Тайната на Сенеф

37.

В просторния кабинет на Фредерик Уотсън Колъпи, директор на Нюйоркския природонаучен музей, цареше тишина. Всички бяха пристигнали: Берил Дарлинг, общ консултант на музея; Джоузефин Роко, „Връзки с обществеността“; Хюго Менцес. Краткият списък с най-доверените служители на Колъпи. Всички бяха седнали и го гледаха, чакайки да започне.

Най-сетне той положи ръка върху облицованото си с кожа бюро и спря погледа си върху тях, един по един.

— Нито веднъж по време на дългата си история – подзе директорът, – тази институция не се е сблъсквала с криза в такива размери. Нито веднъж.

Остави тези думи да достигнат до съзнанието на слушателите му. Тишината и неподвижността им не се промениха.

— В кратък срок получихме няколко удара, всеки от които би могъл да бъде фатален. Кражбата и унищожението на диамантената колекция. Убийството на Теодор Демео. Необяснимото нападение над д-р Кели и последвалата смърт на нападателя – видния д-р Ейдриън Уичърли от Британския музей, – причинена от „усърдието“ на един агресивен пазач.

Последва пауза.

— А след четири дни е запланувано едно от най-грандиозните откривания в историята на музея. Откриването, което трябваше да остави диамантения обир зад гърба ни. Въпросът, който сега повдигам пред вас, е следният: как ще реагираме? Дали да не отложим откриването? Да свикаме ли пресконференция? Тази сутрин отговорих на обажданията на поне двайсет души от Борда на управителите и всеки от тях имаше различно предложение. А след десет минути трябва да се срещна с един капитан от отдел „Убийства“ на име Хейуърд, жена, която – не се и съмнявам – ще изиска от нас да отложим гала-вечерта. В този момент от нас четиримата зависи какъв курс ще поемем и към какъв ще се придържаме.

Той скръсти ръце и си подпря върху бюрото си.

— Берил? Твоето мнение?

Колъпи знаеше, че Берил Дарлинг ще говори с брутална яснота.

Тя се наведе напред и посочи с молива в ръката си.

— Първото, което аз бих сторила, Фредерик, би било разоръжаването на всеки гард в тази сграда.

— Вече е направено.

Дарлинг кимна доволно.

— След това, вместо пресконференция – която лесно би могла да излезе извън контрол, – незабавно бих направила изявление.

— В което се казва?

— То ще представлява неукрасено изложение на фактите, придружено от tea culpa и израз на дълбоко съчувствие към семействата на жертвите – Демео, Липър и Уичърли…

— Един момент. Липър и Уичърли? Жертви?

— Съболезнованията ще имат строго неутрален тон. Да оставим на полицията да подрежда фактите.

Последва ледена тишина.

— А откриването? – попита Колъпи.

— Анулирай го. Затвори музея за два дни. И се погрижи никой – наистина никой – от персонала да не разговаря с пресата.

Колъпи замълча за момент, след което се обърна съм Джоузефин Роко, шеф на отдела „Връзки с обществеността“.

— Твоят коментар?

— Съгласна съм с госпожа Дарлинг. Трябва да демонстрираме на хората, че ситуацията не е обичайна.

— Благодаря ви. – Колъпи погледна към Менцес. – Имате ли какво да добавите, д-р Менцес? – Беше изумен колко хладно, съсредоточено и спокойно е лицето на другия мъж. Искаше му се и той да притежава такова самообладание.

Менцес кимна към Дарлинг и Роко.

— Искам да поздравя дамите за добре обмислените им изказвания, които при почти всякакви други обстоятелства биха представлявали отличен съвет.

— Но твоята гледна точка се разминава с тяхната?

— Да. Съвсем категорично. – Сините му очи, изпълнени със спокойна самоувереност, впечатлиха Колъпи.

— Да чуем тогава.

— Не смея да противореча на колегите си, чиито знания и опит по тези въпроси надхвърлят моите. – Менцес скромно се огледа.

— Поисках откровеното ти мнение.

— Добре тогава. Преди шест седмици нашата диамантена колекция бе задигната и унищожена. Един външен човек – не музеен работник – убива свой колега. После музеен консултант – временно нает, а не наш служител – се нахвърля върху един от най-добрите ни куратори и бива смъртоносно прострелян от музейната охрана по време на настъпилото меле. Сега ви питам: какво е общото между тези събития? – Менцес ги изгледа изпитателно.

Никой не отговори.

— Госпожо Дарлинг? – настоя той.

— Ами, нищо.

— Именно. През същия този шестседмичен период в Ню Йорк сити са станали шейсет и едно убийства, хиляда и петстотин нападения и още безброй други престъпления. Нима кметът затвори града? Не. Какво направи той вместо това? Съобщи добрите новини: нивото на престъпността е спаднало с четири процента в сравнение с миналата година!

— Е – провлече Дарлинг, – какви „добри новини“ ще ни съобщите вие, д-р Менцес?

— Че въпреки наскоро настъпилите събития гала-откриването на Гробницата на Сенеф все още е в програмата и ще протече точно както е запланувано.

— Значи просто да пренебрегнем останалото?

— Разбира се, че не. Задължително излезте с изявление. Но непременно подчертайте, че това е Ню Йорк и че музеят е огромна сграда, покриваща двайсет и шест акра от Манхатън, в която има две хиляди служители и пет милиона посетители годишно и че при тези обстоятелства е изненадващо, че случайните престъпления не са по-често явление. Най-вече подчертайте последната точка: престъпленията не са свързани, те са случайни и до едно са разгадани. Извършителите са заловени. Другото е просто въпрос на лош късмет. – Той направи кратка пауза. – Остава още нещо, върху което следва да се помисли.

— Какво? – попита Колъпи.

— Кметът ще дойде и е планирал важна реч. Много е вероятно да се възползва от щастливото събитие, за да провъзгласи намерението си за повторна кандидатура за поста.

Менцес се усмихна и замълча, яркосините му очи оглеждаха стаята и предизвикваха слушателите му да отговорят.

Първа се съвзе Берил Дарлинг. Тя почука с молива си върху масата.

— Трябва да отбележа, че нещата взимат твърде любопитен обрат, д-р Менцес.

— Това не ми харесва – заяви Роко. – Не можем просто да затворим очи и да се правим на ударени. Ще ни разпънат на кръст.

— Кой е казал, че ще се правим на ударени? – каза Менцес. – Тъкмо наопаки – ще изнесем всички факти. Няма да скрием нищо. Ще се бием в гърдите и ще поемем пълна отговорност. Истината работи в наша полза, тъй като тя ясно говори за случайната природа на престъплението. А виновниците са или мъртви, или зад решетките. И случаят е приключен.

— Ами слуховете? – попита Роко.

Менцес извърна изумените си сини очи към нея.

— Слухове?

— Всички тези подмятания, че гробницата е прокълната.

Той се изкиска.

— Проклятието на Мумията? Великолепно! Сега всички ще искат да дойдат.

Яркочервените устни на Роко се свиха, набраздявайки плътния слой червило.

— А и да не забравяме първоначалното предназначение на Гробницата на Сенеф – да напомни на града, че ние все още сме най-големият природонаучен музей в света. Това откриване ни е по-нужно отвсякога.

Над групата се възцари дълга тишина. Накрая Колъпи се размърда.

— Това звучи адски убедително, Хюго.

— Необичайно, но съм на път да променя мнението си – обади се Дарлинг. – Струва ми се, че подкрепям д-р Менцес.

Колъпи погледна шефката на пиара.

— Джоузефин?

— Все още имам колебания – отвърна тя бавно. – Но си струва да опитаме.

— В такъв случай е решено – заяви Колъпи.

Вратата се отвори като по даден знак, без почукване или предупреждение. На прага застана полицайка в елегантен сив костюм, със значка на ревера. Колъпи погледна часовника си – беше точна до секундата.

Той се изправи.

— Нека ви представя капитана от отдел „Убийства“ Лора Хейуърд. Това е…

— Всички се познаваме – каза тя кратко. После го измери с виолетовите си очи. Беше смущаващо млада и привлекателна. Колъпи се запита дали тези качества не бяха изиграли по-голяма роля в издигането й, отколкото компетентността. Но като гледаше тези очи, той се усъмни, че е така.

— Искам да говоря с вас насаме, д-р Колъпи – заяви тя.

— Разбира се.

Вратата се затвори, след като Менцес – последният излязъл – бе казал „довиждане“. Директорът насочи вниманието си към Хейуърд.

— Ще седнете ли, капитане?

След кратко колебание тя кимна.

— Мисля, че да. – Отпусна се в стола и Колъпи забеляза, че кожата й е бледа и че изглежда изтощена. Въпреки това теменужените й очи съвсем не бяха мътни.

— Какво мога да направя за вас? – попита той.

Тя извади няколко сгънати листа от джоба си.

— Това тук са резултатите от аутопсията на Уичърли.

Колъпи вдигна вежди.

— Аутопсия? Има ли някаква загадка относно начина, по който умря?

Вместо отговор тя извади друг лист.

— Ето и диагнозата на Липър. Заключението е, че и двамата са пострадали от еднаква, внезапна мозъчна увреда във вентромедиалния кортекс на мозъка.

— Нима?

— Да. С други думи и двамата са полудели по съвършено еднакъв начин. Уврежданията са причинили и на двама им незабавна и остра психоза.

Колъпи усети, че го побиват студени тръпки. Ставаше дума точно за това, което бяха отхвърлили – че инцидентите имат някаква връзка. Този обрат можеше да провали всичко.

— Уликите подсказват, че причината е външна и че тя се намира във, или около Гробницата на Сенеф.

— Защо смятате така?

— Защото и двамата са били точно там непосредствено преди появата на симптомите.

Колъпи преглътна болезнено и разхлаби вратовръзката си.

— Това са шокиращи новини.

— От медицинския екип смятат, че причината може да е всякаква: електрически шок на главата, отрова, изпарения или може би повреда във вентилационната система, неизвестен вирус или бактерия… Не знаем. Впрочем, това е конфиденциална информация.

— Радвам се да го чуя. – Колъпи усети, че студените тръпки започват да се разпростират по цялото му тяло. Ако тази новина излезеше оттук, щеше да опровергае изявлението им и да унищожи всичко, за което бяха положили толкова труд.

— Тъй като получих тази информация преди два часа, изпратих специален съдебен екип от токсиколози в гроба. Работят там от около час и все още не са открили нищо. Разбира се, те се намират в начален етап от търсенето.

— Това е много тревожно, капитане – отвърна Колъпи. – Може ли музеят да помогне по някакъв начин?

— Точно за това съм тук. Искам да отложите откриването, докато локализираме източника.

Именно от това се страхуваше Колъпи. Сърцето му пропусна един такт.

— Простете, капитане, но изглежда избързвате с две доста големи заключения: първо, че мозъчните увреждания са причинени от токсин и второ, че той се намира в гроба. Може да е всичко – и може да е станало къде ли не.

— Възможно.

— Освен това забравяте, че и други – много други – са прекарали значително по-дълго време в Гробницата на Сенеф от Липър и Уичърли. А не са проявили симптоми.

— Не съм забравила това, д-р Колъпи.

— Така или иначе откриването е след четири дни. Със сигурност това време е достатъчно, за да проверите гробницата.

— Не мога да рискувам.

Директорът си пое дъх дълбоко и продължително.

— Разбирам какво се опитвате да ми кажете, капитане, но истината е, че просто не можем да отложим събитието. Вложили сме милиони. След по-малко от час пристига нов египтолог, който е пропътувал целия път от Италия до тук. Поканите са разпратени, потвържденията – получени, платили сме за кетъринга, наели сме музикантите – всичко е готово. Едно забавяне в този момент би ни струвало цяло състояние. А и такъв ход ще изпрати на гражданите погрешно послание: че сме изплашени, че сме поставени в безизходица, че музеят е опасно място за посещения. Не мога да допусна това.

— Има още нещо. Убедена съм, че Диоген Пендъргаст, човекът, който нападна Марго Грийн – и открадна диамантената колекция – се крие под лъжливата самоличност на музеен служител. Най-вероятно на куратор.

Колъпи я изгледа шокирано.

— Моля?

— Освен това вярвам, че по някакъв начин той е свързан със случилото се на Липър и Уичърли.

— Това са извънредно сериозни обвинения. Кой е вашият заподозрян?

Хейуърд се поколеба.

— Нямам такъв. Помолих господин Манети да провери досиетата на персонала – естествено, без да му спомена какво търся, – но никакви криминални истории или други подсказки не излязоха наяве.

— Естествено, че не. Всички наши служители имат безупречни досиета, особено кураторите. Приемам цялата тази нишка на разсъждения като лична обида. И изобщо, това не променя позицията ми, що се отнася до откриването. Едно отлагане ще бъде фатално за музея. Абсолютно фатално.

Хейуърд го изгледа продължително, очите й бяха уморени, в същото време нащрек. Изглеждаха почти тъжни, сякаш тя вече знаеше какъв ще е изходът на разговора ми.

— Като отказвате да отложите гала вечерта, рискувате да поставите много животи в опасност – рече тя тихо. – Настоявам да не го правите.

— В такъв случай сме в патова ситуация – рече Колъпи просто.

Хейуърд се изправи.

— Не сме приключили.

— Правилно, капитане. По-висша инстанция от нас ще трябва да вземе решение.

Тя кимна и излезе от кабинета, без да направи друг коментар. Колъпи наблюдаваше как вратата се затваря зад гърба й. И той, и тя знаеха, че всичко ще опре лично до кмета. А в този случай Колъпи бе съвсем наясно как ще падне жребият.

Кметът не беше човек, който би изпуснал възможността за едно хубаво парти и реч.