Тайната на Сенеф

53.

С вой на сирени Хейуърд успя да се добере до Грийнуич вилидж за двайсет минути. По пътя се беше опитала да се свърже с други няколко телефонни номера на Д’Агоста, но безуспешно. Беше се опитала да намери някаква информация за „Ефективни инженерни решения“ или за Ели Глин, но също без успех. Дори в базата данни на Нюйоркската телекомуникационна компания нямаше нищо, макар „Ефективни инженерни решения“ да бяха регистрирани като легална фирма, както се изисква по закон.

Тя знаеше, че компанията съществува, знаеше и адреса й – улица „Литъл Уест“ 12. И нищо друго.

Сирените още свиреха, когато тя се отклони от магистралата Уест Сайд към Уест стрийт и оттам зави в тясна уличка, претъпкана от двете страни с опушени тухлени сгради. Изключи сирената и запълзя напред като гледаше номерата. „Литъл Уест“ 12, някога център на месопреработвателния окръг, представляваше дълга единична постройка. На сградата на „Ефективни инженерни решения“ нямаше номер, но тя заключи, че трябва да е тази, ако се съдеше по номерата на сградите от двете страни на улицата. Не беше точно каквото си бе представяла: около дванайсет етажа висока, с олющена табела на някаква отдавна несъществуваща месопреработвателна компания – при все че се издаваше с новите си прозорци със скъпа дограма на горните етажи и двойната метална врата на товарителната рампа, която изглеждаше подозрително хай-тек. Тя паркира отпред, блокирайки тясната уличка и се насочи към входа.

Отстрани на товарителната рампа имаше по-малка врата, интерком със звънец и това беше всичко. Тя натисна интеркома и зачака, сърцето й биеше от безсилие и нетърпение.

Почти веднага отговори женски глас:

— Да?

Тя извади значката си, без да е сигурна къде е камерата, но убедена, че има такава.

— Капитан Лора Хейуърд, НПУ, отдел „Убийства“. Искам незабавен достъп до помещенията.

— Имате ли заповед? – долетя приятният отговор.

— Не. Тук съм, за да се срещна с лейтенант Винсънт Д’Агоста. Трябва да го видя незабавно – въпросът е на живот и смърт.

— Сред служителите ни няма Винсънт Д’Агоста – отвърна женският глас, запазвайки любезен бюрократичен тон.

Хейуърд си пое въздух.

— Искам да предадете съобщение на Ели Глин. Ако тази врата не се отвори след трийсет секунди, ето какво ще се случи: НПУ ще прегради входа, ние ще снимаме всеки, който влезе или излезе, ще вземем заповед за обиск и ще ви обърнем лабораторната стъклария надолу с главата. Разбрахте ли ме? Броенето започва току-що.

Отне само петнайсет секунди. Чу се леко изщракване и вратите се разтвориха безшумно.

Тя пристъпи в мъждиво осветения коридор, който завършваше с врати от неръждаема стомана. Те се отвориха едновременно, разкривайки едър мускулест мъж в костюм, украсен с логото на колежа Харви Мъд.

— Насам – каза той и се обърна безцеремонно.

Тя го последва през просторна стая до производствения асансьор, който преодоля кратка височина, за да стигне до лабиринт от бели коридори, завършващ с двойка врати от лакирано черешово дърво. Те се отвориха към малка, елегантна конферентна зала.

В отсрещния й край стоеше Винсънт Д’Агоста.

— Здравей, Лора – каза той.

Хейуърд усети, че е загубила дар слово. До такава степен бе решена да го види, че не бе помислила предварително какво точно ще му каже, ако успее да го открие. Д’Агоста също мълчеше. Сякаш освен поздрава не бе в състояние да каже нищо друго.

Хейуърд преглътна и гласът й се възвърна.

— Винсънт, нуждая се от помощта ти.

Поредна дълга тишина.

— Моята помощ?

— При последната ни среща ти говореше, че Диоген планира нещо по-голямо. Ти каза: Той има план, който ще пусне в действие.

Тишина. Хейуърд усети, че се изчервява; беше много по-трудно, отколкото си бе представяла.

— Това ще стане довечера – продължи тя. – В музея. На откриването.

— Откъде знаеш?

— Да кажем, че имам предчувствие – дяволски силно предчувствие.

Д’Агоста кимна.

— Мисля, че Диоген работи в музея под фалшива самоличност. Всички улики сочат, че диамантеният обир е подпомогнат отвътре, нали? Е, той е бил този, който го е подпомогнал.

— Това не е заключението, което направихте ти, Кофи и другите…

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Ти каза, че Виола Маскелене и Пендъргаст са романтично обвързани. Точно затова Диоген я е отвлякъл. Нали?

— Да.

— Познай кой е на откриването?

Нова тишина – този път не неловка, а изненадана.

— Точно така. Маскелене. Наета в последната минута като египтолог за шоуто. Да замести Уичърли, който умря в музея при много странни обстоятелства.

— Исусе! – Д’Агоста погледна часовника си. – Седем и половина.

— Откриването тече, докато ние говорим. Трябва да тръгнем веднага.

— Аз… – Д’Агоста отново се поколеба.

— Хайде, Вини, няма време за губене. Познаваш мястото по-добре от мен. Полицията няма да си мръдне пръста – трябва всичко да направя сама. Ето защо си ми нужен.

— Нужно ти е нещо повече от мен – рече той тихо.

— Кого имаш предвид?

— Нужен ти е Пендъргаст.

Хейуърд се засмя безрадостно.

— Блестящо. Да изпратим един „Чопър“ до Херкмур и да опитаме да го вземем за вечерта.

Отново тишина.

— Той не е в Херкмур. Тук е.

Хейуърд го зяпна неразбиращо.

— Тук? – повтори тя най-сетне.

Д’Агоста кимна.

— Измъкнал си го от Херкмур?

Ново кимване.

— Господи, Вини! Да не си се побъркал? И без това си загазил до шия… а сега и това. – Без да мисли, тя се отпусна на един от столовете около конферентната маса, но почти веднага скочи. – Не мога да повярвам!

— И какво смяташ да направиш по въпроса? – попита Д’Агоста.

Тя стоеше и го гледаше втренчено. Чудовищността на избора, който трябваше да направи, бавно изкристализира в съзнанието й. Бе избор между това да играе по правилата – арестува Пендъргаст, вика подкрепление, отвежда го в затвора и се връща в музея – или…

Или какво? Не съществуваше друга опция. Това беше, което щеше да направи – което трябваше да направи. Всичко, което бе научила за работата си като ченге, всяка фибра от душата й на ченге й го казваше.

Тя извади радиостанцията си.

— Викаш подкрепление? – попита Д’Агоста с нисък глас.

Тя кимна.

— Помисли какво се каниш да направиш, Лора. Моля те.

Но петнайсетте години тренировка вече го бяха направили вместо нея. Тя вдигна радиостанцията към устните си.

— Капитан Хейуърд иска връзка с отдел „Убийства“.

Тя усети ръката на Д’Агоста да я докосва нежно по рамото.

— Имаш нужда от него.

— Ало? Код 16. Имам беглец и се нуждая от подкрепление… – Гласът й секна.

В тишината можеше да чуе неизбежния въпрос на диспечера.

— Местонахождението ви, капитане?

Хейуърд не каза нищо. Очите й срещнаха очите на Д’Агоста.

— Капитане? Трябва да знам къде се намирате.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от пропукването в радиостанцията.

— Чувам ви, край – каза Хейуърд.

— Местонахождението ви?

Отново тишина. След това тя произнесе:

— Отменете код 16. Ситуацията е разрешена. Капитан Хейуърд край, изключвам.