Тайната на Сенеф

78.

Диоген Пендъргаст затича по шибания от вятъра ръкав от лава на две хиляди и петстотин стъпки височина по склона на планината. Вятърът виеше демонично и люлееше гъстите жилави храсти, които поръбваха пътеката. Спря за момент, за да си поеме въздух. Като гледаше надолу едва можеше да различи неясната повърхност на морето, изпъстрена с по-светлосиви къдрици – гребените на вълните. Фарът на Стромболикио се издигаше самотен на своята скала, заобиколен от сивия пръстен на прибоя, като продължаваше да изпраща вечното си безсмислено послание към празното море.

Очите му проследиха пътя на водата към сушата. От наблюдателната си точка имаше изглед към една цяла третина от острова – голямата дъга на бреговата ивица от Пишита до сърповидния плаж под Ле Скиочоле, където морето бушуваше като широка ивица от бяла пяна. Слабите светлинки на селцето потрепваха покрай брега: мръсни, мъждукащи точици, колеблив белег за човешко присъствие в тази негостоприемна земя. Отвъд тях се издигаше масивното тяло на вулкана като чепат дънер на гигантско мангрово дърво, назъбен с успоредни ридове, всеки от които носеше различно име. Сера Адорно, Роиза, Ле Мандре, Рина Гранде. Той се обърна и погледна нагоре. Над него бе надвиснала огромната черна ръка на рида Бастименто, зад който се простираше Шиара дел Фуоко. Хребетът се изкачваше по самото възвишение, което все още бе забулено в препускащи облаци, разцъфващи в мрачния блясък на всяко ново изригване. Гръмовният тътен разтърсваше земята.

Диоген знаеше, че на няколкостотин метра нагоре пътеката се разделя. Лявото разклонение тръгваше на изток и завиваше към кратера, който се намираше върху широките, посипани с вулканичен прах склонове на Лишионе. Дясното, пътят на древните гърци, продължаваше на запад, изкачваше Бастименто и свършваше рязко на мястото, където го пресичаше Шиара дел Фуоко.

Тя би трябвало да е поне на петнайсет-двайсет минути зад него – Диоген се бе напрегнал, докато се катереше с максимална скорост по ронещите се каменни стълби и калдъръмени зигзаги. Физически бе невъзможно да го е следвала плътно. Това му оставяше време да размисли, да планира следващата си стъпка – сега, след като я бе докарал там, където искаше.

Той се отпусна на руините от една зидана стена. Най-очевидният модус операнди на атака би бил засада откъм почти непроходимия храсталак, който растеше от двете страни на утъпканото пространство. Щеше да е просто: можеше да се скрие сред клоните, да речем на някой от зигзагообразните завои, и да стреля към нея, докато се изкачваше. Но този замисъл имаше големия недостатък да е много предсказуем – тя със сигурност щеше да го очаква. А и храстите бяха толкова гъсти, че Диоген се чудеше дали изобщо би могъл да се вмъкне, без да остави огромна дупка след себе си, или най-малкото доста отявлени знаци за едно наблюдателно око – а тя имаше адски наблюдателно око.

От друга страна Констанс не познаваше пътеката – нямаше откъде да я познава. Бе пристигнала на острова и бе дошла право във вилата му. Никаква карта не можеше да пресъздаде колко стръмен, опасен и неравен е теренът. Точно под разклонението пътеката извиваше близо под една скала от втвърдена лава, заобикаляше, след което минаваше отгоре. На това място бе невъзможно да се отклониш от пътя, тъй като около него имаше само други назъбени ридове. Ако я изчакаше там, щеше да й се наложи да мине точно под него. Просто не съществуваше друго място, откъдето да го доближи. А тъй като не познаваше местността, тя не би могла да заподозре този триста и шейсетградусов спираловиден завой.

Да. Това щеше да свърши отлична работа.

Той продължи да се изкачва и след десет минути се озова на уреченото място. Но докато се оглеждаше за скривалище, забеляза, че му се открива дори по-добра позиция – всъщност почти перфектна. Изкачвайки се, Констанс щеше да види скалата и би могла да очаква нападение оттам. Но доста преди самата скала имаше друго подходящо място за засада – в дълбоките сенки под нея, полускрито от камъни – което изглеждаше много по-коварно; впрочем то бе напълно невидимо, ако човек се движеше в далечния край на пътеката.

С неизразимо чувство на облекчение, че всичко скоро ще приключи, Диоген внимателно зае позиция в сянката на завоя и се подготви за чакане. Всичко се нареждаше прекрасно: дълбокият мрак на нощта и естествените клопки на терена създаваха впечатление, че в скалите, зад които се бе спотаил, въобще няма пролука. След около четвърт час тя щеше да се появи. Щом я убиеше, щеше да хвърли тялото й в Шиара, където то щеше да изчезне завинаги. А той отново щеше да е свободен.

Петнайсетте минути, които последваха, бяха най-дългите в живота му. Когато се проточиха до двайсет, той почувства нарастващо безпокойство. Отминаха двайсет и пет минути… трийсет…

В ума му препускаха какви ли не предположения. Нямаше откъде Констанс да знае, че той е там. Диоген беше сигурен, че не е имало начин тя да усети присъствието му.

Можеше да се е объркало нещо друго.

Дали не беше твърде слаба, за да се изкачи толкова високо в планината? Беше допуснал, че омразата й ще я пренесе далеч отвъд границата на нормалното изтощение. Но все пак тя бе просто човек; и за нея съществуваше критична точка. Следваше го от дни, без почти да яде или спи. Отгоре на това сигурно бе загубила доста кръв. Да изкачи след всички тези преживявания три хиляди стъпки непознат и изключително опасен участък през нощта… Може би просто не беше успяла. А може би беше ранена? Полуразрушената камениста пътека беше осеяна с ерозирали блокове, а най-стръмните й части – там, където древните бяха построили стъпала – бяха хлъзгави от чакъла и представляваха истински смъртоносен капан.

Смъртоносен капан. Беше напълно възможно, всъщност дори вероятно, тя да се е подхлъзнала и ударила; да е паднала и да си е изкълчила глезена; може би дори бе мъртва. Дали имаше фенерче? Той се съмняваше в това.

Погледна часовника си: до този момент бяха отминали трийсет и пет минути. Чудеше се какво да прави. Измежду всички възможности най-правдоподобната беше тя да се е наранила. Би могъл да се върне по пътеката и лично да провери. Ако Констанс лежеше със счупен глезен или береше душа от изтощение, убийството й нямаше да е трудно…

Диоген се спря. Не. Това не вършеше работа. Възможно беше такъв да е нейният план: да го накара да повярва, че е пострадала, да го примами обратно долу – след което да го причака от засада. По лицето му премина горчива усмивка. Точно така беше, нали? Дебнеше го, чакайки да слезе. Но той нямаше да попадне в капана. Сам щеше да я причака. Накрая ненавистта й щеше да я принуди да дойде.

Изтекоха още десет минути и той отново бе обладан от съмнения. Ами ако се наложеше да я чака цяла нощ? Ами ако тя отказваше да пренесе битката в планинския терен? Ако се бе върнала в града и сега планираше нещо ново? Ако се беше обадила на полицията?

Мисълта, че кошмарът може да продължи, му се видя непоносима. Това не биваше да се проточва повече. Трябваше да свърши още тази нощ. Ако Констанс не дойдеше при него, Диоген щеше да ускори процеса, като отиде при нея.

Но как!

Лежеше на твърдата земя, взрян в мрака, а възбудата му растеше. Опитваше се да мисли като нея, да предугади как би постъпила. Не можеше да си позволи да я подцени отново.

Излизам от къщата и се затичвам по планинската пътека. Тя стои и се пита дали да ме последва. Какво ще направи? Констанс знаеше, че той ще продължи да се изкачва; знаеше, че ще я причака, че възнамерява да се сблъска с нея в свои води, по своите правила.

Какво ще направи?

Отговорът го осени внезапно: тя щеше да намери друг маршрут. По-кратък. И да му отреже пътя. Но, разбира се, друг маршрут не съществуваше…

Диоген почувства как кожата на врата му внезапно настръхва: изведнъж си припомни една стара история, която знаеше от разказите на местните. През осемнайсети век сарацините нападнали Стромболи. Излезли на сушата при Петрузо, скалисто заливче от другата страна на острова, и извършили дързък и опасен преход, за който се наложило да изкачат единия склон на вулкана и да се спуснат по другия. Но те не поели по гръцката пътека – прокарали своя собствена, за да могат да нападнат селото от неочаквана посока.

Дали тя бе тръгнала по сарацинската пътека?

Умът му работеше трескаво. Не беше обърнал внимание на историята, приемайки я за поредната колоритна легенда, една от многото, които се свързваха с острова. Дали някой днес изобщо знаеше къде води пътеката? Дали все още съществуваше? И как би могла Констанс да научи за нея? Вероятно в целия свят имаше не повече от половин дузина души, които знаеха маршрута.

Той изруга гневно и напрегна мозък в опит да си спомни още някой детайл. Къде водеше сарацинският път?

В легендата сякаш се споменаваше нещо за това как сарацините загубили част от хората си във Фило дел Фуоко, тясна клисура, която се отцепваше от Шиара. Ако случаят бе такъв, то пътеката би трябвало да се движи по ръба на Шиара през целия участък надолу към хребета Бастименто – или нагоре по него, както можеше да се окаже…

Той се изправи рязко. Знаеше – знаеше! – че Констанс е направила точно това. Тя беше изкусен разузнавач; явно се бе докопала до някой стар атлас на острова. После го бе проучила и запаметила. Бе измъкнала Диоген от дома му като язовец от дупката му и го беше подмамила да тръгне по по-познатата пътека. Позволи му през цялото време да си мисли, че осъществява неговия план… А докато той е потривал ръце, тя е поела на запад и е хванала тайната пътека, отрязвайки пътя му. А той седеше в засада и губеше една след друга ценните минути. Сега тя се намираше над него. Чакаше го.

По челото му изби студена пот. Вече виждаше невероятната прецизност на плана й. Констанс бе преценила всичко предварително. Очаквала бе той да избяга от къщата и да хукне по пътеката. Очаквала бе той да спре някъде по пътя и да я дебне от засада, давайки на нея – по-слабата – цялото време, от което се нуждаеше, за да се изкачи по сарацинската пътека до рида Бастименто…

Той замръзна, обхванат от ужас, а очите му се фокусираха на големия черен зъбер над него. Облаците се кълбяха около върха, планината стенеше и потръпваше при всяко изригване – после облаците се разделиха, разкривайки хребета за сиянието на изтичащата лава… И в този момент той зърна на фона на ужасното трептящо зарево една облечена в бяло фигура, която танцуваше… Въпреки воя на вятъра и грохота на планината, Диоген бе сигурен, че чува зловещ, вманиачен кикот, който се носи към него…

В пристъп на ярост насочи пистолета си и започна да стреля, а искрите го заслепяваха. След миг изруга и смъкна пистолета; сърцето му биеше диво. Ридът беше гол, силуетът го нямаше.

Сега или никога. Краят приближаваше. Той се затича с всички сили по пътеката, знаейки, че Констанс никога няма да успее да го улучи в тъмното. Разклонението се намираше точно пред него. Дясната му част бе препречена от ограда. Ръждивата тел звънтеше под поривите на вятъра и клатеше оглозганата от бурите табела, на която се четеше:

Той прескочи оградата и продължи по старата пътека към върха на хребета Бастименто. Съществуваше само един възможен изход. Единият от двама им щеше да се спусне обратно по склона; другият щеше да загине в Шиара.

Оставаше да се разбере кой в крайна сметка ще надделее.