе в една почти гола стая, разделена на две чрез дълъг плот и дебело нечупливо стъкло – точно както в помещенията за посетители на затворници. Интеркомът бе монтиран в стъклото.

— Доктор Синг – започна Хейуърд, – пожелах среща лице в лице.

— Боя се, че това няма да е възможно – отвърна Синг почти с тъга.

— Аз пък се боя, че ще бъде възможно. Не мога да разпитвам заподозрян при подобни условия.

Синг отново поклати тъжно глава, пълните му бузи се затресоха.

— Не, не, тук ние командваме, капитане. И си мисля, че като видите пациента, ще разберете, че е все едно, напълно все едно.

Капитан Хейуърд не каза нищо. Сега не му беше времето да се препира с лекарите. Щеше да прецени ситуацията и в случай, че се окажеше необходимо, да се върне в момент, когато тя щеше да диктува условията.

— Бихте ли желали да седнете? – учтиво попита Синг.

Хейуърд се разположи пред плота, а докторът седна на мястото до нея и хвърли поглед на часовника си.

— Пациентът идва след пет минути.

— Какви предварителни заключения можете да направите?

— Както казах, случаят е извънредно озадачаващ. Наистина извънредно.

— Бихте ли пояснил?

— Мозъчният скенер показа значителни аномалии във фокалната област на слепоочията, а магнитният резонанс установи поредица малки увреждания на лицевия кортекс. Тъкмо те са причинили тежки когнитивни дефекти и психопатология.

— Може ли да преведете на английски?

— Очевидно пациентът страда от сериозни увреждания в дял от мозъка, който контролира поведението, емоциите и способността за правене на планове. Патологията е особено ясно изразена в това, което ние, психиатрите, понякога наричаме „област на Хигинботъм“.

— Хигинботъм?

Синг се усмихна, явно ставаше дума за някаква професионална шега.

— Иожени Хигинботъм работела на поточната линия в завод за производство на сачмени лагери в Линдън, Ню Джърси. Един ден през 1913-а във фабриката избухнал бойлер. Направо вдигнал всичко във въздуха. Изглеждало сякаш заводът е претърпял артилерийска атака – навсякъде се въргаляли сачмени лагери. Загинали шестима души. Иожени Хигинботъм оцеляла като по чудо: но с две дузини сачми в лицевия кортекс на мозъка си.

— Продължавайте.

— Бедната жена претърпяла цялостна промяна на личността. Внезапно се превърнала от мил, внимателен човек в цинична мързелана, склонна към изблици на агресия, псувала, пропила се и, хм, започнала да води доста… разюздан и безразборен сексуален живот. Приятелите й били потресени. Тази случка подкрепя медицинската теория, че личността е вградена в тъканта на мозъка и че механичните увреждания могат буквално да трансформират един характер в друг. Нали разбирате, сачмените лагери унищожили вентромедиалния лицев кортекс на Хигинботъм – същата област, която е засегната и в случая с нашия пациент.

— С тази разлика, че в неговия мозък няма сачмени лагери – отбеляза Хейуърд. – Каква може да е причината?

— В това е загадката. В началото предположих, че става дума за свръхдоза наркотик, но изследванията не откриха следи от дрога.

— Удар по главата? Падане?

— Не. Няма следи от борба, няма едема, нито синини. Елиминирахме и вероятността за удар: уврежданията са възникнали едновременно в няколко области, разположени далеч една от друга. Единственото възможно заключение, до което мога да стигна, е електрически шок, приложен директно върху мозъка. Де да беше труп… Една аутопсия щеше да ни каже толкова повече.

— Но не би ли трябвало електрическият удар да остави следи от изгаряне?

— Не и нисковолтажен високоамперен шок – като този, който се създава от електронно или компютърно оборудване. Но липсват увреждания, където и да било с изключение на мозъка. Трудно мога да си представя как е възникнал подобен електричен удар, освен ако нашият пациент не е извършвал някакъв странен експеримент върху себе си.

— Човекът е компютърен техник, който инсталираше електрониката по една изложба в музея.

— Така чух и аз.

Интеркомът звънна и оттам се разнесе мек глас.

— Д-р Синг? Пациентът пристига.

Отвъд стъкления прозорец се отвори една врата и миг по-късно на прага се появи Джей Липър. Седеше в инвалидна количка, завързан. Бавно въртеше глава и устните му се движеха, но без да издават звук.

Лицето му бе шокиращо. Изглеждаше хлътнало, кожата бе сива и отпусната и висеше на гънки, очите му играеха, без да се фокусират върху нещо определено, а езикът висеше дълъг, розов и влажен като на разгорещен ретривър.

— О, боже мой… – възкликна Хейуърд неволно.

— Той е силно упоен заради собствената му безопасност. Все още се опитваме да изберем подходящите лекарства, да намерим вярната комбинация.

— Ясно. – Хейуърд се консултира с бележките си. После се облегна напред и натисна копчето на интеркома. – Джей Липър?

Главата продължаваше да описва бавни кръгове.

— Джей? Чуваш ли ме?

Дали долови някакво колебание? Хейуърд меко заговори по интеркома.

— Джей? Казвам се Лора Хейуърд. Тук съм, за да ти помогна. Аз съм твоя приятелка.

Той не спираше бавните си движения.

— Можеш ли да ми разкажеш какво се случи в музея, Джей?

Нищо не последва. По езика му се стече голяма капка слюнка и капна на пода.

Хейуърд се отдръпна и погледна към лекаря.

— Родителите му идваха ли?

Синг кимна.

— Да. Сцената определено беше болезнена.

— Той реагираше ли?

— Това бе единственият случай, в който показа някаква реакция, и то съвсем за кратко. Измъкна се от вътрешния си свят за по-малко от две секунди.

— Какво каза?

— „Това не съм аз“.

— „Това не съм аз“? Имате ли някаква представа какво е имал предвид?

— Ами… Предполагам, че пази някакъв блед спомен за това какъв е бил, наред с неясното осъзнаване за това в какво се е превърнал.

— Какво се случи после?

Синг изглеждаше объркан.

— Внезапно стана агресивен. Каза, че ще ги убие и двамата и… че ще им изтръгне вътрешностите. Наложи се да го седираме допълнително.

Хейуърд задържа погледа си върху него. След това замислено се обърна отново към Липър. Главата му продължаваше бавната си орбита, а стъклените му очи гледаха някъде в небитието.