Тайната на Сенеф

73.

В манастира „Суоре ди Сан Джовани Батиста“ в Гавинана, Флоренция, дванайсет монахини стопанисваха едно енорийско училище, параклис и вила с пансион за религиозни посетители. Когато мракът на нощта се сгъсти над града, suora[12] зад гишето на рецепцията отбеляза с безпокойство повторната поява на младата посетителка, която бе пристигнала тази сутрин. Тя се връщаше от разходката си из града измръзнала и мокра, с омотано във вълнен шал лице, като вървеше приведена срещу вятъра и дъжда навън.

— Ще желае ли синьората вечеря? – подзе монахинята, но жената я накара да млъкне с жест толкова безцеремонно, че тя затвори устата си и седна обратно.

В малката скромно обзаведена стая, Констанс Грийн ядосано захвърли палтото си на път към банята. Наведе се над мивката и пусна крана за горещата вода. Когато мивката се напълни, тя се изправи пред огледалото и размота вълнения шал от лицето си. Под него имаше друг, копринен, вкоравен от попилата в него кръв, който тя свали предпазливо.

Прегледа раната щателно, макар да не можеше да види много; ухото и едната й страна бяха покрити с коричка съсирена кръв. Тя потопи една кърпа в топлата вода, изцеди я и внимателно я допря до кожата си. След малко отмести кърпата, изплакна я наново в топла вода и пак я притисна до нараненото място. Няколко минути по-късно кръвта се бе размекнала достатъчно, за да й позволи да почисти порязаното и да го огледа по-добре.

Не беше толкова лошо, колкото й се бе сторило отначало. Скалпелът бе задрал дълбоко край ухото й, но едва бе засегнал лицето. Констанс внимателно опипа мястото с пръсти и установи, че порязването е изключително остро и чисто направено. Не представляваше нищо сериозно, макар и да кървеше обилно, и щеше да заздравее, оставяйки най-много плитък белег.

Белег. Тя почти се изсмя на глас, докато хвърляше окървавената кърпа в умивалника.

Наведе се напред и огледа лицето си в огледалото. Беше слабо и изпито, очите й изглеждаха празни, устните – напукани и сухи.

Романите, които бе чела, оставяха впечатление, че преследването е нещо просто. Едни герои тичаха след други през половината свят, като през цялото време биваха добре отпочинали, добре хранени, добре облечени и поддържани. Действителността излезе различна – преследването бе брутална, изцеждаща силите задача. Констанс почти не бе мигвала от момента, в който намери следата му в музея; почти не бе яла; изглеждаше като бледо копие на себе си.

На всичкото отгоре светът се бе оказал невъобразим кошмар: шумен, грозен, хаотичен и ужасно безличен. Нямаше нищо общо с удобната, предсказуема, духовна реалност в литературата. Мнозинството човешки същества, които срещна, бяха отвратителни, продажни и глупави – нямаше думи, с които да опише колко я отвращаваха. А и да преследва Диоген бе излязло скъпо мероприятие: поради неопитността си, поради това, че я измамиха няколко пъти и че бе притисната от обстоятелствата да бърза много, Констанс бе изхарчила почти шест хиляди евро през последните четиридесет часа. Оставаше само с две хиляди – и без никакво средство да си набави други.

Четиридесет часа го бе следвала неотклонно. Но сега й се бе изплъзнал. Раната му нямаше да го забави – беше дреболия, също като нейната. Тя нямаше съмнение, че е изгубила дирите му задълго – той щеше да се погрижи за това. Сега го нямаше, бе влязъл в кожата на нова личност и със сигурност вече пътуваше към скривалище, приготвено преди много години за подобен случай.

Бе се оказала на косъм да го убие – два пъти. Ако имаше по-добър пистолет… ако знаеше как да стреля… ако бе с една милисекунда по-бърза с острието… той щеше да е мъртъв.

Ала сега се бе измъкнал. Тя бе пропиляла своята възможност.

Констанс тежко се подпря на ръба на мивката и се взря в налетите си с кръв очи. Знаеше с положителност, че всички следи прекъсват тук. Диоген щеше да избяга с такси, влак или самолет, да пресече петнайсетина държавни граници, кръстосвайки Европа по най-неочаквани маршрути и накрая да се озове на място и под самоличност, които внимателно бе подбрал. Щеше да е някъде на стария континент, тя бе напълно убедена в това – но тази увереност бе слаба утеха. Може би щеше да й е нужен цял живот, за да го открие – или дори повече.

Но все пак един живот тя имаше. И когато намереше Диоген, щеше да го познае. Дегизировката му всякога бе добра, но никаква маска не можеше да я подведе. Тя го познаваше. Той можеше да преправи всичко, поддаващо се на смяна във външността си: лицето, дрехите, очите, гласа, езика на тялото. Но две неща никога не би успял да промени. Ръстът му беше едното. Второто и по-важно представляваше характеристика, за която тя бе сигурна, че не се е сетил: особената му миризма. Тя помнеше ясно този специфичен аромат – необичаен и замайващ, като сладник[13], примесен с мрачните, интензивни нотки на метал.

Цял един живот… Тя усети как я залива вълна на такова съкрушително отчаяние, че се олюля над мивката.

Беше ли възможно Диоген да е оставил някакво неволно указание при прибързаното си отпътуване? Но това би означавало тя да се върне в Ню Йорк, а докато успее да стигне, следата бездруго щеше вече да е изстинала.

В такъв случай дали не се бе издал несъзнателно в нейно присъствие? Изглеждаше съвсем невероятно – той бе твърде предпазлив. Но от друга страна, тъй като бе очаквал Констанс да умре, бе възможно да е проявил по-малка от обичайната си бдителност.

Тя излезе от банята и седна на крайчеца на леглото. Опита се за минутка да проясни ума си, след което мислено се завърна към онези най-първи разговори в библиотеката на „Ривърсайд Драйв“ 891. Бе унизително упражнение, което й причиняваше мъчителна болка, докато разкъсваше шевовете на още незаздравелия спомен; и все пак Констанс се насили да продължи, да повика в съзнанието си разменените думи, прошепнатите откровения.

Нищо.

Сега тя запрехвърля в ума си последните им срещи, книгите, които й носеше, декадентските беседи върху живота на сетивата. Но продължаваше да не открива податка, нито дори лек намек за географско местонахождение.

В моя дом – в моя истински дом, онзи, който означава нещо за мен – има също такава библиотека… Така й бе казал той веднъж. Бяха ли и тези думи, както всичко останало, просто цинична лъжа? Или може би в тях проблясваше искрица истина?

Живея близо до морето. Мога да си седя в тази стая, когато всички светлини, освен една-единствена свещ са угасени, и да слушам рева на прибоя: тогава се превръщам в ловец на перли…

Библиотека, къща край морето. Не беше от особена полза. Тя преповтори думите още веднъж и още веднъж. Ала той толкова бе внимавал да скрие всеки издайнически личен щрих – с изключение на тези в отлично обмислените му лъжи, като например белезите от опита за самоубийство!

Белезите от опита за самоубийство. Констанс осъзна, че в спомените си, без да иска е отбягвала тъкмо онова събитие, което имаше най-голям потенциал да й разкрие нещо. И все пак бе непоносимо да мисли отново за това. Да преживява повторно последните часове, прекарани заедно с този мъж, часовете, в които му се бе отдала – не, това щеше да й донесе толкова болка, колкото бе изпитала щом за първи път прочете писмото…

Тя потръпна, внезапно изпитала студ… След което полека се отпусна назад в леглото и взря невиждащи очи в тъмнината, като си припомняше всеки мъничък и мъчителен детайл.

Диоген бе прошепнал няколко стиха в ухото й, докато страстта му се разгаряше. Бяха на италиански:

Констанс знаеше, че стихотворението е от Кардучи, но никога не бе го проучвала внимателно. Вероятно моментът да го стори бе настъпил.

Тя се изправи твърде рязко и се присви болезнено от пулсирането в ухото. Върна се в банята и се зае с раната, като я изми и дезинфекцира грижливо, намаза я с антибиотик и я превърза колкото можа по-ненатрапчиво. Щом приключи, се съблече, взе си бърз душ, изми си косата и облече чисти дрехи. Следващата й работа бе да натъпче кърпата и кървавите шалове в една торба, която откри в гардероба. После събра тоалетните си принадлежности и ги върна в багажа. Измъкна нов шал и внимателно го уви около лицето си.

Констанс затвори куфара и го закопча, взе го заедно с торбата и слезе до приемния салон на манастира. Сестрата все още беше там и изглеждаше почти уплашена от внезапната й поява.

— Синьора, да не би нещо да не е по вкуса ви?

Констанс отвори портмонето си.

— Quanto costa? Колко ви дължа?

— Синьора, ако има някакъв проблем със стаята ви, с радост ще ви настаним на друго място, което да ви допада.

Тя извади смачкана банкнота от сто евро и я остави на плота.

— Но това е твърде много за няма и една нощ…

Ала Констанс вече бе потънала в студения, дъждовен мрак.