Тайната на Сенеф

68.

Всеки, който наблюдаваше джентълмена, минаващ през терминал Е на бостънската аерогара „Лоугън“, би забелязал елегантен мъж в средата на шейсетте с кестенява, посивяваща на слепоочията коса и грижливо поддържана прошарена брада, облечен в син блейзер с бяла риза, разкопчана на яката и червена копринена кърпичка, подаваща се от горното джобче. Очите му бяха искрящо сини, скулите – широки, а лицето открито, румено и жизнерадостно. През ръката си бе преметнал черно кашмирено палто, което остави на лентата за проверка на багажа заедно с обувките и часовника си.

Щом мина проверката, джентълменът закрачи енергично по коридора на терминала, като спря само пред книжарница „Бордърс“ близо до изход 7. Той се вмъкна вътре, прегледа рафтовете с трилъри и с явно удоволствие откри новопоявилия се том на Джеймс Роулинс. Взе книгата, издърпа един „Таймс“ от стелажа и ги занесе на касиерката, като я поздрави с едно сърдечно „добър ден“, разкривайки в акцента и дикцията австралийския си произход.

После джентълменът си избра място близо до изхода и разтвори вестника рязко. Внимателно изчете световните и национални новини, като обръщаше страниците с рязко, отработено движение. В нюйоркските репортажи вниманието му бе привлечено от малка бележка: Мистериозна стрелба във влак на „Амтрак“.

Очите му пробягаха по най-важните подробности: прострелян мъж в „Лейк Шамплен“ на излизане от гара Пен; свидетели описват стрелеца като възрастна жена; нарочената жертва се хвърля от влака и изчезва в тунелите под гара Пен; цялостното претърсване не успява да идентифицира нападателя, нито да открие оръжието. Полицията продължава да разследва.

Той обърна страницата и сканира уводната статия, като се намръщи леко на нещо, с което очевидно не беше съгласен, но лицето му бързо се проясни.

Педантичен наблюдател – какъвто всъщност имаше – не би видял нищо повече от един богат австралиец, който чете „Таймс“, докато чака полета си. Но приятното, някак апатично изражение на лицето му не бе нищо повече от маска. Вътре в главата му кипеше смесица от ярост, невяра и жестоко самообвинение. Неговият свят бе свършил, проектът му бе съсипан. Нищо не бе успяло. Входът към Ада: разрушен. Марго Грийн: още жива. Брат му: на свобода. И най-неприемливото от всичко: Констанс Грийн не беше мъртва.

Като се усмихваше той обърна на спортната страница.

Констанс не се беше самоубила. По отношение на нея си беше правил много грешно сметките. Всичко, което знаеше за човешката природа, говореше, че тя ще отнеме живота си. Беше особнячка, душевно нестабилна – не беше ли тя, която от десетилетия се люшкаше по тънкия ръб между здравия разум и лудостта? Беше я блъснал здравата. Защо не бе паднала? Беше разрушил всички опори в живота й, всяка поддръжка, която имаше – беше опровергал всяко нейно убеждение. Беше удавил цялото й съществуване с нихилизъм.

В дългия си, защитен и небелязан с особени събития живот, Констанс винаги се бе носила по течението колебливо, несигурна за какво е предопределена, объркана по отношение смисъла на живота си. С горчива яснота Диоген сега виждаше, че бе разпръснал объркването й, че й бе дал нещо, което никой друг не би могъл да й даде: това, за което да живее. Тя беше намерила нова, блестяща цел в живота.

Да убие него.

По принцип това не би го тревожило. Онези, които се бяха сблъскали с него – а те бяха неколцина, – не бяха оцелели достатъчно дълго, за да направят втори опит. Той беше отмил греховете си в тяхната кръв. Но вече виждаше, че тя не е като другите. Не можеше да разбере как го беше идентифицирала във влака – освен ако някак го бе проследила от музея. И продължаваше да се чувства разстроен от изключителното хладнокръвие, с което бе стреляла в него. Беше го принудила да скочи през прозореца, да избяга недостойно в паника, изоставяйки куфара си с ценното му съдържание.

За щастие, бе запазил различните паспорти, портфейла, кредитни карти и лични документи. Полицията щеше да открие куфара и багажа и да го свърже с Менцес; но нямаше да могат да идентифицират самоличността, под която пътуваше: господин Джералд Боском от Южен Пенрид, Сидни. А сега бе вече крайно време да остави настрана всички странични мисли, всички малки съзнателни и несъзнателни душевни тикове, фанфари и шепнещи гласове, които съставляваха неговия вътрешен пейзаж – и да измисли план за действие.

Той затвори спортната страница и премина към работа.

Без мисъл за добро и зло – единствено от ярост тласкана тя бързаше към отмъщение.[7]

Констанс Грийн единствена можеше да го разпознае. Тя бе неприемлива опасност. Докато го преследваше той не можеше да се оттегли към окопите си и да прегрупира своите сили. Но все пак не всичко бе изгубено. Този път се беше провалил, поне отчасти, но му оставаха много години живот, за да състави и осъществи нов план и нямаше да допусне втори провал.

Но докато тя беше жива, той никога нямаше да е в безопасност.

Констанс Грийн трябваше да умре.

Господин Джералд Боском взе романа, който беше купил, разтвори го и започна да чете.

Убийството й щеше да изисква чист, изпипан до последната подробност план. Мислите му се насочиха към африканския бивол – най-опасното животно, преследвано от човека. Африканският бивол използваше особена стратегия при лов: единствен сред животните той знаеше как да превърне преследвача в преследван.

Докато четеше, в главата му се оформи план. Той го обмисли, като прехвърляше в съзнанието си различни места за неговото изпълнение и отхвърляше всяко от тях в движение, преди да достигне – на Шеста глава – до перфектния мизансцен. Планът щеше да проработи. Той щеше да обърне ненавистта на Констанс срещу самата нея.

Сложи книгоразделител между страниците, затвори романа и го пъхна под мишницата си. Първата част на плана беше да й се покаже, да бъде умишлено видян – ако тя бе успяла да го последва тук. Но не можеше да поема повече рискове, да прави повече предположения.

Изправи се, преметна палтото през ръката си и тръгна към терминала, като гледаше разсеяно наляво и надясно, наблюдавайки човешката маса, понесена от безполезните си занимания, приливна вълна от сиво и още сиво: пластове сиво, една безконечна сивота. Когато отново мина покрай „Бордърс“, очите му се спряха за миг върху старомодна жена, която купуваше „Вог“; беше облечена в кафява вълнена пола с африкански мотиви и бяла риза, евтин шал обгръщаше шията й. Кестенявата й немита коса падаше вяло върху раменете. На гърба си носеше малка черна раница.

Диоген премина бавно покрай книжарницата и влезе в кафенето „Старбъкс“, шокиран, че Констанс е направила такъв посредствен опит да се дегизира. Шокиран и от това, че бе успяла да го последва.

Или може би не беше тя?

Тя трябваше да е. За да го открие по друг начин би трябвало да е врачка.

Той си взе малка чаша екологичен зелен чай и кроасан и се върна на мястото си, като внимаваше да не поглежда към жената. Би могъл да я убие тук – щеше да е лесно, – но нямаше да е в състояние да се изплъзне от многобройната охрана на летището. Щеше ли тя да се опита да посегне на живота му на такова оживено място? Достатъчно ли я беше грижа за собствения й живот, та да вземе по-сериозни мерки, или единствената й цел бе да сложи край на неговия?

Той нямаше отговор.

Господин Джералд Боском приключи с чая и кроасана, изчисти трохите от върховете на пръстите си, изтупа палтото си и възобнови четенето на новопридобития трилър. След няколко минути извикаха пътниците от първа класа от неговия полет. Когато показа бордната си карта на служителя на входа, очите му обходиха отново пътеките на терминала, но жената беше изчезнала.

— Добър ден – поздрави той сърдечно, когато взе остатъка от билета си и влезе в самолета.