Тайната на Сенеф

14.

Блестящи прашинки танцуваха в неподвижния въздух в читалнята на Централните архиви и в помещението се долавяше ненатрапчивия мирис на картон, прах, канаваца и кожа. Над секциите от полиран дъб се издигаше изящно украсен и позлатен таван в стил рококо, доминиран от два тежки полилея от мед и кристал. На отсрещната стена имаше зидана камина от розов мрамор, висока поне два метра и също толкова широка, а в центъра на стаята имаше три масивни дъбови маси с извити крака и тежки покривки. Това бе една от най-внушителните зали в музея – както и една от най-малко познатите.

Бе минала повече от година, откак Нора за последен път бе влязла в тази стая и при все великолепието й, спомените, които събуждаше, не бяха приятни. За жалост това се оказа единственото място, на което можеше да прегледа най-важните исторически документи на музея.

На вратата се почука слабо и вътре пристъпи набитата фигура на Оскар Гибс, чиито мускулести ръце мъкнеха огромна купчина със старинни архиви, завързани с канап.

— Има какво да се прочете за тази Гробница на Сенеф – каза той като леко залитна, докато оставяше папките на масата. – Колко странно, че никога не бях чувал за нея до вчера.

— Малцина могат да се похвалят с обратното.

— Превърна се в разговор номер едно в музея. – Той поклати гладко обръснатата си глава, която приличаше на билярдна топка. – Само на такова място можеш да скриеш египетски гроб. – Той замълча, за да си поеме дъх. – Помните къде е бормашината, нали, д-р Кели? Ще трябва да ви заключа. Само наберете вътрешен 4240, когато свършите. И никакви моливи или хартия – трябва да използвате тези в кожените кутии. – Гипс хвърли поглед към лаптопа й. – И не забравяйте да носите ленените ръкавици през цялото време.

— Ясно, Оскар.

— Ще бъда в архивите, ако имате нужда от мен. Запомнете, вътрешен 4240.

Голямата бронзова врата се затвори и Нора чу изщракването на добре смазана ключалка. Върна вниманието си към масата. Спретнатите вързопчета с документи излъчваха тежка миризма на развала. Тя ги прегледа едно по едно, за да придобие обща представа с какво разполага и колко от него в крайна сметка ще трябва да прочете. Не би могла да проучи всичките, беше по-скоро въпрос на сортиране.

Бе поискала документите за притежание на Гробницата на Сенеф и всички свързани с тях книжа от архивите – като се започне от откриването й в Тебес, та до последната експозиция през 1935-а. Като че ли Оскар бе свършил доста цялостна работа. Най-старите архиви бяха на френски и арабски, но преминаваха на английски с преминаването на гробницата от армията на Наполеон в ръцете на британците. Имаше писма, диаграми на гробницата, рисунки, митнически декларации, застраховки, изрезки от списания, стари снимки и научни монографии. Веднъж щом гробницата се бе озовала в музея, броят на документите бе нараснал лавинообразно. Серия дебели папки бяха пълни с устройствени планове, скици, чертежи, доклади на консерватори, кореспонденция и безбройни фактури от периода на възстановка на гробницата и откриването на изложбата, а освен това – писма от посетители и учени, вътрешни отчети и оценки на историческото й значение. Купчината свършваше с множество документи, свързани с изграждането на новата метростанция и молбата на музея към град Ню Йорк за построяване на пешеходен тунел, който да свързва метростанцията на 81-а улица с новия приземен вход към музея. Последният архив представляваше кратък доклад от отдавна забравен куратор, който потвърждаваше, че зазиждането на експозицията е завършено. Датата беше 14 януари 1935-а.

Нора въздъхна при вида на огромната купчина документи. Менцес искаше резюме на информацията, която се съдържаше в тях до утре сутринта, тъй че да могат да започнат да планират „скелета“ на изложбата, да изработват надписите и обяснителните табелки. Хвърли поглед на часовника си: един след обяд.

В какво се бе забъркала?

Включи лаптопа си в контакта и го стартира. По настояване на съпруга си Бил наскоро бе сменила PC-то с „Мак“ и сега процесът на стартирането отнемаше една десета от времето – от нула до шейсет за 8,9 секунди вместо за две и половина дълги минути. Беше като да размениш „Форд Фиеста“ за „Мерцедес“ SL. Докато наблюдаваше как се появява логото на „Епъл“, Нора си помисли, че поне едно нещо в живота й е наред.

Нахлузи си чифт твърди ленени ръкавици и се зае с развързването на канапа, който придържаше първия вързоп с документи, но преди да успее да охлаби стария един век възел, конецът се разпадна в облаче прах.

Безкрайно внимателно тя отвори първата папка и измъкна пожълтял лист, изписан на френски с приличен на паяжина шрифт, и се захвана с тежката задача да го разшифрова, като си правеше бележки на лаптопа. Въпреки трудностите, които срещаше с нечетливия шрифт и френския език, усети, че е погълната от историята, която Менцес едва бе загатнал вчера.

По време на войните на Наполеон, императорът замислил налудничав план да следва пътя на Александър Велики през Близкия Изток. През 1798-а той подел масивна инвазия срещу Египет, в която участвали 400 кораба и 55000 войници. Следвайки хрумване, радикално модерно за времето си, Наполеон повел със себе си и повече от 150 цивилни учени, изследователи и инженери, за да проведат пълно проучване на Египет и тайнствените му развалини. Един от тези учени бил енергичен млад археолог на име Бертранд Магни де Кахорс.

Кахорс бил един от първите, които получили шанса да изследват най-великото откритие на египтологията на всички времена: Розетския камък, на който наполеоновите войници се натъкнали, докато копаели форд край брега. Това откритие му подсказало огромните перспективи, които се откривали. Младият археолог последвал армията на Наполеон по пътя й на юг по Нил, където попаднали на големите храмове на Луксор и, от другата страна на реката, на древния пустинен каньон, който по-късно се превърнал в най-известното гробище в света: Долината на царете.

Повечето гробници в Долината на царете били изсечени направо в скалата и не можели да се преместят, но сред тях имало и няколко, на по-незначителни фараони, регенти и везири, които били построени по-нависоко от блокове дялан варовик. Тъкмо един от тях – гробът на Сенеф, везир и регент на Тутмос IV – Кахорс решил да разглоби и да отнесе във Франция. Това бил дързък, дори опасен инженерен ход, тъй като блоковете тежали по няколко тона и трябвало един по един да бъдат смъквани от шейсетметрова скала, за да бъдат натоварени и пуснати по Нил.

Проектът тръгнал твърде зле от самото начало. Местните отказвали да работят по гробницата, тъй като вярвали, че е прокълната, затова Кахорс наел група френски войници за задачата. Първото нещастие се случило, когато вътрешната гробница – запечатана още в древни времена след обирането й – била отворена. Девет души умрели почти незабавно.

Малко по-късно била създадена хипотеза, според която въглеродният диоксид от киселинните подземни води, течащи през варовика отдолу, е изпълнил гробницата и така е причинил задушаването на първите трима войници, които влезли, наред с изпратените да ги спасят.

Но Кахорс бил обладан от странна решителност и в крайна сметка гробницата била разглобена и пренесена по Нил блок по блок до залива Абукир, където останала да лежи в пясъците, чакайки да я транспортират до Франция.

Известната Битка при Нил сложила точка на тези планове. След като адмирал Хорейшио Нелсън срещнал голямата флотилия на Наполеон и напълно я разгромил в най-решителното морско сражение в историята, императорът избягал на малък кораб, изоставяйки армията си. Те скоро капитулирали и в тези условия британците си присвоили знаменитите им колекции от египетски антики, включително Розетския камък – и Гробницата на Сенеф. Ден след подписването на клаузата за капитулация Кахорс пронизал сърцето си с меч, коленичил сред каменните блокове в пясъците на Абукир. Славата му на първи египтолог обаче не помръкнала и един потомък на същия този Кахорс днес субсидираше преоткриването на музейната експозиция на гробницата от разстояние.

Нора остави първата купчинка документи настрана и се пресегна за следващата. Шотландски офицер от кралските военноморски сили, капитан Алисдеър Уилиам Артър Къмин, по-късно барон Ретрей, успял да се сдобие с Гробницата на Сенеф чрез някаква тъмна сделка, както изглежда – свързана със залог в някаква игра на карти и някакви две проститутки. Барон Ретрей се разпоредил гробът да бъде транспортиран и възстановен в наследственото му имение в планините на Шотландия, при което банкрутирал и бил принуден да разпродаде по-голямата част от имуществото си. Родът Ретрей устоял криво-ляво до средата на 19 век, когато последният от тях в отчаян опит да спаси каквото било останало от имението продал гробницата на американския железопътен магнат Уилям Спраг. Като един от ранните благотворители на музея, Спраг превозил новата си придобивка през Атлантика и пожелал да я дари на музея, който по това време все още се строял. Този проект се превърнал в негова фиксидея и той прекарал месеци, обикаляйки изложбената площадка, досаждал на работниците и станал неприятен за всички. По ирония на съдбата бил премазан под колелата на една теглена от кола линейка само два дни преди грандиозното откриване през 1872-а.

Нора реши да направи кратка почивка. Още нямаше три часът, а работата напредваше по-бързо, отколкото бе очаквала. Ако успееше да свърши до осем, можеше да й остане време да хапне набързо с Бил в „Костите“. Той щеше да се заинтригува от тези истории, а освен това те можеха да се окажат добра находка за културната секция на „Таймс“, когато наближеше откриването на изложбата.

Тя премина към следващия вързоп, който се намираше в далеч по-добро състояние от предишните. Първите няколко документа бяха свързани с първото излагане на гробницата. Имаше и няколко гравирани покани за събитието:

Нора задържа пожълтялата покана в ръка. Удиви се, че музеят още в онези дни е имал такъв престиж, че лично президентът я е подписал. Продължи да разлиства и откри друг документ – меню за вечерята:

В архива имаше и няколко неадресирани покани. Тя отдели една настрана заедно с менюто в подготвена от нея папка „За преснимане“. Менцес трябваше да види това. Всъщност, помисли си Нора, би било страхотно, ако успееха да пресъздадат някогашното откриване – без маскения бал, може би – и да предложат същото меню.

Тя се зачете в оценките в пресата. Явно това е било едно от онези изключителни обществени събития на Ню Йорк от края на 19 век, които никога повече нямаше да могат да се видят. Списъкът с гостите доказваше, че музеят е бил в зората на своя Златен век: родовете Астор и Вандербилт, Уилям Бътлър Дънкан, Уолтър Лангдън, Уорт Макалистър, Роял Фелпс. В „Харпърс Уикли“ имаше гравюри, изобразяващи бала – всички бяха облечени в абсолютно откачени интерпретации на египетски костюми…

Но тя си губеше времето. Махна изрезките и отвори следващата папка. В нея също имаше изрезка от вестник, този път от „Ню Йорк Сън“, едно от скандалните издания навремето. На нея се виждаше илюстрацията на тъмнокос мъж с воднисти очи, облечен в разкошна роба и фес на главата. Нора прегледа статията набързо.

Нора се усмихна. Статията продължаваше в същия дух, като смесваше зловещи заплахи с ужасно неточни исторически сведения и завършваше, естествено, с „искане“ от гореспоменатия „бей на Болбаса“ гробницата незабавно да бъде върната в Египет. В заключение, почти като послепис, бе цитиран музеен служител, който казваше, че в гробницата влизат по няколко хиляди посетители дневно и до момента никога не е имало „нещастен случай“.

След статията следваха куп писма от най-различни хора, много от които явни откачалки, описващи „усещания“ и „присъствия“, доловени от тях, докато били в гробницата. Няколко души се оплакваха, че са се почувствали зле след посещението в музея: задъхване, изпотяване, сърцебиене, проблеми с нервите. Един, който можеше да се похвали с цяла собствена папка, разказваше за дете, което паднало в кладенеца и счупило и двата си крака, единият от които се наложило да бъде ампутиран. Няколко адвокатски послания слагаха мирен край на историята със споразумение от двеста долара за семейството на момчето.

Нора отвори следващия архив, който бе съвсем тънък, и изненадана откри вътре един-единствен пожълтял картон, върху който бе залепен следният надпис:

Тя изумено заобръща картончето в ръцете си. Обезопасен склад? Това сигурно беше така наречената „Обезопасена зона“, където музеят пазеше най-важните си експонати. Какво би могло да има в тази папка, та да си заслужава да стои под ключ?

Тя върна парчето картон в папката и я остави настрана, като си отбеляза наум да провери тази история по-късно. Оставаше й само един вързоп. След като развърза канапа, Нора установи, че е пълен с писма и бележки по построяването на пешеходния тунел, свързващ една от спирките на метрото с музея.

Кореспонденцията беше обемиста. Докато я преглеждаше, започна да разбира, че историята, която музеят лансираше – че гробницата е била запечатана заради построяването на тунела – не бе съвсем вярна. В действителност беше тъкмо обратното: градската управа бе искала да изгради пешеходната алея от предния вход на спирката, така че тя да минава доста далеч от входа към изложбата – една по-бързо изпълнима и по-евтина алтернатива. По някаква причина обаче от музея държаха тунелът да започва от задния вход на метростанцията. След това пък недоволстваха, че новият маршрут ще отреже входа на експозицията и ще доведе до принудителното й затваряне. Изглеждаше сякаш музеят бе искал нарочно да затвори гробницата.

Продължи да чете. Към края на папката откри написана на ръка бележка от същия Люсиен П. Строубридж, който бе преместил съдържанието на предишния архив в Обезопасен склад, надраскана в полето на неофициално писмо от нюйоркски служител, който задаваше въпрос защо музеят е настоял за такъв маршрут на алеята, с който се оскъпява изграждането.

Бележката гласеше:

Проклет проблем? Нора се запита що за проблем е имал предвид Строубридж. Отново прегледа папката, но сякаш нямаше никакъв проблем, свързан с гробницата, като се изключат дразнещите коментари на бея на Болбаса и поредицата от писма, която те бяха предизвикали.

Проблемът, реши тя, трябваше да е в архива на Обезопасен склад. Не изглеждаше особено важен, а и времето й свършваше. Ако й останеше някоя свободна минута, можеше да се поразрови. Налагаше се да започва с доклада, иначе нямаше да може да вечеря с Бил.

Тя придърпа лаптопа към себе си, отвори нов файл и започна да набира.