Тайната на Сенеф

45.

Ралф Кидър, работещ като медицинска сестра на персонала, коленичи над проснатата фигура на гарда, който хълцаше като бебе и мрънкаше нещо за това как бил нападнат и че не иска да умре, и се опита да съсредоточи вниманието си върху настоящия проблем. Преслуша сърдечния ритъм на мъжа със стетоскопа си – бърз и силен, – опипа врата и крайниците за счупвания, измери кръвното налягане – отлично – и прегледа прорезната рана на лицето: гадна, но повърхността.

— Къде ви боли? – попита той отново, губейки търпение. – Къде са нараняванията ви? Отговорете ми!

— Лицето ми, той ми наряза лицето! – изкрещя човекът, като за пръв път успя да произведе относително свързано изречение.

— Виждам. Къде другаде?

— Наръга ме! О, гърдите ми, как боли!

Кидър внимателно опипа ребрата, забеляза подуването и усети леката неравност на няколко счупени, но не и разместени. Действително имаше прободна рана, която кървеше обилно, но бързият преглед показа, че реброто е отклонило острието и му е попречило да пробие плеврата.

— Няма ви нищо, което да не може да се оправи с малко почивка – произнесе той остро и се обърна към двамата от спешния медицински екип. – Отнесете го долу в амбулатория B. Ще пуснем кръвна картина, рентген, ще позакърпим раните. Противотетанусна инжекция и амоксициклин. Не виждам причина да го транспортираме във външна болница.

Един от медиците изпръхтя.

— Тъй или иначе нищо не може да влезе или излезе оттук, преди бегълците да бъдат задържани и всички затворници да минат на проверка. От половин час вече пред вратите виси една кола на моргата.

— Те бездруго никога не бързат – каза Кидър сухо. Записа името и номера на значката на пазача в тефтера си. Не познаваше мъжа – но в крайна сметка гардът беше от сграда C, а и лицето му беше доста зле порязано.

Докато местеха пациента на носилката, Кидър чу внезапни викове от края на коридора – бяха заловили още един. Медицинската сестра работеше в Херкмур от почти двайсет години, но до момента не бе имало по-мащабен опит за бягство. Естествено – както винаги, обречен на неуспех. Той само се надяваше надзирателите да не си го изкарат върху прекалено много от останалите „потенциални“ бегълци.

Хората от медицинския екип понесоха скимтящия гард към амбулаторията, а Кидър тръгна зад тях. Тези гардове се правят на железни, когато всичко е под контрол, помисли си той, но само ги бутни с пръст и се скапват като преварено месо.

Амбулаторията към сграда В, както всички болнични отделения в Херкмур, бе разделена на две напълно самостоятелни, оградени със стени зони: свободната зона за персонала и пазачите, и карцерната – за затворниците. Закараха пациента в свободната зона и го завиха с одеяло. Кидър разгледа картона му и поиска рентгенови снимки. Тъкмо се канеше да подготви пазача за шевовете, когато радиостанцията му записука. Вдигна я до ухото си, слуша известно време и заговори кратко. После се обърна към пострадалия.

— Налага се да ви оставя за малко.

— Сам? – извика пазачът паникьосано.

— Ще се върна след половин час, най-много четиридесет и пет минути, заедно с радиолога. Има няколко ранени затворници…

— Ще се погрижите за затворниците преди мен? – изскимтя мъжът.

— Те се нуждаят от далеч по-спешна помощ. – Кидър не му каза за другото обаждане, което тъкмо бе получил. Беше каквото се страхуваше: гардовете почти бяха усмъртили част от бегълците.

— Докога ще трябва да чакам?

Кидър въздъхна раздразнено.

— Както казах, може би четиридесет и пет минути. – Той подготви спринцовката с мек седатив и болкоуспокоително.

— Не ме бодете с това нещо! – викна пациентът. – Ужасно се страхувам от игли!

Кидър направи опит да овладее нервите си.

— Ще ви облекчи болките.

— Не е чак толкова зле! Пуснете ми телевизора. Така ще се разсейвам.

Медикът сви рамене.

— Нека бъде както желаете. – Остави спринцовката настрана и връчи на пациента дистанционното. Онзи безпогрешно нацели канал, по който предаваха някаква дебилна ТВ игра и наду звука. Кидър излезе, клатейки глава, а бездруго ниското му мнение за пазачите бе се влошило допълнително.

Петдесет минути по-късно Кидър влезе в амбулаторията в отвратително настроение. Някои от пазачите бяха взели присърце възможността да си разчистят сметките с една особено противна група затворници и в процеса бяха потрошили сума ти кости.

Погледна часовника си и се замисли за гарда, когото бе оставил да чака. Истината беше, че във всяко нюйоркско отделение за спешна помощ човек би чакал два пъти по-дълго. Той дръпна завесата и погледна пациента, целият превързан и обърнат към стената, потънал в дълбок сън, въпреки ужасно високия звук на шоуто по телевизията.

— Време е за рентгена, господин… – Кидър хвърли поглед към тефтера си. – Господин Сайдески.

Отговор не последва.

— Господин Сайдески? – повтори Кидър по-високо. Протегна се, взе дистанционното и изключи проклетия телевизор. Настъпи внезапна, благословена тишина. – Време е да ви направим снимки!

Мълчание.

Кидър се пресегна и леко побутна мъжа по рамото, след което отскочи назад със сподавен вик. Дори и през завивките се усещаше, че тялото е студено.

Невъзможно. Човекът бе приет преди час, жив и здрав.

— Хей, Сайдески! Събудете се! – С трепереща ръка, той отново хвана рамото – и отново усети отвратителния студ, който се излъчваше оттам.

С ужасно чувство отметна завивките, под които се разкри гол труп, морав и гротескно подпухнал. Мирисът на смърт и дезинфектанти внезапно изпълни въздуха, обгръщайки Кидър като миазма.

Той се олюля с ръка на устата, закашля се, умът му отказваше да приеме гледката, замаян от потрес и неверие. Мъжът не просто бе умрял, а започваше и да се разлага. Как бе възможно? Огледа се диво, но в отделението нямаше друг пациент. Не, имаше някаква ужасна грешка, някакво шантаво объркване…

Кидър си пое дъх в опит да се успокои. После хвана тялото за рамото и го обърна върху леглото. Главата се люшна с изцъклени очи, езикът висеше като на куче, лицето беше ужасно синьо и подуто, а от устните му се процеждаше някакво жълтеникаво вещество.

— Боже! – простена Кидър и отстъпи назад. Това изобщо не беше пострадалият пазач. Бе мъртвият затворник, върху когото беше работил едва вчера, помагайки на радиолога да направи съдебната серия рентгенови снимки.

Като се бореше да запази гласа си спокоен, той позвъни на главния лекар на Херкмур. Миг по-късно раздразненият глас на мъжа прозвуча по интеркома.

— Зает съм, какво има?

За известно време Кидър не знаеше какво да каже.

— Нали знаете умрелия затворник в моргата…

— Лакара? Откараха го преди петнайсет минути.

— Не. Не са.

— Разбира се, че го откараха. Лично подписах документите, видях ги как товарят трупа в колата на моргата. Тя чакаше пред портала в отбивката, за да прибере тялото.

Кидър преглътна.

— Не мисля така.

— Не мислите как? За какво, по дяволите, говорите, Кидър?

— Почо Лакара… – Той отново преглътна и облиза изсъхналите си устни. – … още е тук.

Трийсет и два километра по на юг автомобилът на моргата се движеше към Ню Йорк сити. Трафикът не беше натоварен. След минута колата отби встрани и спря.

Винсънт Д’Агоста разкъса бялата си униформа на служител в моргата, прехвърли се отзад и дръпна ципа, с който се затваряше торбата с трупа. Вътре лежеше дългото, бледо, голо тяло на Пендъргаст. Агентът седна, примигвайки.

— Пендъргаст! Мамка му, успяхме! Успяхме!!!

Той вдигна ръка.

— Скъпи ми Винсънт, моля те – никакви бурни прояви на привързаност, преди да съм се изкъпал и облякъл.