Тайната на Сенеф

31.

В този студен мартенски ден източен Лонг Айлънд не приличаше твърде на игралния салон на богатите и известните, за какъвто минаваше. Или поне такова бе впечатлението на Смитбак, докато пътуваше край поредното кално картофено поле, сред което бавно се поклащаше дръгливо стадо крави.

След срещата си с Хейуърд Смитбак бе извадил всички зайци от журналистическия си цилиндър, само и само да научи нещо повече за Диоген. Беше написал куп многозначителни статии, които намекваха за предстоящи пробиви в разследването и провокираха полицията да му подаде някой жокер. Беше душил около музея като задаваше въпроси и разпространяваше слухове. Нищо. Пендъргаст си оставаше в затвора по обвинение в убийство, а – което беше също толкова лошо – Диоген напълно се бе покрил. Представата за брата на Пендъргаст на свобода, несъмнено кроящ някой нов удар, едновременно ядосваше и плашеше Смитбак.

Не бе съвсем сигурен кога точно му бе дошла идеята. Но беше дошла… И сега той пътуваше на изток, на път за една къща, която се надяваше – много горещо се надяваше – да намери празна.

Най-вероятно нямаше да открие нищо. В крайна сметка какво би могло да е това, което той да открие, а полицията – не. Но това бе единственото, което все още можеше да направи.

— След сто и петдесет метра завийте надясно по „Спрингс роуд“ – долетя мелодичен женски глас откъм таблото.

— Благодаря, Лавиния, скъпа – каза Смитбак със самоувереност, каквато не чувстваше.

— Завийте надясно по „Спрингс роуд“.

Смитбак се подчини, поемайки по един тесен път с напукана настилка, притиснат между поредните картофени нивя, плажни къщички със спуснати капаци и дървета с оголени клони. Отвъд тях лежеше блатиста местност, обрасла с остри жълтеникави треви. Отмина една полуизгнила дървена табела, която се бе килнала живописно. „Добре дошли в Изворите“, пишеше на нея. Това бе едно непретенциозно кътче от Лонг Айлънд, из което, макар и едва доловимо, се носеше мирис на пари.

— Градчето, скъпа ми Лавиния, е малко и с нищо незабележително, но не и напълно лишено от атмосфера – рече Смитбак. – Ще ми се да можеше да го зърнеш.

— След сто и петдесет метра завийте вдясно по „Главър’с Бокс Роуд“ – прозвуча невъзмутимият отговор.

— С глас като твоя би могла да натрупаш страхотни пари в бизнеса със секс-телефони, знаеш ли? – Той бе доволен, че Лавиния е само един глас от таблото. GPS-системата на колата не би могла да разбере колко нервен и напрегнат се чувстваше.

Озова се на широк песъчлив крайбрежен път, от двете страни, на който се нижеха плажни къщички и мършави борове, редуващи се с хилави шубраци и блатни треви. Отляво лъщеше оловната повърхност на залива Гардинърс Бей. От дясната страна на пътя имаше мръсно пристанище, затворено през зимния сезон.

— След деветдесет метра ще достигнете дестинацията си.

Смитбак намали скоростта. Напред започваше песъчлива алея, която се виеше между редките дъбове и свършваше пред покрития с морски чакъл двор на една сива къща. Посред алеята се разхождаха полицейски коне, но наоколо нямаше и следа от служителите на реда. Къщата бе заключена и тъмна.

Пътят зави край още няколко вили и свърши с уширен участък. Една табела оповестяваше на новодошлите, че се намират край обществен плаж. Смитбак паркира отсреща – неговата кола беше единствена – и излезе, вдъхвайки дълбоко от свежия хладен въздух. Вдигна ципа на якето си, за да се предпази от влажния вятър, метна раницата си на гръб, вдигна един камък от земята, мушна го в джоба си и пое към плажа. Кротките вълни се плискаха с тих съсък по брега в постоянен ритъм. Разхождайки се небрежно, Смитбак взе няколко лъскави мидички, хвърли ги обратно и като тътреше кецове по пясъка, продължи да се спуска към плажната ивица.

Вилите се издигаха непосредствено след началото на обраслите в трева дюни: ниски постройки в колониален стил, заобиколени със сивкави обли камъчета, с бели первази на прозорците, тихи и залостени за през зимата. Къщата, която той търсеше, се разпознаваше лесно: парчетата яркожълта полицейска лента все още се вееха по колчетата, забити из занемарения двор. Бе голяма, в стила на двайсетте, с дъски, посивели и нахапани от дъжд и вятър, с насмолен покрив, просторна веранда с изглед към морето и два фронтона. Смитбак я подмина, без да забележи никакъв знак за присъствието на властите. Като продължаваше безгрижно да подритва камъчетата по пясъка, той продължи между дюните, прескочи един плет, мушна се под полицейската лента и на бегом прекоси двора. Спря се в сянката край стената.

Там, скрит от погледите на евентуални минувачи благодарение на един полуизсъхнал тис, той нахлузи чифт ръкавици. Къщата, разбира се, щеше да е заключена. Смитбак заобиколи предпазливо, докато се добра до задната врата и надникна през прозорчето. Успя да огледа кухнята – спретната, старомодна, без обичайните тенджери и лъжици.

Извади камъка от джоба си заедно с една носна кърпа. Замота я около него и халоса стъклото.

Нищо не се случи. Той удари по-силно, този път произвеждайки доста осезаем шум, но прозорецът упорито не желаеше да се строши.

Огледа стъклото по-отблизо и забеляза нещо необичайно: беше дебело и имаше синьо-зелен оттенък, освен това рамката не бе от дърво, а метална.

Устойчив на куршуми прозорец?

Кой знае защо Смитбак не остана изненадан. Диоген бе спретнал дома си според специфичните си нужди – бе направил къщата непревземаема отвън и непозволяваща бягство отвътре.

Спря и се замисли, като се надяваше, че не е бил три часа път напразно. Диоген със сигурност бе помислил за всичко – как не си бе дал сметка за това по-рано! Безсмислено беше да проверява за слабости – такива нямаше да има.

От друга страна, може би полицаите бяха забравили да затворят някоя врата.

Като се възползва от прикритието на храсталака, Смитбак се прокрадна обратно към предната веранда. Пред входа минаваше полицейска лента. Той скочи леко на верандата, увери се, че пътят с чист, след което се зае да огледа вратата. Ето как ченгетата бяха проникнали вътре: рамката бе изкривена под натиска на лостове, ключалката – разбита. Изглеждаше като че ли е била употребена доста сила. Тъй като бяха счупили ключалката, полицаите бяха сложили катинар, който получи специално внимание от страна на Смитбак. Направен бе от закалена стомана, твърде дебел, за да може да се строши с обикновени клещи; за сметка на това резето бе монтирано в прясно пробити в металната врата дупки.

Смитбак бръкна в кожената раница и извади специална отвертка. Пет минути по-късно бе развинтил поддържащите болтове от едната страна. Дръпна рязко резето и отвори зле изкривената врата. Миг след това вече бе вътре.

Спря се за момент, като търкаше ръце. В стаята бе топло

— парното още работеше. Намираше се в типичната за крайбрежните вили всекидневна – с удобни ракитови мебели, тук-таме тъкани килимчета, маса за шах, голямо пиано в единия ъгъл и широка камина, зидана от объл камък, на отсрещната стена. Светлината бе странно зеленикава поради особените стъкла на прозорците.

Какво търсеше? Не бе сигурен. Може би някакво указание къде би могъл да е Диоген или пък под каква самоличност се крие. Обхвана го моментно чувство на тревога, докато се питаше как въобще би могъл да намери нещо, което полицията е пропуснала, или по-лошо – нещо, което самият Диоген е недогледал. Разбира се, престъпникът бе бързал, оставяйки сума ти оборудване и достатъчно улики, за да може да бъде идентифициран като извършител на диамантения обир. Но въпреки това той бе доказал, че е не просто изключително интелигентен, но също и извънредно предпазлив. Диоген не беше от онези, които имаха навика да допускат грешки.

Като се придвижваше безшумно, Смитбак мина под един свод и се озова в трапезарията – красиво облицовано в дъбово дърво помещение, в центъра, на което имаше тежка маса и изкусно резбовани столове. По тъмночервените стени висяха картини и гравюри. Една врата в отсрещния край водеше към малката кухничка – също като останалите стаи безупречно чиста. Полицаите едва ли бяха минали прахосмукачка из къщата; явно това бе обичайният вид, в който Диоген я поддържаше.

Смитбак се върна в дневната, завъртя се из нея, приближи до пианото, чукна няколко клавиша. Тонът му бе отличен, беше настроено, а чукчетата работеха гладко.

Ето това все пак беше нещо: Диоген свиреше на пиано.

Разгледа отворените ноти на статива: Шуберт, опус 90. Под него – „Clair de Lune“ на Дебюси и няколко ноктюрни от Шопен. Собственикът на къщата очевидно бе сравнително напреднал, макар и не на равнището на концертиращ пианист.

До пианото се издигаше друга арка, която водеше в библиотеката. Тази стая бе необяснимо разхвърляна. По рафтовете имаше липсващи книги, книги лежаха и по пода, някои – отворени. Килимът бе набран и загънат от единия край. На пода се въргаляше счупена настолна лампа. Средата на помещението бе доминирана от масивна маса, покрита с черно кадифе. Над нея имаше редица ярки, вградени в тавана, лампички.

В единия ъгъл Смитбак зърна нещо, което предизвика тръпки по гърба му: голяма наковалня от неръждаема стомана. Близо до нея се въргаляха няколко омачкани парцала и един странен чук, изработен от сив лъскав метал – титан може би.

Смитбак излезе от библиотеката и се изкачи по дървените стълби. Те завършваха с площадка, от която тръгваше дълъг коридор, по чиито стени висяха картини с морски пейзажи. На една масичка клечеше дребна препарирана маймунка. На друга се виждаше стъклена топка, от онези, в които вали сняг като ги обърнеш, в която имаше дръвче с клони, отрупани с пеперуди.

Вратите към всички стаи бяха отворени.

Смитбак влезе право в тази, която се намираше най-близо до стълбището и осъзна, че сигурно точно тук Виола Маскелене е била държана като затворничка. Леглото беше в безпорядък, на пода лежеше строшена чаша, някой бе обелил тапета на едната стена, разкривайки метала отдолу.

Метал. Смитбак се наведе и внимателно обели още от тапета. Стените бяха направени от солидна стомана.

Той отново потръпна, внезапно обзет от призрачно чувство на тревога. Прозорецът имаше същия синкаво-зелен оттенък като тези на долния етаж и бе преграден с решетки. Вратата – следващото нещо, което разгледа – бе изключително тежка, също стоманена и се движеше безшумно на огромните си панти. Смитбак огледа ключалката – извънредно масивна конструкция от месинг и неръждаема стомана.

Нервността му се усили. Ами ако Диоген вземе, че се върне? Но не, разбира се, че нямаше да се върне – би било лудост. Освен ако в къщата нямаше нещо, което е забравил…

Набързо обиколи останалите спални. Извади отвертката и обели тапета на друго място. Отдолу пак се откри метал.

Дали Диоген не бе планирал да държи повече от един заложник тук? Или бе укрепил къщата, за да послужи на някакъв друг зловещ замисъл?

Смитбак се спусна по стълбите, сърцето му биеше силно. От това проклето място го полазваха тръпки. Денят се бе оказал чиста загуба на време: беше дошъл в Изворите без истински план, без да търси нещо конкретно. Помисли си, че сигурно ще е разумно да си води бележки – но за какво? А може би просто трябваше да забрави цялата шантава идея и да иде да види как е Марго Грийн. Така и така се намираше извън града. Но всъщност това щеше да е поредното безсмислено пътуване – състоянието й рязко се бе влошило, както бе чул, беше изпаднала в кома и не реагираше…

Изведнъж Смитбак се вкамени на мястото си. По верандата се прокрадваха тихи стъпки.

Обладан от внезапен ужас, той се вмъкна в килера срещу стълбището. Проправи си път навътре и се сгуши между ред сака – кашмир, камилска вълна и туид. Чу как бравата изтрака и вратата леко проскърца, докато се отваряше.

Диоген?

Килерът миришеше силно на вълнен плат. Смитбак едва дишаше от страх.

Стъпките безшумно прекосиха застланото с килими антре, влязоха във всекидневната и там спряха. Тишина.

Смитбак чакаше.

След малко стъпките поеха към трапезарията и се отдалечиха по посока на кухнята.

Трябваше ли да бяга?

Ала преди да успее да претегли възможностите, стъпките се върнаха: бавни, тихи и преднамерени. Сега те поеха към библиотеката, после излязоха и се заизкачваха по стълбището.

Сега. Смитбак изхвърча от килера, безшумно, но пъргаво притича през дневната и офейка през отворената входна врата. Докато завиваше зад ъгъла на къщата, видя, че на алеята е спрял полицейски автомобил с работещ двигател.

Той хукна през задния двор на съседната вила и тича чак до плажа, като почти се смееше от облекчение. Онзи, когото бе взел за Диоген, се оказа само едно ченге, дошло на рутинна проверка.

Върна се в колата си и изчака дишането му да възстанови обичайния си ритъм. Пропилян ден. Но поне беше излязъл от онази къщичка на ужасите невредим.

Включи двигателя и пусна навигационната система.

— Къде желаете да отидете? – измърка топлият секси глас. – Моля, въведете адреса.

Смитбак избра опцията „Офис“. Знаеше как да се върне, но обичаше да слуша Лавиния.

— Потегляме към дестинация „Офис“ – долетя гласът. – Поемете северно по „Тлавър с Бокс“.

— Веднага, скъпа.

Подкара бавно и нехайно край дома на Диоген. Сега ченгето стоеше отвън край колата си с радиостанция в ръка.

Проследи Смитбак с поглед, но не направи опит да го спре.

— След сто и петдесет метра завийте наляво по „Спрингс Роуд“

Той кимна. Вдигна ръка да махне някакво влакънце от туид, което гъделичкаше лицето му. При това движение замръзна, закован от почти електрически шок.

— Това е, Лавиния! – изкрещя той. – Връхните дрехи в килера!

— Завийте наляво по „Спрингс Роуд“

— Имаше два вида сака! Супер скъпи от кашмир и мохер, а до тях – цял куп тежки, космати, бодливи сака от туид! Ти случайно да познаваш някой, който носи и двата вида? Не, мамка му!

— Карайте километър и половина по „Спрингс Роуд“.

— Диоген със сигурност си пада по кашмира и мохера. Следователно, когато използва фалшивата си самоличност, носи туид. Прави се на професорския тип. Перфектно, Лавиния, чувствам, че съм прав. Той е професор. Не, момент! Не професор, не точно. В крайна сметка, познава така добре музея, че… От полицията казват, че за извършването на диамантената кражба престъпникът е получил помощ отвътре – да, ама ти представяш ли си Диоген да се моли на помощници?! По дяволите, било е пред очите ни през цялото време! Господи, Лавиния: пипнахме го! Аз го пипнах!

— След сто и петдесет метра завийте по магистралата „Олд Стоун“ – прозвуча невъзмутимият отговор.