Тайната на Сенеф

49.

Пендъргаст стоеше неподвижно в малкия кабинет, опрял гръб на вратата. Очите му оглеждаха богатото обзавеждане: дивана, покрит с персийски килими, африканските маски, масичката, отрупаните с книги лавици, необичайните произведения на изкуството.

Пое си дълбоко въздух. С голямо усилие на волята направи няколко крачки към дивана, бавно легна, положи ръце на гърдите си, кръстоса крака и затвори очи.

Поради своята професия Пендъргаст милион пъти бе попадал в центъра на трудни и опасни обстоятелства. И все пак никое от тях не се равняваше на това, срещу което му се налагаше да се изправи в тази малка стая.

Започна със серия прости физически упражнения. Забави дишането си и съзнателно успокои сърдечния ритъм. После изключи всички сигнали, идващи от външната среда: съскането на вентилацията, лекия дъх на лак за дърво, опората на дивана под него, усещането за собственото тяло.

Най-накрая, когато дишането му едва се долавяше, а пулсът му наближаваше четиридесет удара в минута, той позволи в съзнанието му да се появи шахматна дъска. Ръцете му докоснаха износените от многократна употреба фигури. Една бяла пионка се придвижи напред по полето. Друга, черна, я посрещна. Играта продължи и завърши с пат. Започна нова и приключи по същия начин. Последваха още една игра и още една…

… но без да доведат до очаквания резултат. Палатът на спомените му – хранилище на познание и информация, в което Пендъргаст пазеше най-съкровените си тайни и където провеждаше най-дълбоката медитация и самоанализ – така и не желаеше да се появи.

Той смени шаха с бридж. Сега вместо двама, играчите бяха четирима и си партнираха по двойки, прилагайки безкрайни варианти на различни стратегии, правеха си сигнали, понякога ги пропускаха, печелеха ръце. За кратко време играта завърши с робер, после отново.

Мисловният дворец отказваше да се материализира. Оставаше извън обсег, убягваше му, потрепваше и потъваше в мъгла.

Пендъргаст чакаше, забави още пулса и дишането си. Никога преди не се бе провалял по такъв начин.

Сега, захващайки се с едно от най-трудните упражнения от Чонг Ран, той мислено отдели съзнанието от тялото си, издигна се над него и заплува безтелесен във въздуха. Без да повдига клепачи, пресъздаде виртуална конструкция на помещението, където лежеше, поставяше всеки предмет на мястото му, докато успя да възстанови целия кабинет в съзнанието си, до последния детайл. Задържа този образ за момент. После един по един започна да премахва мебелите, килимите, тапетите, докато всичко отново се стопи.

Но той не спря дотук. Започна да „унищожава“ и многолюдния град, в който се намираше стаята: отначало сграда след сграда, после отделни пресечки, а накрая и цели квартали, а актът на забравата се ускоряваше все повече и се простираше във всички посоки, поглъщайки постепенно области, щати, държави, целия свят, вселената… Накрая всичко потъна в мрак.

За минути пространството съвсем се изпразни. Остана само Пендъргаст, който се носеше в безпределността на нищото. Най-сетне той остави и собственото си тяло да се стопи в тъмнината. Сега космосът бе абсолютно пуст, изчистен от всяка мисъл, болка, спомен, от всякакво веществено присъствие. Пендъргаст бе достигнал състоянието, известно като Суниата: за миг – или може би за цяла вечност – самото време бе престанало да съществува.

И тогава най-сетне старинното имение на улица „Дофин“ започна да изниква в съзнанието му: „Мезон дьо ла Рошеноар“, къщата, в която двамата с Диоген бяха израснали. Пендъргаст стоеше на стария калдъръмен път пред нея и се взираше през високата ограда от ковано желязо към нейните мансарди, еркерни прозорци, бойници и каменни шпицове. Тухлените стени, които се издигаха от едната страна, криеха тучните вътрешни градини.

Мислено отвори тежките железни порти и пое по входната алея, като се спря пред колонадата. Боядисаните в бяло врати зееха отворени към голямото фоайе.

След миг нехарактерно за него колебание, Пендъргаст прекрачи прага и стъпи върху мраморния под. Голям кристален полилей искреше над главата му, закрепен за рисувания таван. Напред се виеше двойно стълбище с изкусно украсени перила и колони, което водеше към галерията на втория етаж. Вляво две затворени врати криеха гледката към дълга изложбена зала с нисък таван; вдясно се простираше отворено преддверие, отвеждащо в полутъмна библиотека с дървена ламперия.

Въпреки че истинското фамилно имение беше изгорено до основи от жителите на Ню Орлиънс преди много години, Пендъргаст бе запазил този негов виртуален вариант в паметта си: един мисловен артефакт, верен с оригинала до най-малката подробност, съкровищница, която съхраняваше не само собствените му преживелици и наблюдения, но и безброй семейни тайни. Обикновено завръщането в този мисловен палат бе успокояващо: всяко чекмедже на всеки скрин във всяка стая криеше случка от миналото или някое лично разсъждение върху историята и науката. Днес обаче Пендъргаст изпитваше дълбоко безпокойство и само с цената на най-упорити усилия успяваше да задържи мисловната конструкция в съзнанието си.

Той прекоси фоайето и изкачи стълбите. Когато стигна площадката се поколеба за миг, след което тръгна по украсения с гоблени коридор, чиито бледорозови стени преминаваха на места в мраморни ниши, в които в златни рамки висяха портрети с маслени бои. Сега мирисът на старата къща го обгърна: комбинация от отдавна изтъкан плат и кожа, политура, парфюма на майка му, тютюна, който предпочиташе баща му.

Близо до централното крило на коридора се намираше тежката дъбова врата на собствената му стая. Но той не стигна чак до там. Вместо това спря пред предишния вход, странно защо запечатан с олово и покрит с лист кован месинг, чиито ръбове бяха прикрепени с пирони към рамката.

Това беше стаята на брат му, Диоген. Пендъргаст сам бе затворил тази врата преди години, бе я заключил завинаги в своя мисловен замък. Това беше единственото помещение, в което си бе обещал никога повече да не пристъпва.

И все пак – ако Ели Глин не грешеше, – щеше да му се наложи. Нямаше избор.

Стоейки пред вратата в колебание, Пендъргаст си даде сметка, че сърдечният и дихателният му ритъм се ускоряват с обезпокоително темпо. Стените на заобикалящото го имение потръпнаха и светнаха по-ярки, после отново угаснаха, подобно пламъка на свещ, оставена на течение. Беше на път да изпусне своята сложна мисловна конструкция. Направи върховно усилие да се съсредоточи, да успокои мислите си, и успя да закрепи образа.

Трябваше да се движи бързо: прекосяването на спомените можеше да рухне всеки миг под напора на собствените му емоции. Не можеше да поддържа необходимата концентрация неопределено дълго време.

По волята му в ръцете му изникнаха лост за взлом, длето и дървен чук. Подпъхна лоста под месинговия лист и го отпори от рамката на вратата. После взе длетото и чука и започна да разхлабва мекото олово в цепнатините между рамката и самата врата. Действаше пъргаво, като се опитваше да хвърли мислите си в работата.

След минути по мекия килим се въргаляха оловни стружки. Сега единствената пречка между него и онова, което се намираше от другата страна на вратата, беше тежката ключалка.

Пендъргаст пристъпи напред и опита бравата. По принцип би я разбил с инструментите, които винаги носеше със себе си. Ала сега нямаше време за това: всяка пауза, колкото и кратка да беше, можеше да е фатална. Направи крачка назад, прицели се точно под ключалката и я изрита с все сила. Тя отхвърча, отскачайки с трясък от отсрещната стена. Пендъргаст стоеше на прага и дишаше тежко. Стаята на Диоген се намираше пред него.

Въпреки това отвъд не се виждаше нищо. Мекото осветление на коридора не проникваше в дълбокия мрак. Вратата зееше като черен правоъгълник.

Пендъргаст захвърли чука и длетото. След няколко мига размисъл в ръката му се появи фенерче. Включи го и насочи лъча в тъмнината, която сякаш изсмукваше светлината от въздуха.

Опита се да направи крачка напред, но усети, че не може да накара крайниците си да се движат. Стоеше на прага сякаш цяла вечност. Къщата започна да трепти около него, стените се стопяваха като в мъгла и той разбра, че отново губи контрол над мисловната конструкция. Знаеше, че ако позволи това да се случи сега, няма да се върне тук повече. Никога.

Той извърши последно свръхчовешко издевателство над волята си – най-напрегнатия, изтощителен и труден момент в живота му – и се насили да пристъпи прага.

Спря отново, ужасно изцеден, и се опита да освети пространството наоколо с фенерчето си. Това не бе стаята, която очакваше да намери. Намираше се на горната площадка на тясно мрачно стълбище от грубо изсечен камък, което се виеше надолу към недрата на скалата.

При тази гледка нещо зловещо се размърда в ума на Пендъргаст: страшен звяр, който бе спал необезпокоявано повече от трийсет години. За миг той почувства, че се олюлява, че волята го напуска. Стените затрептяха като пламък на вятъра.

Пендъргаст се съвзе. Сега нямаше друг избор, освен да продължи напред. Стисна фенерчето по-здраво и започна да се спуска по изтърканите хлъзгави стъпала: дълбоко, все по-дълбоко в бездна от срам, разкаяние – и безграничен ужас.