Тайната на Сенеф

12.

Лейтенант Винсънт Д’Агоста лежеше по корем под студения дъждец на един гол хълм над Херкмурския федерален затвор в Херкмур, Ню Йорк. До него пълзеше тъмната фигура на мъжа на име Проктър. Беше полунощ. Огромният затвор се простираше в равната долина под тях, ярко осветен от жълтото сияние на лампите, сюрреалистичен като огромна нефтена рафинерия.

Д’Агоста приближи до очите си мощен дигитален бинокъл и за пореден път огледа общия план на сградата. Покриваше поне двайсет акра и се състоеше от три ниски, огромни бетонни блока, разположени П-образно, заобиколени от асфалтирани дворове, наблюдателни кули, заградени служебни зони и караулки. Д’Агоста знаеше, че първата сграда е Федералното отделение за максимална сигурност, в което се намираха най-ужасните престъпници, които съвременна Америка можеше да произведе – а това, мрачно си помисли Д’Агоста, само по себе си говореше много. Втората, много по-малка постройка, се наричаше Федерален затвор за задържане и прехвърляне на осъдени на смърт. При все че в щата Ню Йорк нямаше смъртно наказание, съществуваше федерална смъртна присъда и тук държаха тъкмо онези, които бяха получили такава от федералния съд.

Третото отделение носеше име, което би могло да бъде плод само на извратеното въображение на някой бюрократ от затворническата администрация: Федерален арест за предсъдебно задържане на високорискови углавни престъпници. В него бяха онези, които очакваха процес за някое от малкото на брой особено отвратителни федерални престъпления, хора, на които бе отказана гаранция и такива, за които имаше особено висок риск за бягство. В този затвор можеше до се нагледаш на наркобосове, домашни насилници, серийни убийци, упражнявали занаята си в няколко щата, както и обвинени в убийството на федерални агенти. На жаргона на Херкмур това място беше „Черната дупка“.

Тъкмо в това отделение в момента се намираше и специален агент A.З.Л. Пендъргаст.

Докато някои от най-известните щатски затвори като Синг Синг и Алкатраз се славеха с това, че от тях никой не е избягал, Херкмур оставаше единственият федерален затвор, който можеше да се похвали с подобно нещо.

Бинокълът на Д’Агоста продължи да обхожда постройките, запечатвайки дори най-дребните детайли, които от три седмици бе изучавал на хартия. Очите му бавно преминаха от централните сгради към външните пристройки, за да достигнат накрая до външната ограда.

На пръв поглед заграждението на Херкмур не изглеждаше нещо особено. Охраната се състоеше от стандартната тройна бариера. Първият кръг представляваше петнайсетметрова ограда от метални халки, която завършваше с бодлива тел и бе осветена от ослепителната светлина на многобройни ксенонови прожектори. Серия от двайсетметрови пространства, постлани с чакъл, водеха към втората бариера: трийсетметрова стена, на върха, на която стърчаха шипове и още тел. По протежението й на всеки сто метра имаше наблюдателна будка, в която седеше по един въоръжен пазач; Д’Агоста ги виждаше как се движат наоколо и се оглеждат, винаги нащрек. Седемдесетметров ров, в който обикаляха добермани, водеше до последната бариера – ограда от метални халки, също като първата. Нататък следваше ливада, отвъд която се простираше гората.

Това, което правеше Херкмур уникален, не можеше да се види: електронна наблюдателна и охранителна система, която представляваше истинско произведение на изкуството, и за която се твърдеше, че е най-добрата в страната. Д’Агоста бе разглеждал характеристиките й – всъщност, се бе потил над тях дни наред, – но все още не можеше да се похвали, че е разбрал нещо. Но не виждаше проблем в това: Ели Глин, неговият странен и мълчалив партньор, който се бе затворил като в наблюдателна кула в своя специално оборудван микробус километър по-надолу, ги разбираше и само това бе важно.

Това бе нещо повече от охранителна система – беше начин на мислене. Въпреки че в Херкмур неколкократно бе имало опити за бягство, някои от които – изключително находчиви, – нито един не се бе увенчал с успех. Всеки пазач, всеки служител тук добре знаеше този факт и страшно се гордееше с него. В такъв затвор нямаше самодоволни мързеливци, нямаше бюрократи, които да претупват работата си, сънливи пазачи или повредени охранителни камери.

Това тревожеше Д’Агоста повече от всичко друго.

Той завърши огледа и се обърна към Проктър. Шофьорът се бе проснал до него на разкаляната земя и снимаше с дигитална камера „Никон“ с миниатюрен триножник, 2600 mm лещи и специално изработени CCD чипове, толкова чувствителни към светлината, че можеха да регистрират появата дори на един-единствен фотон.

Д’Агоста прегледа списъка с въпросите, на които Глин искаше отговор. Някои очевидно бяха важни: колко кучета има, по колко пазачи стоят във всяка караулка, колко гардове пазят вратите. Глин беше пожелал да получи и доклад за пристигането и тръгването на всички автомобили от затвора, придружен с колкото се може повече информация за всеки един от тях. Потребни му бяха детайлни снимки на антените, сателитните чинии и микровълновите звукоприемници, струпани по покривите на сградите. Някои от исканията му обаче не бяха толкова разбираеми. Интересуваше се например дали площта между стената и външната ограда е покрита с мръсотия, трева или чакъл. Беше изискал проба от долното течение на потока, който минаваше край затвора. Най-странното от всичко бе настояването му Д’Агоста да събере всички отпадъци, които успее, в един определен участък на поточето. Глин беше разпоредил да наблюдават затвора двайсет и четири часа в денонощието, като записват стриктно всяка дейност, която забележат: време за упражнения на затворниците, движението на пазачите, пристигането и тръгването на доставчиците. Искаше да знае в кои часове лампите се включват и изключват. И желаеше всичко да бъде записано на секундата.

Д’Агоста промърмори няколко коментара в дигиталния магнетофон, който Глин му беше дал. Чуваше тихото бръмчене на камерата на Проктър и барабаненето на дъжда по листата.

Протегна се.

— Господи, направо се побърквам като си помисля, че Пендъргаст е вътре!

— Сигурно му е много трудно, сър – отговори Проктър с характерния си безизразен тон. Човекът беше не просто шофьор – Д’Агоста бе разбрал това още когато го видя как разглоби и прибра една полуавтоматична карабина CAR-15/ХМ-177 Командо за по-малко от шейсет секунди – но така и не успя да надникне зад непроницаемата му фасада. Мекото изщракване и жужене на камерата продължаваха.

Радиостанцията на колана му изписука.

— Автомобил – долетя гласът на Глин.

Миг по-късно през голите клони на дърветата просветнаха чифт фарове, които се приближиха по единствения път, водещ към Херкмур. Той започваше от града на три километра от затвора и минаваше по хълма. Проктър бързо обърна обектива на камерата си натам. Д’Агоста долепи до очите си бинокъла, който автоматично промени настройките си така, че да компенсира променливия контраст от светлина и мрак.

Автомобилът се показа от гората и попадна в светлината на прожекторите. Приличаше на камион за хранителни доставки и докато завиваше Д’Агоста успя да разчете логото, изписано отстрани: Месо и колбаси „Хелмър“. Шофьорът спря до караулката, показа документите си и продължи навътре. Трите портала се отваряха автоматично един след друг, като предният не се отваряше преди задният да се е затворил. Тихото прищракване на блендата не спираше. Д’Агоста погледна хронометъра си и измърмори в магнетофона, след което се обърна към Проктър.

— Ето ги и утрешните пържоли – рече той в несполучлив опит да се пошегува.

— Да, сър.

Д’Агоста си представи как Пендъргаст, този изтънчен гастроном, вкусва каквото и да е, донесено от камиона. Запита се как ли се справя агентът с подобни изпитания.

Камионът навлезе във вътрешната алея за доставки, направи завой и даде заден към една покрита разтоварителна рампа, където изчезна от поглед. Д’Агоста отбеляза и това в записа, след което се приготви да чака. Шестнайсет минути по-късно доставчикът напусна границите на затвора.

Д’Агоста хвърли поглед към часовника си. Почти един след полунощ.

— Слизам да взема водна и въздушна проба и да направя магнитната драга.

— Бъдете внимателен.

Д’Агоста нарами малката си раница и се заспуска по задната страна на хълма, проправяйки си път между голите дървета, храсталаците и планинския лавър. Всичко беше подгизнало и от дърветата калеше вода. Тук-таме под клоните проблясваха дрипи влажен сняг. Веднъж щом заобиколеше хълма, нямаше да има нужда от фенерче – от Херкмур идваше достатъчно светлина да огрее почти цялата планина.

Д’Агоста бе доволен, че прави нещо. Докато бдеше там горе, бе имал предостатъчно време да мисли. А мисленето беше последното, от което имаше нужда – мислеше за предстоящия дисциплинарен процес, който като нищо можеше да завърши с изритването му НПУ. Това, което се бе случило през последните няколко месеца, изглеждаше съвсем невероятно: внезапното му повишение в управлението, разцъфтяващите му отношения с Лора Хейуърд, подновената връзка с агент Пендъргаст. След което всичко рухна. Кариерата му на ченге беше под голям въпрос, беше се отчуждил от Хейуърд, а приятелят му Пендъргаст гниеше долу в този влажен ад и скоро щеше да се изправи на процес, на който бе заложен животът му.

Д’Агоста се препъна и залитна. Вдигна измъченото си лице нагоре, като остави капчиците леден дъжд да му влеят доза бдителност.

Избърса лицето си и продължи напред. Вземането на водна проба щеше да е трудно, тъй като потокът минаваше покрай открития район извън стените на затвора, изложен изцяло под погледите на пазачите в кулите. Но това беше нищо в сравнение с магнитната драга, която го бяха натоварили да направи. Глин искаше той да пълзи колкото се може по-близо до външната ограда, носейки миниатюрен магнетометър в джоба си, да провери за закопани сензори или скрити електромагнитни полета… след което да зарови проклетото нещо в земята. Разбира се, ако имаше сензори, той най-вероятно щеше да ги задейства – е, и тогава нещата щяха да станат вълнуващи.

Той бавно запълзя по билото на хълма, теренът под краката му постепенно се изравняваше. Въпреки мушамата и ръкавиците чувстваше как ледената вода пълзи по краката му и се просмуква през лошо залепените му ботуши. Стотина метра по-нататък можеше да различи първите дървета на гората и да чуе клокоченето на потока. Докато се движеше напред, се държеше приведен ниско между лавровите храсти. Последните метри пропълзя на четири крака.

Миг по-късно вече бе достигнал потока. Беше тъмен и миришеше на влажни листа, а покрай единия му бряг, упорито неразтопен, оставаше назъбен леден фриз.

Той се спря и погледна към затвора. Охранителните кули сега се мержелееха напред само на около двеста метра, ярките им светлини блестяха като множество слънца. Д’Агоста бръкна в джоба си, за да извади контейнерчето, което Глин му бе дал, но изведнъж замръзна. Предположението му, че гардовете ще гледат навътре към затвора, се бе оказало погрешно: ясно виждаше как един от тях се взира в мрака навън, внимателно оглеждайки края на близката гора с мощен бинокъл.

Важна подробност.

Застана неподвижно сред лавровите храсти. Вече бе навлязъл в забранената зона и се чувстваше адски на показ.

Изглежда бе убягнал от вниманието на пазача. Със свръхчовешко внимание той се наведе напред, потопи епруветката в ледената вода, напълни я и я запуши. После запълзя надолу по течението, събирайки боклука – стари стиропорни чаши за кафе, няколко бирени кутийки, опаковки от дъвки – в раницата си. Глин беше съвсем категоричен, че Д’Агоста трябва да събере всичко. Беше много неприятна работа да газиш в студената вода, налагаше му се да рови по каменистото дъно на потока, понякога потопен до раменете. Една плетеница от клони по средата действаше като сито и той удари джакпота като събра поне пет килограма боклук.

Когато приключи откри, че се е озовал точно на мястото, където Глин искаше да зарови магнетометъра. Изчака пазача да се обърне в срещуположната посока, след което полупрегази, полупрепълзя през потока. Поляната, която заобикаляше затвора, беше неподдържана, тревата бе мъртва и смачкана от снеговете. Все пак обаче имаше няколко жалки бурена, които осигуряваха нещо подобно на прикритие.

Д’Агоста продължи напред, заковавайки се на място всеки път, когато пазачът обърнеше бинокъла си към него.

Минутите течаха. Усещаше ръмящата влага да се спуска по врата и гърба му. Оградата се приближаваше болезнено бавно. Но той трябваше да продължи, и то възможно най-бързо: колкото повече се бавеше, толкова по-голяма ставаше вероятността някой да го забележи.

Най-сетне достигна поддържаната част на ливадата. Извади устройството от джоба си, протегна ръка през високите буренаци, сложи магнетометъра между тях и започна да се изтегля назад.

Връщането беше още по-трудно. Сега той гледаше в противоположна посока и не можеше да вижда наблюдателните кули. Продължаваше да се движи бавно, но равномерно, с чести и дълги паузи. Четиридесет и пет минути след като бе тръгнал, Д’Агоста отново прекоси потока и навлезе в мократа гора, проправяйки си път през лавъра към шпионското им гнезденце на върха на хълма. Чувстваше се полуизмръзнал, а гърбът го болеше от неприятната тежест на раницата, пълна с подгизнали отпадъци.

— Мисията изпълнена? – запита го Проктър, щом се върна.

— Ами да. В случай, че не ми окапят пръстите на краката от измръзване.

Проктър нагласи някакъв малък уред.

— Сигналът е добър. Както изглежда, сте успял да се приближите на трийсет метра от оградата. Добра работа, лейтенант.

Д’Агоста изнурено се обърна към него.

— Наричай ме Вини.

— Да, сър.

— Аз ще се обръщам към теб по първо име, но не го знам…

— Проктър е добре.

Д’Агоста сви рамене и кимна. Пендъргаст се бе заобиколил с хора почти толкова енигматични, колкото и самия той. Проктър, Рен… а в случая с Констанс Грийн може би дори по-енигматични. Отново погледна часовника си: Почти два.

Още четиринайсет часа.