Тайната на Сенеф

63.

От скривалището си до вратата Смитбак наблюдаваше как роптаещите тълпи биват извеждани от залата и насочвани към асансьорите. Той се задържа на мястото си още няколко минути, докато и последните гости го подминат, после пропълзя напред, мушна се под кадифеното въже и като се притискаше в стената, стигна до ъгъла, откъдето можеше да надникне в Египетската зала. Не беше трудно да остане скрит: тук нямаше друга светлина, освен тази от свещите, които продължаваха да горят в салона и оставяха голяма част от преддверието в мрак.

Спотаен в сенките до входа, той гледаше как една малка групичка хора се появява от страничната врата, която водеше към контролното помещение. Разпозна Манети в обичайния му грозен кафяв костюм. Останалите бяха от музейната охрана, с изключение на един мъж, който конкретно привлече вниманието му. Беше висок брюнет и носеше бяло поло и панталон. При все че лицето му бе извърнато настрани, на бузата явно личеше широка превръзка. Това, което заинтересува Смитбак бе не толкова външният вид на човека, колкото начинът, по който се движеше: плавно и с почти котешка грация. Напомняше му за някого…

Смитбак наблюдаваше как мъжа се отправя към един сребърен съд, пълен с натрошен лед. Вътре бяха наредени дузина шишета с шампанско, чиито гърла сочеха нагоре.

— Помогнете ми да извадя тези бутилки – чу той да казва мъжа на Манети – и в мига, в който заговори, Смитбак разпозна медения глас.

Специален агент Пендъргаст. Вън от затвора? Какво правеше тук? Той изпита внезапна тръпка на възбуда и изненада: ето го човекът, чието име Смитбак се опитваше да изчисти; разхождаше се наоколо толкова небрежно, сякаш имотът беше негов! Но наред с възбудата го облада и внезапна тревога – опитът му говореше, че Пендъргаст се появява само в ситуации, когато нещата здравата са се объркали.

Двама от пазачите притичаха към входа на гробницата и Смитбак видя, че правят опит да разбият вратите с помощта на лост и ковашки чук – безуспешно.

Той усети, че неприятното чувство се засилва. В гробницата имаше хора, знаеше го, но защо бе това внезапно, отчаяно усилие да бъдат изведени оттам? Дали нещо вътре не беше наред?

Кръвта му изстина при това предположение. Истината беше, че гробът представляваше великолепна възможност за разиграване на терористична атака. Вътре имаше изключително висока концентрация на пари, власт и влиятелност: дузина политици, както и каймакът на нюйоркския елит и водещите фигури в корпоративния свят, правото и науката – да не говорим, че там бяха и най-важните служители на самия музей.

Смитбак върна вниманието си към Пендъргаст, който вадеше бутилките с шампанско от леда и ги хвърляше в кошчето за боклук. В следващата минута съдът вече бе празен, с изключение на купчина потрошен и разтапящ се лед. Сега агентът пристъпи към съседната маса и с широк жест я разчисти от всичко по нея, изпращайки плата със скариди, планини от хайвер, сирена, прошуто и хлебчета с трясък на пода.

Покрусен, Смитбак наблюдаваше едно масивно парче сирене „Бри“ да се търкаля през залата, докато най-сетне не се разплеска в един тъмен ъгъл.

Пендъргаст минаваше от маса на маса и събираше чаените свещи, след което ги подреди в кръг около разчистеното пространство, за да осигури светлина.

Какво, по дяволите, прави той?

В салона влетя един мъж с някаква бутилка в ръка, която Пендъргаст незабавно взе, разгледа и пъхна в купчината лед. След малко пристигнаха още двама души, от които единият буташе количка, натоварена със стъклария и лабораторно оборудване – колби и чаши, – които последваха бутилката в леда.

Пендъргаст се изправи и с гръб към скривалището на Смитбак започна да навива ръкави.

— Трябва ми доброволец – произнесе той.

— Какво точно правите? – попита Манети.

— Нитроглицерин.

Последва тишина.

Директорът на охраната прочисти гърло.

— Това е лудост. Не може да няма по-добър начин да проникнете в гробницата, от това да вдигнете във въздуха вратите.

— Няма ли доброволци?

— Ще позвъня на отряда за бързо реагиране – заяви Манети. – За да проникнем вътре са ни необходими професионалисти. Не можем просто така да взривяваме.

— Добре тогава – рече Пендъргаст. – Вие какво ще кажете, господин Смитбак?

Смитбак замръзна в тъмнината, поколеба се и се озърна наоколо.

— Кой, аз? – каза той накрая с тънък гласец.

— Ако не се лъжа, вие сте единственият тук, който носи тази фамилия.

Смитбак излезе от сенките до вратата и пристъпи в салона. Чак сега Пендъргаст се обърна и го погледна право в очите.

— Ъ-ъ-ъ… разбира се – измънка журналистът. – За мен е удоволствие да помагам в… ъ-ъ-ъ… един момент. Нитро ли казахте?

— Казах го.

— Ще бъде ли опасно?

— Като вземем предвид липсата ми на опит при синтеза и примесите в продукта, които несъмнено ще се получат, бих преценил шансовете като малко по-добри от петдесет процента.

— Шансове за какво?

— Да избегнем преждевременна детонация.

Смитбак преглътна.

— Вие явно… се тревожите за това, което се случва в гробницата.

— Всъщност аз съм ужасен, ако трябва да бъдем точни, господин Смитбак.

— Жена ми е вътре.

— В такъв случай имате прекрасен стимул да помогнете.

Смитбак се стегна.

— Само кажете какво трябва да направя.

— Благодаря ви. – Пендъргаст се обърна към Манети. – Погрижете се всички да излязат от залата и да се скрият.

— Ще се обадя на специалните части и настоявам да…

Но изразът по лицето на агента го накара да замлъкне.

Пазачите побързаха да се изнесат и Манети ги последва с пращящата радиостанция в ръка.

Пендъргаст отново погледна Смитбак.

— А сега, ако бъдете така добър да следвате инструкциите ми дословно, ще имаме доста приличен шанс за успех.

Той се обърна, за да се заеме с построяването на апаратурата: обръщаше бутилките, за да се изстудят по-бързо; взе една колба, зарови я дълбоко в леда и нагласи в нея стъклен термометър.

— Проблемът, господин Смитбак, се състои в това, че нямаме време да действаме както си му е редът. Налага се да смесим реактивите бързо. А това в някои случаи предизвиква нежелателен резултат.

— Вижте какво, кажете ми какво става в гробницата.

— Нека се концентрираме върху настоящата задача, ако обичате.

Репортерът отново преглътна и се опита да се овладее. Всички мисли за страхотна статия се изпариха от главата му. Нора е вътре, Нора е вътре – фразата отекваше в съзнанието му като барабанен ритъм.

— Подайте ми шишето със сярната киселина, но първо го избършете.

Смитбак откри бутилката, измъкна я от леда, подсуши я и я връчи на Пендъргаст, който внимателно изля част от съдържанието й в силно охладената колба. Разнесе се гадна парлива миризма. Когато изсипаното количество задоволи агента, той отстъпи назад и затвори шишето.

— Проверете температурата, моля.

Смитбак се наведе към термометъра, извади го от колбата и го приближи към свещта, за да разчете стойностите.

— Излишно е да отбелязвам – рече Пендъргаст сухо, – че трябва да сте извънредно внимателен с пламъка на свещта. Също така ще спомена, че в контакт с тъкани тези киселини разяждат за секунди.

Ръката на Смитбак рязко се дръпна.

— Подайте ми азотната киселина. Следвайте същата процедура, ако обичате.

Репортерът избърса бутилката и я даде на Пендъргаст. Агентът я отвори и я вдигна на нивото на очите си, като разглеждаше етикета.

— Докато прибавям от този реактив, искам от вас да разбърквате сместа с термометъра и да засичате температурата през интервали от трийсет секунди.

— Добре.

Пендъргаст изсипа от киселината в разграфен мерителен цилиндър и започна да я налива малко по малко в изстудената колба, а Смитбак разбъркваше.

— Десет градуса – обяви журналистът.

Още няколко капки киселина.

— Осемнайсет… двайсет и пет… Бързо се покачва… Трийсет…

Сместа започна да дими и Смитбак почувства топлината върху лицето си, придружена от отвратителна воня. Ледът около колбата беше започнал да се топи.

— Не вдишвайте изпаренията – каза агентът като спря да налива. – И продължавайте с разбъркването.

— Трийсет и пет… трийсет и шест… трийсет и четири… трийсет и един…

— Стабилизира се – отбеляза агентът с осезаемо облекчение в гласа. Продължи да прибавя азотна киселина съвсем бавно.

В тишината на залата Смитбак сякаш долови нещо. Заслуша се напрегнато: бяха далечни писъци, притъпени до глух шепот. После откъм гробницата се разнесе тъп звук, последван от още един и още един, докато накрая не се превърна в монотонно барабанене.

Той се изправи рязко.

— Исусе, те блъскат по вратата!

— Господин Смитбак! Продължавайте да засичате температурата.

— Да, добре… Трийсет… двайсет и осем… двайсет и шест… Приглушеният ропот не спираше. Пендъргаст наливаше толкова ужасно бавно, че Смитбак си помисли, че ще откачи.

— Двайсет. – Опита се да се съсредоточи. – Осемнайсет. Моля ви, побързайте. – Усети, че пръстите му треперят и докато вадеше термометъра няколко пръски смес от азотна и сярна киселина капнаха по външната страна на ръката му.

— О, мамка му!

— Не спирайте да разбърквате, господин Смитбак.

Чувството беше сякаш върху кожата му има разтопено олово и той виждаше как от черните петънца, където бяха паднали киселините, се издига тънък пушек.

Пендъргаст приключи с прибавянето.

— Аз ще поема оттук. Сложете ръката си в леда. Смитбак мушна ръка в големия съд за шампанско, а агентът грабна кутийка със сода бикарбонат и я разкъса.

— Подайте ми ръката си.

Той я извади от леда. Пендъргаст посипа сода по раните, като междувременно разбъркваше реакционната смес.

— Сега неутрализирахме киселините. Ще остане неприятен белег, нищо повече. Моля възобновете бъркането, докато подготвя прибавянето на следващия компонент.

— Окей – кимна Смитбак послушно. Ръката му сякаш гореше, но мисълта, че Нора е в гробницата правеше тази болка незначителна.

Агентът извади поредното шише от леда, подсуши го и внимателно измери част от съдържанието в една малка бехерова чаша.

Чукането по вратата и писъците сякаш ставаха все по-френетични.

— Докато наливам, вие бавно ще разклащате колбата в леда – като бетонобъркачка. Дръжте я наклонена и следете температурата на всеки петнайсет секунди. Не разбърквайте – дори не позволявайте термометърът да чукне стъклото. Разбрахте ли?

— Да.

С мъчителна бавност Пендъргаст започна да прибавя от реактива, а репортерът разклащаше.

— Температурата, господин Смитбак?

— Десет… двайсет… Вдига се… Трийсет и пет… – Потта, която изби по челото на агента, ужаси Смитбак кажи-речи повече от всичко останало. – Все още е трийсет и пет… Моля ви, побързайте, за бога!

— Продължете равномерното разклащане – рече Пендъргаст, а хладният му спокоен глас контрастираше с влажното чело.

— Двайсет и пет… – Далечното думкане продължаваше без прекъсване. – Двайсет… дванайсет… десет…

Агентът отново прибави малко количество и температурата рязко скочи. Чакаха сякаш цяла вечност.

— Вижте какво, не може ли просто да смесите всичко сега?

— Ако ние с вас се взривим, за другите няма надежда, господин Смитбак.

Репортерът се постара да овладее нетърпението си, като продължи да разклаща колбата и да отчита градусите, а Пендъргаст наливаше капка по капка, правейки паузи след всяка порция, която прибавяше. Най-сетне остави чашата настрана.

— Първият стадий е завършен. А сега вземете делителната фуния и сложете вътре малко дестилирана вода, ей оттам.

Смитбак вдигна указания лабораторен съд, който приличаше на удължена електрическа крушка, от чието дъно излизаше дълга стъклена тръбичка с кранче. Извади стъклената запушалка отгоре и наля дестилирана вода от нещо като кана, която се охлаждаше при другите неща.

— Поставете я изправена в леда, ако обичате.

Смитбак се подчини.

Пендъргаст взе колбата и невероятно внимателно прехвърли съдържанието й в делителната фуния. Смитбак го наблюдаваше боязливо, докато пристъпваше към последните необходими действия. Сега в чашата имаше бяла паста. Пендъргаст вдигна чашата, разгледа я за кратко, след което се обърна към Смитбак.

— Да тръгваме.

— Това ли е? Свършихме ли? – Смитбак продължаваше да чува ропота, който сега се бе издигнал до кресчендо, съпровождан от все по-истерични писъци.

— Да.

— Е, да побързаме тогава и да взривим вратата!

— Не – тази врата е твърде масивна. Дори и да можехме, щяхме да убием хора: в момента всички те са се събрали от другата страна. Знам по-добро място за взлом.

— Къде?

— Последвайте ме. – Пендъргаст вече се бе обърнал и вървеше към изхода. Стъпките му преминаха в бяг, той държеше чашата грижливо. – Навън е, в метростанцията. За да стигнем, трябва да излезем от музея и да притичаме през обръча от зяпачи. Вашата задача, господин Смитбак, е да ме преведете през тълпата.