Тайната на Сенеф

22.

Капитан Лора Хейуърд пристигна на местопрестъплението, след като по-голямата част от работата бе приключила. Предпочиташе така. Беше минала по всички стъпала в отдел „Убийства“ и от личен опит знаеше, че следователите нямат нужда от шеф, който да им диша във врата, за да си свършат добре работата.

На входа към Египетската галерия, където бяха издигнати загражденията, обозначаващи периметъра на местопрестъплението, тя мина край група полицейски и музейни служители, които си говореха с глухи, опечалени гласове. Забеляза охранителния директор на музея, Джак Манети, и му кимна да я придружи. Тя пристъпи прага на гробницата, спря се да вдиша застоялия и прашен въздух и да огледа мястото.

— Кой е бил тук нощес, господин Манети?

— Имам списък с всички оторизирани доставчици и служители. Доста са, но както изглежда, всички са минали през охраната и са напуснали музея, освен двама техници: жертвата и още един, когото все още издирваме – Джей Липър.

Хейуърд кимна и тръгна из гробницата, като си отбелязваше наум разположението на залите, стълбищата, коридорите и проходите, и изграждаше в съзнанието си триизмерна схема. След няколко минути стигна до просторно помещение, чийто таван се подкрепяше от колони. Бързо запамети всичко: масите, отрупани с компютърна техника, кутиите от пица, кабелите и жиците, които кръстосваха стаята във всевъзможни посоки. Навсякъде се виждаха лепенки, които обозначаваха уликите.

Един сержант, по-възрастен от нея може би с десет години, се приближи да я поздрави. Трябваше й малко време да си припомни името му; Еди Висконти. Изглеждаше вещ в работата си, имаше умен, ясен поглед, беше облечен спретнато, държеше се почтително, но не с раболепие. Тя знаеше, че за човек с неговата възраст и чин не е лесно да докладва на жена, която при това е два пъти по-образована от него. Но Вискони сякаш го приемаше.

— Вие ли сте първият уведомен за случая, сержант?

— Да, мадам. Аз и партньорът ми.

— Добре. Да направим едно бързо резюме.

— Двама компютърни техници са останали да работят до късно: Джей Липър и Теодор Демео. През тази седмица са стояли всяка нощ – натискали са ги здраво, за да открият изложението навреме.

Тя се обърна към Манети.

— А кога е откриването?

— След осем дни, считано от днес.

— Продължете.

— Демео е излязъл да донесе пица около два часа и е оставил Липър тук. Проверихме в пицарията…

— Не ми обяснявайте как сте научил това, което знаете, сержант. Придържайте се към същественото, ако обичате.

— Да, капитане. Демео се е върнал с пица и напитки. Не ни е известно дали Липър вече си е бил тръгнал или е бил нападнат в промеждутъка, но знаем, че не са имали време да се нахранят.

Хейуърд кимна.

— Демео е оставил пиците и питиетата на тази маса и е влязъл в погребалната камера. Изглежда убиецът вече е бил там и го е изненадал. – Той тръгна нататък и Хейуърд го последва.

— Оръжието? – попита тя.

— До този момент е неизвестно. Каквото и да е било, не е било остро. Прорезите и разкъсванията са с много неравни краища.

Влязоха в погребалната камера. Хейуърд огледа широката локва кръв, зацапаното по каменния ковчег, тъмната диря към страничната стаичка, яркожълтите бележки, които бяха навсякъде, подобно окапали есенни листа. Хвърли поглед наоколо, като си отбелязваше формата и големината на всяка капка кръв.

— Анализът показва, че убиецът е връхлетял върху жертвата от лявата страна с вдигнато оръжие и е замахнал надолу, като по този начин практически е разсякъл врата му и е прерязал шийната вена. Жертвата е паднала, но нападателят е продължил да удря, много повече, отколкото е необходимо, за да го умъртви. По врата, главата, раменете, корема, краката и хълбоците му открихме повече от сто прореза.

— Има ли признаци за сексуален мотив?

— Липсват сперма или други телесни течности. Половите органи са непокътнати, аналната проба не показа нищо.

— Продължавайте.

— Изглежда престъпникът отчасти е накълцал, отчасти е пронизал гръдната кост на жертвата с оръжието си. След това е изтръгнал част от вътрешните органи и ги е отнесъл в Залата на канопите, където ги е натъпкал в две огромни стъкленици.

— Какво казахте? Изтръгнал ли?

— Вътрешностите са били откъснати, а не отрязани.

Хейуърд се приближи до малката странична стаичка и надникна. Един техник пълзеше на четири крака и фотографираше петната по пода. Край стената беше подредена редица кутии за съхраняване на несухи доказателства, които чакаха да бъдат изнесени.

Тя се огледа наоколо, опитвайки се да визуализира нападението. Вече знаеше, че си имат работа с побъркан убиец, индивид с разстроен ум, най-вероятно социопат.

— След като е отстранил органите – продължи сержант Висконти, – нашият човек се е върнал при тялото, довлякъл го е до саркофага и го е хвърлил вътре. После си е тръгнал през главната врата на гробницата.

— Би трябвало да е подгизнал от кръв.

— Да. И всъщност с помощта на копой успяхме да проследим дирята му до петия етаж.

Хейуърд рязко вдигна очи. Това бе детайл, за който не бе чула нищо до този момент.

— Не извън музея?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Не можем да сме сигурни. Но на петия етаж намерихме нещо друго. Обувка, която е принадлежала на липсващия техник, Липър.

— Нима? Смятате, че убиецът го държи като заложник?

Висконти изкриви лице.

— Възможно е.

— Или е носил трупа му?

— Липър е бил дребен, метър и седемдесет, около шестдесет и пет килограма. Така че и това е възможно.

Хейуърд замълча, като се чудеше през какъв ли обред преминава в момента Липър – или вече е преминал. След това се обърна към Манети.

— Искам този музей да бъде запечатан – заяви тя.

Охранителният директор се потеше.

— Остават броени дни до откриването. Говорим за сто и осемдесет хиляди квадратни метра изложбено пространство, две хиляди души персонал – няма начин да го казвате сериозно.

Хейуърд поде меко:

— Ако това е проблем, мога да се обадя на комисар Рокър. Той пък ще се обади на кмета и решението ще дойде по официалните канали, наред с обичайната шумотевица.

— Няма да е необходимо, капитане. Ще наредя музея да бъде запечатан. Временно.

Тя се огледа.

— Да поискаме съдебен психологически профил.

— Вече е готов – обади се сержантът.

Хейуърд му хвърли одобрителен поглед.

— Не сме работили заедно преди, нали?

— Не, мадам.

— За мен е удоволствие.

— Благодаря.

Тя се обърна и бързо излезе, а останалите я последваха. Прекоси Египетската галерия и се запъти към групичката от отсрещната страна на жълтата полицейска лента. След това махна на Висконти.

— Кучетата още ли са тук?

— Да.

— Искам всички, както полицаи, така и охрана, да участват в претърсването на този музей от мазето до тавана. Приоритет номер едно: да се намери Липър. Приемете, че е жив и го държат заложник. Приоритет номер две: искам убиеца. Искам ги и двамата до края на деня. Ясно?

— Да, капитане.

Тя спря, сякаш да си припомни нещо.

— Кой отговаря за изложението?

— Една кураторка на име Нора Кели – отвърна Манети.

— Повикайте я, ако обичате.

Вниманието на Хейуърд бе привлечено от внезапно раздвижване в тълпата полицаи и гардове. Някакъв глас се извиси в изтерзана молба. Един слаб мъж с приведени рамене и униформа на шофьор на автобус се отскубна от ръцете на двама полицаи и се хвърли към Хейуърд с изкривени от мъка черти.

— Вие? – извика той. – Помогнете ми! Намерете сина ми.

— А вие сте?

— Лари Липър. Аз съм Лари Липър. Синът ми е Джей Липър. Няма го, а един убиец е на свобода и аз искам да го намерите. – Мъжът избухна в ридание. – Намерете го.

Дълбочината на мъката му възпря двамата полицаи да го последват.

Хейуърд взе ръката му.

— Точно това ще направим, господин Липър.

— Намерете го! Намерете го!

Тя се озърна и забеляза позната физиономия.

— Сержант Касимирович?

Жената пристъпи напред.

Хейуърд кимна в посока на бащата на Липър и каза:

— Елате да ми помогнете.

Полицайката пристъпи към възрастния човек, сложи ръка на рамото му и го отдалечи от Хейуърд.

— Елате с мен, господине, и ще намерим някое тихо място, където да седнем и да почакаме. – И сержант Касимирович го поведе, ридаещ високо, но без да оказва съпротива обратно през тълпата.

Манети изникна до нея с радиостанцията в ръка.

— Ето ви Кели.

Тя кимна.

— Д-р Кели? Капитан Хейуърд, НПУ.

— С какво мога да ви помогна?

— Залата на канопите в Гробницата на Сенеф. За какво служи?

— Там се съхраняват органите на мумифицирания фараон.

— По-подробно, ако обичате.

— Част от процеса на мумификация се състои в отстраняването на вътрешните органи на фараона за отделна мумификация и съхранение в стъкленици – канопи.

— Вътрешните органи, казвате?

— Точно така.

— Благодаря ви. – Хейуърд бавно върна радиостанцията на Манети, на лицето й се изписа замислено изражение.