Тайната на Сенеф

48.

Капитан Лора Хейуърд стоеше вляво от входа на Египетската зала и се взираше колебливо към тълпата. Беше облечена в тъмен костюм, за да се слива по-добре с останалите, а единственият знак за длъжността й бяха тънките златни капитански нашивки на реверите. Оръжието й, обикновен „Смит&Уесън“ 38-и калибър, се намираше в кобура под сакото.

Сценката, която виждаше, бе като извадена от учебник. Хората й, облечени цивилно или с униформи, до един бяха на определените им места. Бяха най-добрите, които можеше да намери – наистина елитът на Нюйоркската полиция. Охраната на музея също присъстваше, преднамерено набиваща се на очи и носеше поне психологическо чувство на сигурност. Дотук Манети изцяло бе сътрудничил. Останалата част от музея също бе добре охранявана. През главата на Хейуърд бяха преминали дузина ужасни сценарии и тя си бе съставила план за справяне с всяка случайност, дори най-невероятната: самоубийствен атентат, пожар, отказ на охранителната система, срив на тока, компютърна засечка.

Единственият слаб пункт беше самата гробница – имаше само един изход. Но той беше голям и по настояване на пожарната цялото съдържание на помещението бе специално обезопасено срещу огън. Самата тя се бе уверила, че охранителните врати могат да се отварят и затварят отвън и отвътре, ръчно и електронно, дори в случай на пълен енергиен срив. Бе стояла в контролната зала и лично бе проверила софтуера, чрез който се отключваше и заключваше порталът.

Екипът на токсиколозите бе направил няколко различни теста – всичките твърдо отрицателни. И сега тя стоеше и оглеждаше тълпата като се питаше какво би могло да се обърка.

Разумът й отговаряше високо и ясно: нищо.

Но шестото й чувство говореше другояче. Тя се чувстваше почти физически зле от напрежението. Беше ирационално. Нямаше смисъл.

За пореден път тя се потопи в инстинктите си на ченге, опитвайки се да локализира източника на тревога. Както обикновено, мислите й почти автоматично се подредиха в списък. Този път изцяло посветен на Диоген Пендъргаст.

Диоген беше жив.

Той бе отвлякъл Виола Маскелене.

Нападнал бе Марго.

Беше откраднал диамантената колекция – след което я бе унищожил.

Най-вероятно той бе отговорен за поне част от убийствата, приписвани на Пендъргаст.

Бе прекарал дълго време в музея под някаква чужда самоличност, най-вероятно на куратор.

И двамата извършители – Липър и Уичърли – бяха свързани с Гробницата на Сенеф. И двамата внезапно бяха полудели след посещение в нея. И въпреки старателните проучвания на гроба и залата, не бе изскочило нито едно доказателство за какъвто и да било електрически или природен проблем – и съвсем определено нищо, което би могло да причини психотични изблици или мозъчна увреда. Виновен ли беше Диоген по някакъв начин? Какво, за бога, планираше?

Противно на волята й умът й се връщаше към разговора, който бе провела с Д’Агоста преди няколко дни. Всичко, сторено от него дотук – убийствата, отвличането, кражбата – води до нещо друго. Такива бяха думите. Нещо по-голямо, може би много по-голямо.

Тя потръпна. Догадките й, въпросите й относно Диоген – всичко беше свързано, трябваше да е. То беше част от план.

Но какъв бе планът?

Хейуърд нямаше ни най-малка представа. И все пак интуицията й казваше, че ще се осъществи тази вечер. Не можеше да е съвпадение. Това беше „нещо друго“-то, за което Д’Агоста бе говорил.

Очите й обиколиха стаята като се спряха на всеки от подчинените й. Забеляза множество известни лица: кмета, губернатора, единия от двамата щатски сенатори. Имаше и много други. Изпълнителните директори на големи компании, холивудски продуценти и актьори. А ето и част от музейния персонал, който познаваше: Колъпи, Менцес, Нора Кели.

Очите й се преместиха върху телевизионните екипи, които снимаха гала-откриването на живо. Единият бе разположен в края на залата, а другият вътре във все още неотворената гробница, готов да филмира първата ВИП-обиколка на изложбата и светлинно-звуковото шоу, което щеше да е част от нея.

Да – това щеше да е част от плана. Каквото и да бе на път да се случи, то щеше да се случи на живо, пред милиони зрители. И ако фалшивата самоличност на Диоген бе на куратор или на някой високопоставен в музея, той щеше да има властта и достъпа, необходими да дирижира каквото си поиска. Но кой можеше да е той? Внимателната проверка на персонала, извършена от Манети, не бе показала нищо. Само да имаха снимка на Диоген на по-малко от двайсет и пет години, някой отпечатък, малко ДНК…

Какъв беше планът?

Погледът й се спря на затворената врата на гробницата, сега облицована с изкуствено покритие, което имитираше камък, и преградена с широка червена лента.

Чувството за гадене се усили. А заедно с това се появи и усещането, че е безсилна. Беше направила всичко възможно да спре или поне да отложи това откриване. Но не бе успяла да убеди никого в доводите си. Дори и комисар Рокър, неин съюзник в недалечното минало, се бе противопоставил.

Нима всичко беше плод на въображението й? Може би в крайна сметка напрежението действаше на нервите й? Само ако имаше някой, който да вижда нещата от нейния ъгъл, някой, който да проумява с какво си имат работа, да познава истинската природа на Диоген! Някой като Д’Агоста.

Д’Агоста. Той я бе изпреварвал с една стъпка по време на цялото разследване. Бе знаел какво ще се случи, преди да се бе случило. Много преди всеки друг той бе разбирал пред що за престъпник се изправят. Настояваше, че Диоген е жив, въпреки че тя и всички останали бяха „доказали“, че е мъртъв.

Освен това Д’Агоста познаваше музея – и то добре. Беше се занимавал с музейните убийства отпреди шест-седем години. Познаваше играчите. Боже, само да беше тук сега… Не Д’Агоста мъжът – това бе свършило, а Д’Агоста ченгето.

Тя успокои дишането си. Безсмислено беше да си мечтае за невъзможни неща. Направила бе всичко, което можеше. Сега не й оставаше нищо друго, освен да чака, да наблюдава и да стои в готовност за действие.

Очите й отново преминаха през тълпата, изгледаха преценяващо всяко лице, търсейки неестествено напрежение, възбуда или нервност.

Внезапно тя замръзна. Там, сред групичката важни клечки край подиума, тя зърна високия силует на една жена: жена, която познаваше.

Всички червени лампички в съзнанието й светнаха. Като се опита да запази гласа си неутрален, Хейуърд вдигна радиостанцията към устните си.

— Манети, тук Хейуърд. Чувате ли ме?

— Слушам.

— Виола Маскелене ли виждам там? До подиума.

Пауза.

— Тя е.

Хейуърд преглътна.

— Какво прави тя тук?

— Наеха я да замества онзи египтолог, Уичърли.

— Кога?

— Не знам. Преди ден-два.

— Кой я е назначил?

— От „Антропология“, струва ми се.

— Защо името й не беше в списъците с гостите?

В гласа му прозвуча колебание.

— Не съм сигурен. Вероятно защото е тук от толкова скоро.

Хейуърд искаше да каже още нещо. Искаше да изругае.

Искаше да разбере защо, по дяволите, не е била уведомена. Но за всичко това бе твърде късно. Затова тя каза просто:

— Разбрах. Край.

Профилът показа, че Диоген не е приключил.

Явно цялото гала-откриване бе плод на прецизна инсценировка – но за какво?

Думите на Д’Агоста кънтяха в ушите й. Нещо по-голямо, може би много по-голямо.

За бога, тя имаше нужда от Д’Агоста – и то още сега. Той имаше отговорите, които й трябваха.

Хейуърд извади личния си телефон и му позвъни на мобилния. Никой не вдигна.

Хвърли поглед на часовника си: седем и петнайсет. Вечерта едва започваше. Само да можеше да го намери, да го доведе тук… Къде, по дяволите, можеше да е? Думите му отново отекнаха в съзнанието й:

Беше само вероятност, но пак беше по-добре от нищо. И със сигурност по-добре от това да седи тук и да кърши ръце. С малко късмет щеше да отиде до там и обратно за по-малко от четиридесет минути.

Тя отново вдигна радиостанцията си.

— Лейтенант Голт?

— Слушам.

— Излизам за малко. През това време вие поемате.

— Може ли да попитам…?

— Трябва да говоря с един човек. Ако се случи нещо – каквото и да е – по-необичайно, имате разрешението ми да закриете събитието. Напълно. Разбрахте ли ме?

— Да, капитане.

Тя пъхна радиостанцията в джоба си и бързо излезе от залата.