Тайната на Сенеф

33.

— Сби се с Карлос Лакара – каза Имхоф на специален агент Кофи, докато вървяха по дългите ехтящи коридори на Херкмур.

— Приятелите на Лакара се включиха и докато гардовете успеят да ги разтърват, настъпиха известни усложнения.

Кофи и Рабинър слушаха разказа за днешните събития. Двама пазачи от затвора, които вървяха зад тях, допълваха антуража. Завиха зад ъгъла и поеха по друг дълъг коридор.

— Що за усложнения?

— Лакара е мъртъв – каза директорът. – Счупен врат. Не знаем какво точно е станало – поне не още. Никой от затворниците не иска да говори.

Кофи кимна.

— Вашият човек доста са го поошмулили – леко сътресение на мозъка, контузии, натъртен бъбрек, две счупени ребра и плитка прободна рана.

— Прободна рана?

— Изглежда някой го е наръгал с кол. Това беше единственото оръжие, което открихме на мястото на боя. Като цяло има късмет, че е жив. – Имхоф се прокашля деликатно и добави: – Определено не изглеждаше като побойник.

— Върнахте го обратно в килията му, както наредих, нали?

— Да. Докторът не остана доволен.

Преминаха през една охраняема врата и Имхоф им повика асансьора.

— При всички положения – рече той, – предполагам, че вече ще бъде много по-склонен да сътрудничи при разпит.

— Не сте му давали болкоуспокояващи, нали? – попита Кофи щом асансьорът звънна и се отвори.

— Тук в Херкмур обикновено не даваме болкоуспокояващи за щяло и нещяло – нали разбирате, заради опасността от потенциална злоупотреба и така нататък.

— Хубаво. Не искаме да си губим времето с един клюмнал зеленчук.

Изкачиха се до третия етаж, Имхоф прокара магнитната си карта, набра някакъв код и металните врати се отвориха, разкривайки един бетонен коридор, боядисан в студено бяло, от двете страни, на който се редяха бели врати. Всяка имаше малко квадратно прозорче.

— Единичните килии на Херкмур – обяви Имфох. – Той е в 44-а. Обикновено бих го придружил до стаята за посетители, но в момента не може да се каже, че е особено подвижен.

— И бездруго предпочитам да говоря с него в килията. С пазачите под ръка, разбира се… В случай, че стане агресивен.

— Вероятността за това е твърде малка. – Имхоф се приближи и сподави гласа си. – Не бих искал да ви казвам как да си вършите работата, агент Кофи, но ако питате мен, всяко подхвърляне, че може да се разходи пак из двор 4, ще му развърже езика на секундата.

Кофи кимна.

Приближиха се към една от вратите и гардовете неколкократно почукаха по нея с палките си.

— Наконтете се, имате посетител!

Дран, дран, ехтяха палките по вратата. Единият пазач се отдръпна, а другият отключи и надникна вътре.

— Чисто е – рече той.

Първият прибра оръжието си и пристъпи в помещението.

— Колко време ви е нужно? – попита Имхоф.

— Един час би трябвало да е достатъчен. Ще кажа на пазачите да ви повикат, когато свършим.

Кофи изчака Имхоф да си тръгне, след което пристъпи в тясната килия, последван от Рабинър. Вторият пазач заключи вратата отвън и остана на пост.

Затворникът лежеше на тясната койка, облегнат на тънка възглавница, облечен в нов гащеризон, толкова оранжев, че почти сияеше. Кофи бе шокиран от външния му вид – главата му бе омотана с бинт, едното око – подуто и затворено, а другото насинено, цялото лице – палитра от черно, синьо и зелено. В подпухналата цепнатина на здравото му око Кофи виждаше сребристи проблясъци.

— Агент Кофи? – заговори пазачът. – Желаете ли стол?

— Не, ще остана прав. – Той се обърна към Рабинър. – Готово ли е?

Помощникът му беше извадил записващо устройство.

— Да, сър.

Кофи скръсти ръце и изгледа отгоре насинения и превързан затворник. След това се ухили:

— Какво ти се е случило? Опита се да целунеш погрешното момче, а?

Отговор не последва, ала Кофи и без това не очакваше да чуе такъв.

— Но да си дойдем на думата. – И той извади лист с бележки. – Пускай лентата. Говори специален агент Спенсър Кофи от затворническа килия номер СЗ-44 в Херкмурския федерален затвор. Разпитвам затворника, идентифициран като А. З. Л. Пендъргаст. Датата е 20 март.

Тишина.

— Можете ли да говорите?

За изненада на Кофи мъжът произнесе:

— Да. – Гласът му беше същински шепот и малко неясен заради подутите устни.

Кофи се усмихна. Това беше обещаващо начало.

— Бих желал да приключа тук колкото е възможно по-бързо.

— Аз също.

Изглежда смекчаването на костеливия орех бе проработило по-добре, отколкото се бе надявал.

— Добре тогава. Връщам се на предишната насока на разпита. Този път обаче очаквам отговор. Както вече изясних, уликите сочат, че сте се намирал в дома на Декър по време на убийството. Те говорят за средства, мотив и възможност, както и за директна връзка между вас и оръжието, с което е извършено престъплението.

Затворникът мълчеше, затова Кофи продължи:

— Първо: Съдебният екип откри на местопрестъплението половин дузина дълги черни влакна, които, както установихме, произхождат от твърде необичаен италиански плат от смесени кашмир и мерино, който се е произвеждал през петдесетте години. Анализ на костюмите във вашия гардероб показва, че всички те са изработени от тази материя.

Второ: На местопрестъплението намерихме три косъма, един, от които беше с корен. PCR-анализът доказа съвпадение с вашата ДНК с възможност за грешка, равняваща се на едно на шестнайсет милиарда.

Трето: Един свидетел, съсед на Декър, е забелязал човек със светъл тен и черен костюм да влиза в къщата на жертвата деветдесет минути преди убийството. Най-малко на три снимки той категорично ви идентифицира като тази личност. В качеството си на член на щатската Камара на представителите, той е възможно най-неопровержимият свидетел, който можете да си представите.

Ако затворникът се изкиска за миг, то това бе станало толкова бързо, че Кофи въобще не беше сигурен, че го е видял. Той направи пауза и се вгледа в лицето на мъжа, но беше невъзможно да се прочете каквато и да е емоция по една физиономия толкова подпухнала и омотана с бинтове. Всичко, което се виждаше от него, бе сребристия блясък в цепнатината на подутото око. Това караше Кофи да се чувства некомфортно.

— Вие сте агент на ФБР. Знаете правилата. – И той размаха листа под носа на Пендъргаст. – Ще бъдете осъден. Ако искате да избегнете иглата, ще е най-добре да ни съдействате, като започнете отсега.

Кофи стоеше там, дишайки тежко и гледаше настойчиво превързания затворник.

Мъжът отвърна на погледа му. После заговори.

— Поздравявам ви – произнесе той. Глухият му глас звучеше подчинително, дори раболепно.

— Може ли да изкажа едно предложение, Пендъргаст? Направете самопризнания и се оставете на милостта на съда. Това е единствената ви възможност – и вие го знаете. Признайте се за виновен и ни спестете срама да гледаме как един от нашите се влачи по съдилищата. Признайте и няма да ви пращаме повече в двор 4.

Последва нова кратка тишина.

— Ще се съгласите ли да обмислите оправдателна присъда срещу самопризнанието ми? – попита Пендъргаст.

Кофи се усмихна широко, с чувство на триумф.

— При подобни улики?! Няма шанс. Единствената ви надежда, Пендъргаст – повтарям, – е да си спечелите благоволението на съдията с едно хубаво, пълно самопризнание. Сега или никога.

Пендъргаст изглежда обмисляше това. После се размърда на койката.

— Много добре – рече той накрая.

Кофи се усмихна.

— Спенсър Кофи – поде Пендъргаст и от медения му глас калеше сервилност. – Наблюдавах прогреса ви в Бюрото в продължение на повече от десет години и признавам, че бях изумен от него. – Той спря, за да си поеме дъх. – От самото начало знаех, че сте необикновен, дори уникален индивид. Вие – какъв беше изразът? – ме заковахте.

Усмивката на Кофи се разшири. Това бе добре; дошъл бе моментът на унижението на един омразен съперник, за който повечето хора можеха само да мечтаят.

— Забележителна работа, Спенсър! Нали мога да ви наричам Спенсър? Единствена по рода си, бих могъл дори да кажа.

Кофи чакаше признанието, за което сега бе уверен, че скоро ще последва. Нещастното копеле си мислеше, че като го ласкае, ще спечели симпатията му. Така правеха всички: Ау, колко сте умен, че ме хванахте! Направи жест на Рабинър да се приближи повече с магнитофона, за да не изпусне нито дума. Красотата на ситуацията се състоеше в това, че Пендъргаст само си копаеше по-дълбок гроб. Нямаше да има милост дори след пълни самопризнания: не и за човека, отговорен за смъртта на един топ-агент на ФБР. Самопризнанието само щеше да му спести десет години обжалване на смъртната присъда, това бе всичко.

— Имах късмета да наблюдавам лично част от работата ви. Като например вашето представяне по време на онази ужасна нощ на музейните убийства преди много години, когато ръководехте подвижния команден пункт. Беше наистина незабравимо.

Кофи изпита известно безпокойство. Не си спомняше твърде добре въпросната отвратителна нощ – за да бъдем честни, тя не беше върхът в кариерата му. Но, в крайна сметка, може би пак бе твърде строг към себе си, както обикновено.

— Спомените ми оттогава са ярки – продължаваше Пендъргаст. – Намирахте се в самия водовъртеж на събитията, крещяхте заповеди, нервите ви сякаш бяха от стомана.

Кофи запристъпва от крак на крак. Искаше му се мъжът най-сетне да премине към самопризнанията. Разговорът ставаше малко сълзливо-сантиментален. Жалко беше да го гледа колко бързо бе смъкнат на колене.

— Наистина се почувствах зле от това, което стана после. Не заслужавахте онова преместване в Уейко. Не беше честно. А после, когато сбъркахте онзи тийнейджър, който си носеше вкъщи морската котка – подарък за рождения ден – с терорист от сектата „Давидова клонка“ – е, това би могло да се случи всекиму. За щастие, първият ви изстрел пропусна целта и партньорът ви успя да ви озапти, преди да повторите… Макар че вероятно младежът не е бил в особена опасност, тъй като, както разбирам, сте се класирал последен в часовете по стрелба с огнестрелно оръжие в Академията.

Преходът бе станал толкова гладко, без тонът на Пендъргаст да промени хленчещата си раболепност, че на Кофи му бе нужно известно време да осъзнае, че изобилните похвали са преминали в нещо различно. Сподавеният смях на пазача зад гърба му го жегна.

— Случи се да участвам в едно проучване на Бюрото за полевата служба в Уейко тъкмо по времето, когато тя се намираше под вашата благотворна опека. Изглежда ръководеният от вас филиал се радваше на първенство в няколко списъка. Като например: най-малък брой разрешени случаи за последните три години; най-голям брой агенти, подали молби за преместване; най-много вътрешни разследвания за некомпетентност или нарушаване на етичния кодекс. Би могло да се поспори по въпроса дали преместването ви обратно в Ню Йорк можеше да стане в по-подходящ момент. Страхотно е да имаш за тъст бивш сенатор, нали, Спенсър?

Кофи се обърна към Рабинър и произнесе колкото е възможно по-спокойно:

— Изключи го.

— Да, сър.

Пендъргаст не спираше, макар и тонът му да бе преминал в хладен сарказъм.

— Между другото, как понесохте терапията на постравматичния стрес, в който бяхте изпаднал? Доколкото разбрах, са разработили нов подход, който върши чудеса.

Кофи направи знак на пазача и като се опитваше да прозвучи равнодушно, заяви:

— Както виждам, по-нататъшният разпит на затворника е безсмислен. Отворете вратата, ако обичате.

Докато гардът отвън се суетеше с ключовете, Пендъргаст продължи да говори:

— В друг ред на мисли, като знам за голямата ви страст към литературата, ви препоръчвам великолепната Шекспирова комедия „Много шум за нищо“. И по-конкретно обърнете внимание на образа на началника на градската стража Кучидрян. От него можете да научите много, Спенсър. Много.

Вратата на килията се отвори. Кофи изгледа двамата пазачи, чиито изражения останаха усърдно неутрални, после, като изправи гръб, тръгна надолу по коридора, а Рабинър и гардовете го последваха безмълвно.

Пътят към офиса на Имхоф в едно слънчево крило на административната сграда отне почти десет минути обикаляне из безкрайните коридори. През това време цветът почти се бе върнал на лицето на Кофи.

— Чакай отвън – нареди той на Рабинър, после сковано измарширува покрай противната секретарка, влезе в кабинета на Имхоф и плътно затвори вратата след себе си.

— Как…? – започна Имхоф, но млъкна щом видя изражението на Кофи.

— Върнете го обратно в двор 4 – просъска Кофи. – Още утре.

По лицето на директора се изписа изненада.

— Но, агент Кофи, когато споменах за това, го имах предвид само като заплаха. Ако го върнем там, ще го убият.

— Социалните конфликти между затворниците са си тяхна работа, не наша. Издадохте заповед този човек да се упражнява в двор 4, там и ще си остане. Да го преместите сега би означавало, че той е спечелил.

Имхоф понечи да заговори, но агентът го прекъсна с рязък жест:

— Добре ме чуйте, Имхоф. Давам ви недвусмислена официална заповед. Затворникът остава в двор 4. ФБР поема пълна отговорност.

В кабинета се възцари тишина.

— Ще ми трябва в писмен вид – промълви директорът накрая.

Кофи кимна.

— Само кажете къде да се подпиша.