Тайната на Сенеф

19.

Голямата елегантна библиотека в имението на агент Пендъргаст на „Ривърсайд Драйв“ беше последното място, което човек би могъл да си представи претъпкано. И все пак – помисли си Д’Агоста мрачно – нямаше друга подходяща дума, която да го описва тази вечер. Масите, столовете и голяма част от пода бяха покрити със скици и диаграми. Половин дузина стативи и бели табла за писане се издигаха сред помещението, плътно покрити със схеми, карти, маршрути за влизане и излизане. Нискотехнологичното предварително проучване на Херкмур, което бяха направили преди няколко нощи, сега биваше допълвано с данните от дистанционното наблюдение, включително сателитни образи в радарни и инфрачервени вълнови дължини. Край едната стена бяха подредени кутии, от които преливаха разпечатки, данни от компютърни изследвания на херкмурската мрежа и въздушни снимки от затворническия комплекс.

Всред този контролиран хаос се бе разположил Глин, почти неподвижен в инвалидния си стол, който говореше тихо с обичайния си монотонен глас. Беше открил срещата с поразително детайлен анализ на мерките за сигурност в Херкмур. В това отношение Д’Агоста не се нуждаеше от никакво убеждаване: ако в САЩ съществуваше отлично защитен срещу бягства затвор, то това бе този. Старомодната защита като многобройни караулки и тройни заграждения беше подсилена от най-модерна техника, включително „решетки“ от лазерни лъчи на всеки изход, стотици дигитални видеокамери и мрежа от постоянни подслушващи устройства, монтирани в стените и по земята, които улавяха всичко: от копане до прокрадващи се стъпки. Всеки затворник бе длъжен да носи гривна на глезена си, която имаше GPS – устройство, което предаваше местоположението на затворника в един централен команден пункт. Ако гривната бъдеше прерязана, веднага щеше да се включи аларма и да се активира автоматично заключване на всички изходи.

От гледна точка на Д’Агоста Херкмур беше непревземаем.

След това Глин гладко премина към следващата стъпка в плана за бягство. Точно в този момент къкрещото недоволство на Д’Агоста бе изкипяло. Не само че идеята изглеждаше опростенческа и нелепа, но – което беше по-лошо – излизаше, че той, Д’Агоста – никой друг – бе човекът, натоварен да я приведе в действие.

Той огледа библиотеката, чакайки нетърпеливо Глин да приключи. Тази вечер Рен бе дошъл по-рано, натоварен с архитектурни планове на затвора, взети „назаем“ от личните архиви на Нюйоркската обществена библиотека и в момента се въртеше около Констанс Грийн. С припламващите си очи и почти прозрачна кожа мъжът приличаше на пещерно създание, по-блед дори и от Пендъргаст… Ако това бе възможно.

След това погледът на Д’Агоста падна върху Констанс. Тя седеше зад една маса срещу Рен, зад купчина книги, слушаше Глин и си водеше бележки. Беше облечена в строга черна рокля, с ред малки перлени копченца на гърба, които започваха от основата на гръбнака и продължаваха чак до врата. Д’Агоста се хвана, че се чуди кой ли ги е закопчал. Забеляза я на няколко пъти унесено да сключва ръце, или потънала в мисли да се взира в пращящия в голямата камина огън.

Сигурно и тя е толкова скептична към цялата история, колкото и аз, помисли си той. Тъй като докато наблюдаваше „великолепната четворка“ – Проктър, шофьорът, неизвестно защо го нямаше – не можеше да си представи по-неподходяща група за подобна дръзка задача. Всъщност никога не бе харесвал Глин и култивираната му арогантност и се питаше дали този мъж най-сетне не си е намерил майстора в лицето на херкмурския затвор.

Глин прекъсна речитатива си и се обърна към Д’Агоста.

— Имате ли някакви въпроси или коментари до момента, лейтенант?

— Да, коментар: планът е откачен.

— Може би трябваше да формулирам въпроса си по друг начин. Имате ли някакви смислени коментари?

— Смятате, че просто мога да вляза с танцова стъпка, да им спретна едно малко шоу, след което чисто и просто да си изляза? Моля ви, говорим за Херкмур. Ще имам късмет, ако не свърша в килията до Пендъргаст.

Изражението на Глин не се промени.

— Ако се придържате към сценария, няма да възникнат проблеми и „чисто и просто ще си излезете“. Всичко е планирано до последната възможна подробност. Предвидили сме точно как пазачите и затворническия персонал ще реагират на всеки ваш ход. – Глин внезапно се усмихна, тънките му устни се разтегнаха безрадостно. – Виждате ли, тъкмо в това се състои фаталната слабост на Херкмур. В това, както и в онези GPS-гривнички, които показват позицията на всеки затворник в цялата сграда с докосването на един клавиш… Извънредно глупава иновация.

— Ако отида там и направя сцена, дали пък няма да ги накарам да застанат нащрек?

— Не и ако следвате сценария. Има важна информация, до която единствено вие можете да се доберете. Както и подготвителна работа, която само вие сте в състояние да свършите.

— Подготвителна работа?

— Скоро ще стигна и до това.

Д’Агоста усети, че възмущението му нараства.

— Простете, че го казвам, но всичкото ви планиране няма да струва и пукната пара, веднъж щом се озова зад онези стени. Това е истинският свят, а хората са непредсказуеми. Не можете да знаете какво ще направят.

Глин го наблюдаваше, без да мигне.

— Ще ме извините, че не се съгласявам с вас, лейтенант но човешките същества са отвратително предсказуеми. Особено в една среда като Херкмур, където правилата на поведение са регламентирани до най-малката подробност. Планът може да ви се струва прост, дори глупав, но в това е силата му

— Благодарение на него ще затъна още по-дълбоко в лайната, отколкото съм.

След като изтърси този епитет, той хвърли смутен поглед към Констанс. Но младата жена се взираше в пламъците със странните си очи, сякаш изобщо не го беше чула.

— Ние никога не се проваляме – осведоми го Глин с дразнещо спокойния си и неутрален глас. – Това е нашата гаранция. Всичко, което се изисква от вас, лейтенант, е да следвате инструкциите.

— Ще ви кажа от какво наистина имаме нужда: чифт очи и уши отвътре. Не е възможно всички гардове да не могат да бъдат обърнати на наша страна – подкупи, заплахи, каквото и да е. Боже господи, та затворническите надзиратели са само на стъпка от това сами да бъдат престъпници. Поне според моя опит.

— Не и тези. Всякакъв опит за спечелването им ще е извънредно рискован. – Глин се придвижи край едно от бюрата.

— Но ако ви кажа, че имаме свой човек отвътре, ще ви успокои ли това?

— По дяволите, да.

— Ще ви накара ли да обещаете съдействието си? Ще потисне ли всичките ви съмнения?

— Ако източникът е надежден, да!

— Уверен съм, че не ще има в какво да упрекнете нашия източник. – И с тези думи Глин измъкна един-единствен лист хартия и го връчи на Д’Агоста.

Д’Агоста се взря в написаното. То представляваше дълга колона от числа, срещу всяко от които беше отбелязан някакъв период от време.

— Какво е това? – попита той.

— Разписание за патрулирането на пазачите в сектора с единични килии между десет вечерта и шест сутринта. И това е само част от многото полезна информация, с която се сдобихме.

Д’Агоста зяпна от изумление.

— Как, за бога, се докопахте до това?

Глин си позволи една усмивка – поне Д’Агоста изтълкува лекото свиване на устните като такава.

— Нашият вътрешен източник.

— И кой ли ще да е това, ако не възразявате да попитам?

— Познавате го добре.

Сега Д’Агоста се изненада още повече.

— Не може да е…?

— Специален агент Пендъргаст.

Д’Агоста се отпусна в стола си.

— Но как е успял да ви предаде това?

Този път усмивката, която разчупи чертите на Глин, беше съвсем истинска.

— Е, лейтенант, нима не си спомняте? Вие ни го донесохте.

— Аз?

Глин се протегна зад бюрото и извади пластмасова кутия. Д’Агоста надникна вътре и се изненада, че вижда някои от боклуците, които бе събрал при разузнаването си около затворническите ограждения – опаковки от дъвки и парчета плат – сега грижливо изсушени, изгладени и пъхнати в архивни найлонови пликчета. Когато се взря по-отблизо в дрипите, той забеляза по тях едва доловима маркировка.

— В килията на Пендъргаст има стар отходен канал – както в голяма част от по-старите килии в Херкмур, – който така и не бил свързан към модерната канализационна система. Той се оттича в един събирателен басейн извън стените на затвора, който на свой ред се изпразва в река Херкмур. Пендъргаст ни пише бележки върху някой боклук, пуска го в канала и го изпраща нататък като го облее с вода от мивката и така бележката попада в реката. Просто. Открихме го, тъй като от ХЕИ скоро ги глобиха за нарушения във връзка с качеството на водата.

— Ами мастило? Инструменти за писане? Това са първите неща, които са му взели.

— Откровено казано, не знам как го прави.

Настъпи кратка тишина.

— Но сте знаел, че ще се свърже с нас – каза Д’Агоста тихо.

— Естествено.

Против волята си, Д’Агоста трябваше да признае, че е впечатлен.

— Само да имаше начин ние да пращаме информация на Пендъргаст. – Очите на Глин проблеснаха развеселени.

— Щом узнахме в коя килия се намира, това стана съвсем просто.

Преди Д’Агоста да успее да отговори, в библиотеката прозвуча внезапен шум: тихо цвърчене, което идваше откъм Констанс. Д’Агоста се обърна тъкмо когато тя вдигаше малка бяла мишка от килима, която очевидно бе изскочила от джобчето й. Констанс я укроти с успокоителни думи, като я галеше нежно, преди да я върне в скривалището й. Усетила тишината в стаята и обърнатите към нея погледи, тя вдигна очи и внезапно се изчерви.

— Какво възхитително малко зверче – рече Рен, след известна пауза. – Не знаех, че обичаш мишки.

Констанс се усмихна нервно.

— Откъде я взе, скъпа? – продължи Рен. Гласът му звучеше високо и напрегнато.

— Аз… я намерих в мазето.

— Наистина?

— Да. Сред колекциите. Там с пълно с мишки.

— Изглежда ужасно питомна. Пък и рядко се намират бели мишки из къщите.

— Може би е била домашен любимец на някого и е избягала – отвърна тя с известно раздразнение и се изправи. – Уморена съм. Надявам се, че ще ме извините. Лека нощ.

След като излезе, за момент настъпи тишина, после Глин тихо заговори отново.

— Има още едно съобщение от Пендъргаст сред тези хартии – спешно, – което не е свързано с повода за настоящата ни среща.

— За какво става дума?

— За нея. Той помоли вие, господин Рен, да я наблюдавате внимателно през деня, – когато не спите, разбира се. И когато излизате да свършите среднощната си работа в библиотеката, да се уверявате, че къщата е заключена и че тя е вътре.

Рен изглеждаше доволен.

— Разбира се, разбира се! С удоволствие. С голямо удоволствие, наистина.

Глин обърна поглед към Д’Агоста.

— Въпреки, че живеете в къщата, той помоли от време на време да се отбивате и да проверявате и в работните часове на деня.

— Изглежда е разтревожен.

— Много. – Глин замълча, след което отвори едно чекмедже и започна да вади и подрежда по бюрото съдържанието му: плоско шише уиски, флаш драйв устройство, тиксо, навит на ролка прозрачен полиетилен, ампулка с кафява течност, подкожна игла, малки клещи за прекъсване на кабел, писалка и кредитна карта.

— А сега, лейтенант, да преминем към подготвителната работа, която се очаква да свършите, щом се озовете в Херкмур…

Малко по-късно – веднага щом всички карти, кутии и таблици бяха подредени и докато Д’Агоста изпращаше Глин и Рен, старият библиотекар поизостана.

— Чуйте ме за момент, ако може – каза той и хвана Д’Агоста за ръкава.

— Разбира се.

Рен се наведе към него, сякаш да сподели някаква тайна.

— Лейтенант, вие не сте запознат с… обстоятелствата около миналото на Констанс. Нека просто отбележа, че те са… необичайни.

Д’Агоста се поколеба, изненадан от разпалеността в очите на странния мъж.

— Добре – каза той накрая.

— Аз добре познавам Констанс: лично аз я открих в тази къща, където се криеше. Тя винаги е бивала педантично откровена – понякога до болка. Но тази вечер, за първи път, тя излъга.

— За бялата мишка?

Рен кимна.

— Нямам представа какво означава това, но съм убеден, че тя е в беда. Лейтенант, тя е една емоционална къщичка от карти, която чака само повей на вятъра. И двамата трябва да я следим отблизо.

— Благодаря ви за информацията, господин Рен. Ще я наглеждам възможно най-често.

Старецът задържа погледа си за момент, взираше се в него с удивителна настойчивост. После кимна, стисна за кратко ръката на Д’Агоста в своята костелива длан и изчезна в ледения мрак.