Тайната на Сенеф

47.

Ели Глин изчака автомобила на моргата пред безименната врата на „ЕИР“. Нареди да се погрижат за колата и незабавно заведе Пендъргаст да вземе душ и да се облече. И остави Д’Агоста на един мълчалив като робот техник в бяла престилка. Мъжът накара Д’Агоста да потърпи, докато той проведе няколко кратки телефонни разговора, след което го поведе през приличното на пещера ехтящо пространство, което съставляваше сърцето на сградата. Просторната стая бе тиха, както би могло да се очаква в седем и половина вечерта през уикенда: но при все това, наоколо се мяркаха неколцина учени, които дращеха някакви формули по белите дъски или се взираха в мониторите на компютрите, потопени в атмосфера на усърдна експедитивност. Докато минаваше край лабораторните плотове, изследователското оборудване и причудливите макети, Д’Агоста се запита колко ли от служителите знаят, че тази сграда приютява най-търсения от федералните беглец.

Последва техника в асансьора на отсрещния край. Мъжът пъхна някакъв ключ в контролния панел и натисна бутона за надолу. Кабината се спуска учудващо дълго, преди да се отвори към бледосинкав коридор. Като му направи знак да го последва, техникът тръгна напред и най-сетне спря пред една врата. Усмихна се, кимна, след което се обърна и пое обратно по посока на асансьора.

Д’Агоста зяпна отдалечаващата се фигура. После изгледа вратата, на която липсваше табелка. След миг на колебание почука леко.

Моментално му отвори един нисък весел на вид човек с румено лице и късо подстригана брада. Въведе го в помещението и затвори след него.

— Вие ще да сте лейтенант Д’Агоста, нали? – попита мъжът с акцент, който му се стори германски. – Моля, седнете. Аз съм доктор Ролф Краснер.

Стаята носеше оскъдната клинична атмосфера на лекарски кабинет, със сиви килими, бели стени и безлично обзавеждане. В средата имаше лъскаво полирана маса от палисандрово дърво. Върху нея се мъдреше някаква книга с вид на техническо ръководство – дебела като манхатънски телефонен указател, с подвързия от черна изкуствена кожа. Ели Глин вече се бе появил с количката си и бе застанал на срещуположния край на бюрото. Той кимна безмълвно на Д’Агоста и му посочи празния стол.

Докато се настаняваше, вратата се отвори и в стаята пристъпи Пендъргаст. Раните му бяха прясно зашити и превързани, а косата му, все още влажна от измиването, бе сресана назад. Беше облечен съвсем обикновено – с бяло поло и сиви вълнени панталони, които – така различни от обичайния му черен костюм, – почти имаха ефект на маскировка.

Д’Агоста инстинктивно се изправи.

Очите на Пендъргаст срещнаха неговите и след малко той се усмихна.

— Боя се, че не успях достатъчно красноречиво да изразя благодарностите си към теб, задето ме освободи от затвора.

— Знаеш, че не е необходимо да го правиш – отвърна Д’Агоста и леко се изчерви.

— Но ще го направя. Много ти благодаря, скъпи ми Винсънт. – Той говореше меко и взе ръката му в своята, като я стисна кратко. Д’Агоста се почувства странно развълнуван от жеста на този мъж, който понякога намираше и най-простите човешки прояви на близост за неудобни.

— Седнете, ако обичате – произнесе Глин със същия неутрален глас, лишен от всякакво чувство, който толкова бе подразнил Д’Агоста при първата им среща.

Подчини се. Пендъргаст се отпусна на отсрещния стол – малко сковано, помисли си Д’Агоста, но все пак със свойствената си котешка грация.

— На вас също съм задължен с огромни благодарности, господин Глин – продължи агентът. – Изключително успешна операция.

Глин кимна кратко.

— Макар че дълбоко съжалявам, че се наложи да убия Лакара в името на изпълнението й.

— Както ви е известно – отвърна Глин, – не съществуваше друг начин. Трябваше да убиете затворник, за да използвате торбата, предвидена за неговото тяло, а при това въпросният затворник трябваше да прави упражненията си тъкмо в двор 4, великолепен терен за неуспешно бягство. Имахме късмет – ако ми е позволено да употребя този израз, – да открием подходящото лице в един човек толкова зъл, че някои биха казали, че заслужава да умре: един човек, измъчил до смърт три деца пред очите на майка им. След това беше елементарно да хакнем базата данни на Министерството на правосъдието и да променим арестантското досие на Лакара, уж че е бил заловен от вас навремето – и по този начин заложихме капана на Кофи. В заключение бих желал да отбележа, че убийството бе принудително – ставаше дума за самозащита.

— Никакви софизми не могат да смекчат факта, че убийството бе предумишлено.

— Строго погледнато сте прав. Но както сам знаете, смъртта му беше необходима, за да спаси повече животи – вероятно много повече. А нашият модел показа, че обжалванията на смъртната му присъда бездруго щяха да приключат безуспешно.

Агентът леко наклони глава.

— А сега, господин Пендъргаст, нека оставим тривиалните етични дилеми настрана. Налага се да се погрижим за един спешен въпрос, свързан с брат ви. Допускам, че в единичната килия до вас не са достигнали никакви новини от външния свят?

— Съвсем правилно.

— В такъв случай ще се изненадате да научите, че брат ви унищожи всички диаманти, които бе откраднал.

Д’Агоста забеляза, че Пендъргаст видимо се стегна.

— Точно така. Диоген стри брилянтите на прах и в този вид ги върна на музея.

След известна пауза Пендъргаст заговори:

— За пореден път действията му надхвърлиха моите възможности да ги предвидя или разбера.

— Ако това е някакво успокоение за вас, и ние бяхме изненадани. Това показа, че нашите предположения за него са били погрешни. Вярвахме, че след като бе измамен за „Сърцето на Луцифер“ – тъкмо диамантът, който желаеше най-горещо – брат ви ще изчезне за известно време да ближе раните си и да замисли своя следващ ход. Очевидно случаят не е такъв.

Краснер се намеси, а бодрия му глас звучеше в остър контраст с монотонния говор на Глин:

— Унищожавайки диамантите, чиято кражба е замислял с години, диамантите, за които едновременно е копнял и от които се е нуждаел, Диоген е унищожил и част от себе си. Става дума за своеобразно самоубийство. Оставил се е на своите демони.

— Когато разбрахме какво се е случило – продължи Глин, – съзнахме, че предварителният ни психологически профил е за жалост непълен. Така че се върнахме към чертожните дъски, анализирахме наново наличните данни, събрахме и допълнителна информация. Това е резултатът. – Той кимна към дебелия черен том. – Ще ви спестя детайлите. Всичко се свежда до едно нещо.

— И то е?

— „Идеалното престъпление“, за което Диоген говори, не е диамантеният обир. Нито пък е посегателството над вас: да убива приятелите ви, след което да ви набеди за злодеянията. Какво точно е било първоначалното му намерение – това не сме в позиция да отсъдим. Но фактът си остава и той е, че престъплението на живота му все още предстои.

— А датата в писмото?

— Поредната лъжа или поне финт за отвличане на вниманието. Кражбата е част от плана му, но унищожаването на камъните очевидно е по-спонтанен акт. Това не променя обстоятелството, че поредицата извършени от него престъпления е била грижливо замислена, с цел да ви държи зает, да ви подведе, да му осигури постоянна стъпка преднина. Трябва да призная – дълбочината и сложността на братовия ви план наистина спират дъха.

— Значи престъплението предстои – каза Пендъргаст с тих и сух глас. – Знаете ли какво е или кога ще се състои?

— Не – освен че всички индикации сочат, че е надвиснало. Може би утре. Може би тази нощ. Оттук и нуждата незабавно да бъдете освободен от Херкмур.

Пендъргаст помълча известно време.

— Не виждам как бих могъл да помогна – рече той, а в гласа му се долавяше горчивина. – Както забелязвате, грешах непрекъснато.

— Агент Пендъргаст, вие сте човекът – единственият човек, – който може да помогне. И знаете как.

Тъй като Пендъргаст не отговори веднага, Глин продължи.

— Надявахме се криминалният ни профил да има предикативна сила, че ще ни подскаже какви ще са бъдещите действия на Диоген. И той я има… Донякъде. Знаем, че брат ви се изживява като жертва, че вярва, че му е причинена ужасна несправедливост и това е неговият мотив. Убедени сме, че „идеалното“ му престъпление ще представлява опит да се причини подобна несправедливост на голяма маса хора.

— Точно така – намеси се Краснер. – Вашият брат иска да генерализира тази несправедливост, да я направи обществено достояние, да принуди останалите да споделят болката му.

Глин се надвеси над масата и заби очи в Пендъргаст.

— Знаем и още нещо. Вие сте човекът, причинил тази болка на брат си – или поне така го вижда той.

— Това е абсурдно – каза агентът.

— Нещо се е случило между вас и брат ви на ранна възраст: нещо толкова ужасно, че е изкривило бездруго извратения му ум и е изиграло ролята на спусък за събитията, които сега се разиграват. В нашия анализ липсва една изключително важна информация – какво е станало между вас и Диоген. И споменът за това събитие е заключен тук. – Глин посочи главата на Пендъргаст.

— Вече сме говорили за това – отвърна агентът сковано. – Казах ви всичко важно, което се е случвало между мен и брат ми. Дори се съгласих на един любопитен разговор с нашия добър д-р Краснер – без резултат. Няма ужасна тайна, бих си спомнял: имам фотографска памет.

— Простете ми, че няма да се съглася с вас, но такова събитие е имало, трябва да е имало. Не съществува друго обяснение.

— В такъв случай съжалявам. Тъй като дори да сте прав, аз нямам такъв спомен – и следователно няма начин да се досетя. Веднъж опитахте и се провалихте.

Глин събра върховете на пръстите си и сведе поглед. За няколко минути стаята потъна в тишина.

— Мисля, че има начин – рече той, без да вдига очи.

Отговор не последва и Глин отново вдигна глава.

— Обучен сте в някаква древна дисциплина, тайна мистична философия, практикувана от един малък свещенически орден в Бутан и Тибет. Един аспект на тази дисциплина е духовният, друг е физически: сложна серия от ритуализирани движения, подобни на ката в Шотокан карате. А трети е интелектуален: форма на медитация, на концентрация, която позволява на практикуващия да освободи пълния потенциал на човешкия ум. Говоря за тайните ритуали на Дзогкен или дори по-рядката практика, Чонг Ран.

— Как се добрахте до тази информация? – запита Пендъргаст толкова студено, че Д’Агоста усети как кръвта му замръзва.

— Агент Пендъргаст, моля ви. Събирането на знания е нашата основна стока и занаят. Опитвайки се да научим повече за вас – с цел да разберем по-добре брат ви – ние разговаряхме с много хора. Един от тях бе Корнелия Деламер Пендъргаст, вашата пралеля. Настоящо местожителство: клиниката за душевноболни престъпници „Маунт Мърси“. Сред събеседниците ни беше и една ваша позната – мис Кори Суонсън, последна година студентка в Академията „Филпс Ексетър“. Тя се оказа доста по-труден обект, но в крайна сметка получихме каквото ни трябваше.

Глин фиксира Пендъргаст с подобния си на сфинкс поглед. Пендъргаст му отвърна, а светлите му котешки очи почти не мигваха. Напрежението в стаята рязко се покачваше; Д’Агоста усети, че космите по ръцете му настръхват.

Най-сетне Пендъргаст заговори.

— Това нахлуване в личния ми живот отива далеч отвъд границите на вашите задължения.

Глин не отвърна.

— Използвам скитането из спомените по строго не личен начин – като изследователско средство, за да пресъздам сцената на престъпление или историческо събитие, това е всичко. Не би имало стойност за такъв… личен въпрос.

— Не би имало стойност? – В сухия тон на Глин се четеше скептицизъм.

— На всичко отгоре това е много трудна техника. Опитът да я приложа тук би бил загуба на време. Точно както малката игричка, която д-р Краснер се опита да играе с мен.

Глин отново се приведе напред в инвалидната си количка като продължи да се взира в агента. Когато заговори, гласът му прозвуча с изненадваща настойчивост.

— Господин Пендъргаст, не е ли възможно същото това събитие, което така ужасно е развалило брат ви – което го е превърнало в чудовище – да е оставило белези и върху вас? Не е ли възможно да сте зазидал този спомен толкова цялостно, че съзнанието ви вече да няма достъп до него?

— Господин Глин…

— Кажете ми – рече Глин по-високо. – Не е ли възможно?

Пендъргаст го погледна. Сивите му очи блестяха.

— Предполагам, че съществува далечна вероятност.

— Ако това е възможно и ако такъв спомен съществува, и ако този спомен ще ни помогне да открием последното липсващо парченце, и ако така имаме възможност да спасим човешки животи и да победим брат ви… Нима поне не си заслужава да опитаме?

Двамата мъже се гледаха по-малко от минута, но на Д’Агоста му се стори като цяла вечност. После Пендъргаст сведе очи. Раменете му видимо се увесиха, той кимна безмълвно.

— В такъв случай да действаме – рече Глин. – От какво се нуждаете?

Пендъргаст не отговори веднага. След това сякаш се събуди от сън.

— Уединение – рече той.

— Кабинетът „Берггасе“ ще свърши ли работа?

— Да.

Пендъргаст опря и двете си ръце на облегалките на стола и се изправи. Без да погледне останалите в помещението, той се насочи обратно към стаята, откъде се бе появил.

— Агент Пендъргаст…? – промълви Глин.

С ръка на бравата Пендъргаст се извърна леко.

— Знам колко труден ще бъде този обред. Но сега не е време за половинчати мерки. Не може да има връщане назад. Каквото и да е това, то трябва да бъде посрещнато в неговата цялост.

— Договорихме ли се?

Пендъргаст кимна.

— В такъв случай късмет!

Студена усмивка прекоси лицето на агента. После, без да каже нищо повече, той отвори вратата и изчезна зад нея.