Тайната на Сенеф

6.

Нора Кели стоеше в лабораторията си, взирайки се в големия плот, покрит с парчета от антична керамика на племето Анасази. Чирепите бяха необичайни, с почти златист отблясък под яркото осветление, който се дължеше на безбройните слюдени частици в глината. Тя бе събирала тези парчета по време на една лятна експедиция до местността Фор Корнърс на югозапад и сега ги бе подредила върху голяма контурна карта на региона. Всяко от тях лежеше на точното географско местонахождение, където бе открито.

Тя се взираше в лъскавата им повърхност, като се опитваше за пореден път да си направи изводи. Това стоеше в центъра на главния й изследователски проект в музея: да открие пътя на тази рядка слюдеста керамика от мястото на създаването й в южна Юта, докато е била продавана и препродавана из целия Югозапад и отвъд. Тези необичайни съдове били изработени за нуждите на религиозния култ Кахина, който идвал от ацтекско Мексико, и Нора вярваше, че като проследи разпространението им, ще може съответно да проследи и разпространението на самия култ.

Но имаше толкова много чирепи и толкова много изследвания с въглерод-14, че бе трудно да обединиш всички променливи, а тя дори не бе започнала да решава тази задача. Но се захвана здраво: отговорът стоеше пред нея. Трябваше само да го открие.

Въздъхна и отпи глътка кафе, доволна, че лабораторията й в приземния етаж е истинско убежище от човешката буря, бушуваща пред музея горе. Вчера – заплахата от антракс, а днес дори по-лошо, до голяма степен благодарение на съпруга й Бил, който притежаваше особен талант да създава неприятности. Тази сутрин „Таймс“ бе прогърмял, че прашецът всъщност се е оказал откраднатата диамантена колекция и че това богатство на стойност стотици милиони долари е било буквално пулверизирано от крадеца. Новината предизвика същинско въстание, по-лошо от всичко, което Нора си спомняше. Кметът, хванат натясно от армията телевизионни камери пред кабинета си, вече бе анатемосал музея и бе призовал към незабавното отстраняване на директора му.

Тя насила върна мисълта си към проблема с керамиката. Всички линии на разпространение водеха до едно място: първоизточникът на рядката глина в основата на платото Кайпароуиц в Юта, където са я добивали и изпичали обитателите на голямо скално селище, скрито сред каньоните. Оттам тя е била продавана до далечни места като Северно Мексико и Западен Тексас. Но как? Кога? И от кого?

Тя стана и се приближи към един шкаф, като отвори последната торба с глинени парчета. Лабораторията беше тиха като гроб, единственият звук бе слабото свистене от вентилационните шахти. Отвъд самата лаборатория се простираха обширни хранилища: старинни дъбови шкафове с витрини от фигурално стъкло, пълни с гърнета, върхове на стрели, брадви и сенки. От съседната стая, където се съхраняваше индианска мумия, се носеше лек дъх на парадихлорбензен. Нора започна да подрежда парчетата върху картата, като запълни и последното празно място, проверявайки по два пъти, преди да остави всеки фрагмент.

Внезапно се спря. Беше чула проскърцване от отварянето на врата и звука от меки стъпки върху прашния под. Не беше ли заключила? Глупав навик беше това да заключва вратата, но просторният и тих приземен етаж на музея с неговите мъждиво осветени коридори и тъмни хранилища, пълни със странни и зловещи експонати, винаги предизвикваха тръпки по гърба й. А и не можеше да забрави какво стана с приятелката й Марго Грийн само преди няколко седмици в една сенчеста зала два етажа над мястото, в което седеше сега.

— Има ли някой там? – извика Нора.

Една човешка фигура се материализира от сенките. Първо се появиха очертанията на лице, а след това добре поддържана брада и сребристобяла коса. Нора си отдъхна. Беше само Хюго Менцес, председателят на отдела по „Антропология“ и неин непосредствен шеф. Все още беше малко блед от скорошния пристъп, получен от камъни в жлъчката, и веселите му очи изглеждаха зачервени.

— Здравей, Нора – каза кураторът и я дари с блага усмивка. – Може ли?

— Разбира се.

Менцес се отпусна в един стол.

— Толкова е тихо и приятно тук долу. Сама ли си?

— Да. А как са нещата горе?

— Тълпата не спира да се увеличава.

— Видях ги като влизах.

— Грозна работа. Крещят, тормозят пристигащия персонал и блокират трафика по „Мюзиъм Драйв“. Но се боя, че това е само началото. Едно е, когато кметът или губернаторът правят изявления, но, както изглежда, жителите на Ню Йорк също са се активизирали. Господ да ни пази от разярената тълпа плебеи.

Нора поклати глава.

— Съжалявам, че Бил е причината…

Менцес меко сложи ръка на рамото й.

— Бил беше само преносителят на посланието. Той направи на музея услуга, като изобличи зле премисления план за скриване на истината, преди да стане късно. Така или иначе накрая всичко щеше да излезе наяве.

— Не мога да проумея защо някой ще си прави труда да краде брилянтите, само за да ги унищожи след това.

Менцес сви рамене.

— Кой може да каже какво става в съзнанието на един умопобъркан индивид? Постъпката издава най-малкото неутолима омраза към музея.

— Но какво му е сторил музеят?

— Само една личност е в състояние да отговори на този въпрос. Но не съм тук, за да разговаряме за мотивите на престъпника. Тук съм по определена причина, която е свързана със събитията горе.

— Не разбирам.

— Идвам от съвещание в кабинета на д-р Колъпи. Взехме решение и то е свързано с теб.

Нора изчака, споходена от зловещо чувство за опасност.

— Запозната ли си с Гробницата на Сенеф?

— Никога не съм чувала за нея.

— Нищо чудно. Много малко музейни служители могат да се похвалят с обратното. Била е център на едно от първите изложения, представлява египетски гроб от Долината на царете, възстановен в тези подземия. Била закрита и запечатана през трийсетте, и така до наши дни.

— И?

— Точно в момента музеят се нуждае от някакви добри новини, нещо, което да напомни на цялата общественост, че продължаваме да сме полезни. Своего рода отвличане на вниманието. Гробницата на Сенеф ще изиграе тази роля. Ще я отворим отново и искам ти да се заемеш с проекта.

— Аз? Но аз изоставих собственото си изследване с месеци, за да помогна в откриването на шоуто „Свещени образи“.

Иронична усмивка заигра по лицето на Менцес.

— Точно така. И тъкмо затова те моля да поемеш този ангажимент. Видях работата, която свърши по „Свещени образи“. Ти си единствената в отдела, която е способна да се справи.

— За колко време?

— Колъпи го иска бързо. Имаме шест седмици.

— Сигурно се шегувате!

— Случаят наистина е спешен. Финансовите ни запаси са в жалко състояние от доста време, а и с този нов пристъп на лоша публичност всичко може да се случи.

Нора замълча.

— Това, което повлече крак – продължи Менцес меко, – е, че току-що получихме десет милиона евро – тринайсет милиона долара – за финансирането на проекта. Така че в случая парите не са проблем. Ще получим единодушната подкрепа на музея; от Борда на управителите, та до всички музейни сдружения. Гробницата на Сенеф е запечатана, така че би трябвало да бъде в доста добро състояние.

— Моля ви, не ме карайте да правя това. Предложете го на Аштън.

— Аштън не се справя добре в моменти на разногласие. Видях как ти процедира с онези протестиращи на откриването на „Свещени образи“. Нора, музеят се бори за живота си. Имам нужда от теб. Музеят има нужда от теб!

Настъпи тишина. Нора хвърли поглед към своите глинени парчета с ужасно свито сърце.

— Не знам нищо за египтологията.

— Ще наемем временно един всепризнат специалист египтолог да работи с теб.

Тя осъзна, че няма измъкване. Въздъхна дълбоко.

— Добре. Заемам се.

— Браво! Ето това исках да чуя. Сега: все още не сме развили идеята докрай, но гробницата не е била излагана в продължение на седемдесет години и очевидно ще се нуждае от известно постягане. В наше време не е достатъчно да издигнеш една статична изложба, трябва ни мултимедия. И, разбира се, ще има гала-откриване. Нещо, за което всеки нюйоркчанин със социални претенции ще трябва да си купи билет.

Нора поклати глава невярващо.

— Всичко това за шест седмици?

— Надявах се да имаш идеи.

— За кога?

— Точно за сега, боя се. Д-р Колъпи е насрочил пресконференция за след половин час, в която ще обяви предстоящото шоу.

— О, не! – Нора буквално се срути в стола си. – Убеден ли сте, че специалните ефекти са необходими? Мразя компютъризираните допълнения. Отвличат вниманието от експонатите.

— За съжаление, в наше време това означава да си музей. Вземи за пример новата библиотека „Ейбрахам Линкълн“. Да, може би в някакъв смисъл е малко кичозно – но това е 21 век, а ние се състезаваме с телевизията и видеоигрите. Моля те, Нора: имам нужда от хрумванията ти сега. Директорът ще бъде засипан с въпроси и ще иска да има какво да каже за изложбата.

Нора преглътна. От една страна й прилошаваше при мисълта отново да отложи собствените си изследвания, да работи по седемдесет часа седмично и да няма никакво време за съпруга си, с когото се бяха оженили едва преди няколко месеца; но от друга, ако щеше да се захваща с този проект – а изглежда нямаше избор – искаше да го направи както трябва.

— Да няма нищо претенциозно – каза тя. – Никакви мумии, които да изскачат от саркофазите си. Освен това трябва да има и образователна стойност.

— Напълно споделям мнението ти.

Нора се замисли за момент.

— Предполагам, че гробницата е била ограбена. Права ли съм?

— Ограбена още в античността, както повечето египетски гробници, вероятно от самите жреци, които са погребали Сенеф – който впрочем не е бил фараон, а везир и регент на Тутмос IV.

Нора смля новата информация. Предположи, че е голяма чест да те поканят за координатор на важна нова изложба – а точно тази щеше да има изключително висока посещаемост. Беше интригуващо. Усети, че се увлича при все първоначалното си нежелание.

— Ако искате нещо драматично – рече тя, – защо да не пресъздадем самия момент на ограбването? Можем да представим крадците по време на обира – да покажем страха им да не бъдат хванати, какво би им се случило, ако все пак бъдат заловени – всичко това на фона на глас, който обяснява какво се случва, кой е бил Сенеф, такива работи.

Менцес кимна.

— Отлично, Нора.

Тя почувства нарастващо въодушевление.

— Ако се направи както трябва, с подходящото осветление и т.н., това изложение може да донесе на посетителите незабравими преживявания. Ще вдъхнем живот на историята в самата гробница.

— Нора, някой ден ти ще бъдеш директор на този музей!

Тя се изчерви. Идеята не й се видя неприятна.

— Самият аз мислех за някакво звуково и светлинно шоу. Перфектно е. – В изблик на нехарактерна емоционалност Менцес пламенно стисна ръката й. – Това ще спаси музея. Ще направиш кариера. Както казах, ще получиш всичките пари и подкрепа, които са ти нужни. Колкото до компютърните ефекти, те ще бъдат моя грижа – ти се съсредоточи върху предметите и подреждането. Шест седмици ще са съвсем достатъчни, за да пуснем новината, да разпратим поканите и да подработим пресата. Няма да смеят да се нахвърлят на музея, ако се стремят да получат покана.

Той погледна часовника си.

— Трябва да подготвя д-р Колъпи за пресконференцията. Много ти благодаря, Нора.

Менцес изхвърча навън, оставяйки я внезапно сама в тихата лаборатория. Тя погледна със съжаление масата, на която с толкова внимание бе подредила керамичните парченца, а после започна да ги прибира едно по едно и да ги връща в торбите за съхранение.