Тайната на Сенеф

58.

Д’Агоста наблюдаваше с покруса как техниците френетично набират команди на клавиатурите си.

— Какво не е наред? – попита Хейуърд.

Ендърби неспокойно изтри влажното си чело.

— Не знам. Терминалът просто не приема командите ми.

— Не може ли да не ги въвеждате по компютърен път?

— Вече опитахме това. Не става.

Хейуърд се обърна към Манети.

— Предупредете охраната в гробницата. Кажете им, че прекратяваме шоуто. – Тя извади радиостанцията си и се подготви да говори със собствените си подчинени. После спря и настойчиво загледа Манети, който бе пребледнял. – Какво има?

— Опитвам се да се свържа с моите хора в подземието. Няма връзка. Никаква.

— Как така? Те са на по-малко от петдесет метра.

— Гробницата е заслонена от радиочестоти – тихо произнесе Пендъргаст.

Хейуърд свали радиостанцията си.

— Използвайте високоговорител. Вграден е в хардуера, нали?

Последва ново свирепо тракане по клавиатурата и Ендърби поклати глава.

— И той не работи.

Хейуърд го изгледа.

— Спрете захранването към вратите. В случай на пълен енергиен срив те могат да се отварят ръчно.

Ендърби набра още нещо и накрая вдигна ръце в безпомощен жест.

Внезапно Пендъргаст посочи към един от мониторите, който показваше картина на живо от залата.

— Видяхте ли това? Върнете записа, ако обичате.

Единият от техниците изпълни нареждането.

— Ето. – И Пендъргаст посочи размитите очертания на една фигура, полускрита в сенките. – Можете ли да направите образа по-контрастен? – попита той настойчиво. – Да го увеличите?

Д’Агоста се надвеси и напрегнато се вгледа в проясняващия се фокус на картината. Наблюдаваха как човекът плъзва ръка в сакото си и небрежно си слага черна предпазна маска за очи. Последваха я чифт тапи за уши.

— Менцес – промълви Хейуърд.

— Диоген – каза Пендъргаст сякаш на себе си, а гласът му бе леденостуден.

— Трябва да повикаме подкрепление – възкликна Манети. – Обадете се на отрядите за бързо реагиране и…

— Не! – прекъсна го агентът. – Нямаме време. Ще ни затрупат с куп бюрократични усложнения и процедури. Имаме десет минути – максимум.

— Не мога да повярвам, че вратите не искат да се отворят! – рече Ендърби като продължаваше да блъска по клавишите. – Програмирахме два напълно независими един от друг резервни варианта. Просто няма логика. Нищо не реагира…

— И няма да реагира – заяви Пендъргаст. – Вратите няма да се отворят независимо какво правите. Менцес – Диоген – несъмнено е променил системите, които контролират шоуто и залата. – Той отново се обърна към Ендърби. – Можете ли да направите списък с всички протичащи процеси?

— Да. – Ендърби въведе серия от команди. Д’Агоста погледна над рамото му: на екрана се бе отворил малък прозорец, изпълнен с множество мистериозни думи като asmcomp, ги til, syslog, kcron.

— Разгледайте имената на всички процеси – каза Пендъргаст. – Особено на системните. Забелязвате ли нещо необичайно?

— Не. – Ендърби се наведе към монитора. – Да. Този, който се казва kernel con fund o.

— Имате ли представа за какво е?

Ендърби примига.

— Ако се съди по името, това е някакъв конзолен файл, чрез който се стига до системното ядро. Нулата накрая подсказва, че е бета-версия.

— Ако можете разберете каква функция има – Пендъргаст се обърна към Хейуърд и Д’Агоста. – Макар да се боя, че вече знам отговора.

— И какъв е той? – попита Хейуърд.

— Това накрая не е нула – това е буквата „о“. Confundo на латински означава обърквам, разстройвам, внасям смут. Несъмнено това е Диогенов принос към шоуто. – Той махна към оборудването в стаята. – Допускам, че всичко това в момента е под контрола на брат ми.

Ендърби се взираше в екрана.

— Като гледам, има друг сървър, който всъщност ръководи шоуто. И той се намира в самата гробница. Всички системи в нашия контролен пункт му се подчиняват.

Пендъргаст се надвеси над рамото на техника.

— Може ли да го атакувате, да го обезвредите?

Последва бясно набиране по клавишите.

— Не. Вече дори не приема въвеждането на каквито и да било данни.

— Отрежете енергийния достъп към гробницата – нареди агентът.

— Ще се включи резервният…

— Отрежете и него.

— Но така ще останат в пълен мрак.

— Послушайте ме.

Ендърби продължи да трака, след което изруга полугласно.

— Нищо.

Пендъргаст се огледа.

— В такъв случай прекъсвача. – Той отвори кутията и дръпна главния прекъсвач.

При все че малката стая незабавно потъна в мрак, компютрите останаха онлайн. След секунда прозвуча рязко изщракване, което показваше, че резервната система се е включила и по тавана замигаха редици флуоресцентни лампи.

Ендърби зяпна мониторите потресен.

— Невероятно! Гробницата все още се захранва с енергия. Шоуто си продължава, все едно че нищо не е станало.

Някъде вътре трябва да има друг генератор. Но това не беше отбелязано на никой от плановете, които аз…

— Къде се намира резервният енергиен източник за тази стая? – прекъсна го агентът.

Манети кимна към голям метален шкаф в ъгъла.

— Там са релетата, свързващи главните електрически проводници на гробницата с резервния генератор на музея.

Пендъргаст отстъпи назад, насочи пистолета на Манети към шкафа и го изпразни в него. Изстрелите прозвучаха неестествено силно в звукоизолираното пространство – минаващите от едната към другата страна на шкафа сачми оставиха големи черни дупки в метала, изпращайки във всички посоки стружки сива боя. Чу се звук от пропукващо електричество, проблесна мощна волтова дъга и лампите примигаха и изгаснаха – остана само светенето на компютърния екран и тежката миризма на кордит и стопена изолация.

— Тези компютри продължават да работят – каза Пендъргаст. – Защо?

— Захранват се от локален резервен източник.

— Тогава ги презаредете. Издърпайте електрическите кабели и ги включете обратно.

Ендърби запълзя под масата и започна да ги изтръгва един по един, потапяйки стаята в мрак и тишина. Чу се кратко изщракване и внезапна светлина обля всичко; Хейуърд беше включила фенерчето си.

Вратата рязко се отвори и на прага застана един висок мъж с червена вратовръзка и кръгли черни очила.

— Какво става тук? – кресна той. – Ръководя предаване на живо пред милиони зрители, а вие дори не можете да поддържате тока! Вижте, резервният ми източник не може да издържи повече от петнайсет минути!

Д’Агоста разпозна Рандъл Лофтъс, известния режисьор. Лицето му се беше покрило с червени петна от гняв.

Пендъргаст се обърна към Д’Агоста, като се наведе по-близо.

— Знаеш какво трябва да се направи, нали, Винсънт?

— Да – отговори Д’Агоста. После изви лице към режисьора: – Нека ви помогна.

— Добре ще е. – И Лофтъс се завъртя на пети и напусна сковано стаята, следван от Д’Агоста.

В залата отвън гостите се въртяха насам-натам в тъмнината, оживявана единствено от блясъка на стотиците чаени свещи по масите; възбудени, макар и все още без признаци на безпокойство, те очевидно приемаха всичко това като приключение. Музейните охранители обикаляха и ги уверяваха, че токът ще дойде всеки момент. Д’Агоста вървеше след режисьора към отсрещния край на залата, където беше разположен екипът му. Всички работеха бързо, мърморейки в микрофоните и следейки малките монитори на струпаните камери.

— Загубихме връзка с екипа вътре – каза един. – Но изглежда при тях все още има ток. Продължават да предават, захранването към тях е добро. Всъщност, според мен дори не знаят, че тук имаме проблем.

— Слава богу – въздъхна Лофтъс. – По-скоро бих умрял, отколкото да се издъня така.

— Това захранване, за което споменахте – намеси се Д’Агоста. – Къде се намира?

Лофтъс кимна към един дебел кабел, чиито криволици излизаха от залата, покрит с гумена изолация.

— Ясно – — каза Д’Агоста. – А ако този кабел се прекъсне?

— Боже опази! – каза Лофтъс. – Бихме изгубили картината. Но това не може да се случи, повярвайте ми. Трябва да е нещо повече от случаен ритник, за да повреди такъв кабел.

— Нямате ли резервен?

— Няма нужда. Този тук е със защитен слой от гума и епоксидна смола, с преплетени стоманени нишки – направо е неразрушим. Е, господин…

— Лейтенант Д’Агоста.

— Както изглежда, нямаме нужда от вас. – Лофтъс се обърна с гръб и посочи към друг мъж от екипа си. – А ти, глупак такъв, никога не оставяй така включен монитор без наблюдение!

Д’Агоста се огледа. В отсрещния край на залата, близо до входа, се намираше задължителният противопожарен кран, наред с навит маркуч и голяма брадва зад лесно трошащо се стъкло. Той се приближи, стовари един жесток ритник върху стъклото и се протегна за брадвата. След това избра мястото, където кабелът завиваше зад ъгъла, стегна се и вдигна брадвата над главата си.

— Хей! – извика някой от телевизионния екип. – Какво, по дяволите…!

Д’Агоста спусна брадвата с умел замах и преряза на две кабела сред дъжд от искри.

Откъм Рандъл Лофтъс дойде нечленоразделен яростен вой.

Миг по-късно Д’Агоста беше в контролната зала. Пендъргаст и техниците продължаваха да се трудят усилено над заредените наново компютърни системи, които все още отказваха да приемат команди.

Пендъргаст се обърна към него.

— Как е Лофтъс?

— Извън себе си от ярост в момента.

Агентът кимна, устните му се извиха за миг в някакво подобие на усмивка.

Внезапно поток от бляскащи светлини върху един от работещите монитори привлече вниманието на Д’Агоста.

— Какво е това? – попита рязко Пендъргаст.

— Мигащи светлини – отвърна Ендърби, наведен над клавиатурата.

— В шоуто има мигащи светлини?

— Аха. Най-накрая. Знаете, за специални ефекти.

Пендъргаст върна вниманието си към монитора, синята светлина се отразяваше в наситено сивите му очи. Включиха се още мигащи светлини, последвани от странен грохот.

Ендърби внезапно се изправи в стола.

— Чакайте. Не би трябвало да става така.

Аудио-предаването от гробницата продължи, донасяйки засилващ се ропот сред присъстващите. Пендъргаст се обърна към Хейуърд.

— Капитане, предполагам, че докато сте извършвали огледа за безопасност, сте се консултирали с плановете на гробницата и съседните помещения.

— Така е.

— Ако се наложи, кое е най-подходящото място да се форсира вход от външната страна на гробницата?

Хейуърд помисли за миг.

— Има един коридор, който свързва станцията на метрото на 81-а улица с входа на метрото към музея и минава зад гробницата. Между пешеходната алея и погребалната камера има място, където зидът е дебел само към седемдесет сантиметра.

— Седемдесет сантиметра дебелина на какво?

— Бетон. Това е носеща стена.

— Седемдесет сантиметра бетон – промърмори Д’Агоста. – Все тая дали са седемдесет сантиметра или сто метра. Не можем нито да преминем през нея, нито да я разбием. Не и навреме.

Над малката стая легна страшна тишина, прекъсвана единствено от силно бумтене откъм залата отвън и придружено от ропота на тълпата. Когато Д’Агоста вдигна очи, раменете на Пендъргаст изглеждаха видимо отпуснати. Случва се, помисли си той с тръпка на ужас. Диоген спечели. Помислил е за всичко и няма едно шибано нещо, което да можем да направим, за да го спрем.

Но в този момент той видя, че Пендъргаст трепва. Очите на агента светеха ярко и той дишаше на пресекулки. Обърна се към един от гардовете:

— Вие – името ви?

— Ривера, сър.

— Знаете ли къде е препараторският отдел?

— Разбира се, сър.

— Идете и ми донесете оттам една бутилка глицерол.

— Глицерол?

— Препарат, използван за омекотяване на животинска кожа – със сигурност има поне няколко. – След това Пендъргаст се обърна към Манети: – Изпратете двама от вашите охранители в химическата лаборатория. Нужни са ми шишета сярна и азотна киселина. Трябва да са в хранилището с опасните материали.

— Може ли да попитам…?

— Няма време за обяснения. Също така ще имам нужда от делителна фуния със спирателен кран в долния край, както и от дестилирана вода. И от термометър, ако намерят. – Агентът се огледа, взе лист хартия и молив, написа нещо набързо и подаде листа на Манети: – Да попитат лаборант, ако имат някакви проблеми.

Манети кимна.

— Междувременно залата да се опразни, моля. Искам всички да излязат навън, освен хората от НПУ и музейните гардове.

— Ясно. – Манети махна с ръка на двамата охранители и те излязоха от стаята.

Пендъргаст се обърна към техниците:

— Няма какво повече да направите тук. Напуснете заедно с останалите.

Те скочиха, нямаха търпение да излязат час по-скоро.

Сега Пендъргаст погледна Д’Агоста:

— Винсънт? Имам работа за теб и за капитан Хейуърд. Идете до станцията на метрото. Помогни й да открие онова слабо място в стената.

Д’Агоста и Лора си размениха погледи.

— Добре.

— И още нещо, Винсънт. Онзи кабел, който сряза. – Пендъргаст махна към един от екраните. – Диоген трябва да има скрита резерва: излъчването продължава. Моля те, погрижи се за това.

— Разбрано. – И Д’Агоста напусна стаята, следван от Хейуърд.