Тайната на Сенеф

82.

В края на май на остров Капрая двама души – един мъж и една жена – седяха на терасата на спретната варосана къща с изглед към Средиземно море. Терасата се надвесваше над ръба на скалата, а отдолу прибоят пълзеше около колоните от черен вулканичен камък и се къдреше в пенести пръстени. Нататък се простираше лазурносиня шир, докъдето поглед стига.

На терасата имаше маса от потъмняло дърво, върху която бе наредена проста трапеза: питка хляб от грубо брашно, чиния с тънки резени филе, бутилка зехтин и блюдо с маслини, чаши бяло вино. Уханието на цъфтящи лимони изпълваше въздуха, смесвайки се с дъха на див розмарин и морска сол. По хълма над къщата редици лози протягаха зелени мустачки. Единственият звук бе далечният крясък на гларусите и бриза, който шумолеше през листата на пурпурната бугенвилея.

Двамата седяха, отпиваха вино и говореха тихо. Дрехите, които жената носеше – изтъркани панталони и стара работна риза – бяха в контраст с изящно изваяните й черти и лъскавата махагонова коса, която се сипеше по гърба й. Облеклото на мъжа бе толкова официално, колкото това на жената бе небрежно: черен костюм с италианска кройка, ослепително бяла риза и вратовръзка в ненатрапчиви цветове.

Събеседниците наблюдаваха трета личност – красива млада жена в бледожълта рокля, която безцелно се разхождаше из маслиновата горичка край лозето. От време на време тя се спираше да откъсне някое цвете, а после продължаваше нататък, като го въртеше в ръцете си и разсеяно късаше листенцата му.

— Мисля, че вече разбирам всичко – казваше жената на терасата. – С изключение на едно нещо, което така и не ми обясни: как, за бога, успя да махнеш GPS-гривната, без да задействаш алармата?

Мъжът махна с ръка.

— Детска игра. В пластмасовия маншет имаше жица, свързана в електрическа верига. Замисълът е, че ако някой се опита да свали маншета, ще трябва да пререже жицата, като по този начин прекъсне веригата и включи алармата.

— И какво направи ти?

— Остъргах пластмасовото покритие на две места по продължение на веригата, за да оголя жицата. После свързах двата края на друга жица към всяко от местата, срязах гривната по средата и я свалих. Елементарно, скъпа ми Виола.

— Ах, Je vois! Но откъде се сдоби с допълнителната жица?

— Направих си я с помощта на станиолче от дъвка. За жалост ми се наложи да сдъвча дъвката, тъй като тя ми трябваше, за да прикрепя жицата.

— Ами дъвката? Нея пък откъде я взе?

— От моя познат от съседната килия, един извънредно талантлив млад мъж, който откри пред мен цял един нов свят – този на ритмиката и перкусиите. Той ми даде едно от безценните му пакетчета дъвка в замяна на малка услуга, която му бях направил.

— Каква?

— Слушах.

Жената се усмихна.

— Стори добро, пък го хвърли на боклука.

— Нещо такова.

— Като заговорихме за затвора, не мога да ти опиша колко се развълнувах като получих телеграмата ти. Страхувах се, че в следващите сто години няма да те пуснат да излезеш от страната.

— Диоген остави достатъчно доказателства в куфарчето си, за да бъда оневинен за убийствата. Така се оказах извършител само на три по-съществени престъпления: кражбата на Сърцето на Луцифер, отвличането на гемолога Каплан и бягството от затвора. Нито музеят, нито Каплан си дадоха труд да повдигат обвинения. Що се отнася до затвора, повече от всичко биха искали да забравят, че охранителната им система не се е оказала безгрешна. Така че, ето ме тук. – Той замълча за момент и отпи глътка от виното си. – Което ме довежда до един въпрос, който аз искам да ти задам. Как така не разпозна в Менцес брат ми? И преди си го виждала дегизиран.

— И аз съм се питала – отвърна Виола. – Видях го в амплоато на две различни личности, но нито едната не беше тази на Менцес.

Последва тишина. Погледът на Виола отново се отклони към младата жена в маслиновата горичка.

— Тя е твърде необичайна девойка.

— Така е – отвърна мъжът. – По-необичайна, отколкото изобщо би могла да си представиш.

Те продължиха да я наблюдават как безцелно се разхожда сред възлестите дръвчета, подобно призрак, който не намира покой.

— Как ти стана повереница?

— Това е дълга и твърде заплетена история, Виола. Някой ден ще ти я разкажа – обещавам.

Жената се усмихна и отпи от виното си. За известно време над тях отново се възцари тишина.

— Харесва ли ти новата реколта? – попита тя. – Отворих бутилката специално за случая.

— Също толкова прекрасна, като предишната. От твоите лозя е, предполагам.

— Да. Сама набрах гроздето и дори го отъпках със собствените си крака.

— Не знам дали да се чувствам поласкан или ужасен. – Той взе деликатно парченце колбас, огледа го и си отряза една хапка. – Да не би ти да си застреляла и глигана?

Виола се усмихна.

— Не. Все някъде трябваше да тегля чертата. – Тя го погледна, очите й станаха загрижени. – Полагаш храбри усилия да си забавен, Алойзиъс.

— Като такива ли изглеждат – усилия? Моите извинения.

— Претоварен си. И не изглеждаш твърде добре. Нещата не вървят добре за теб, нали?

Той се поколеба за момент, после – много бавно – поклати глава.

— Бих желала да можех да сторя нещо.

— Компанията ти е достатъчно тонизираща, Виола.

Тя отново се усмихна, а очите й се върнаха на младата жена.

— Странно е като си помислиш, че убийството – наистина няма как другояче да го наречем, нали? – се оказа такова пречистващо преживяване за нея.

— Наистина. При все това обаче аз се боя, че тя си остава едно наранено човешко същество. – Той се поколеба. – Сега си давам сметка, че беше грешка да я държа заключена в къщата в Ню Йорк. Тя имаше нужда да излезе и да види света. Диоген се възползва от тази нужда. В това отношение също допуснах грешка – направих я уязвима за него. Вината и срамът са с мен неотклонно.

— Говорил ли си за това с нея? За тези чувства, имам предвид? Може би и за двама ви ще е добре.

— Опитвал съм. Всъщност, повече от веднъж. Но тя категорично отказва всяка възможност за дискусия по тази тема.

— Може би това ще се промени с времето? – Виола отметна коси. – Къде смятате да отидете после?

— Вече пътешествахме из Франция, Испания и Италия – тя изглежда проявява интерес към руините на Древен Рим. Правя всичко по силите си да отклоня мислите й от това, което се случи. Въпреки това, обаче, тя остава умислена и далечна, както сама виждаш.

— Смятам, че това, от което Констанс най-много се нуждае, е напътствие.

— Що за напътствие?

— Знаеш. Такова, каквото един баща може да даде на дъщеря си.

Пендъргаст се размърда в стола си раздразнено.

— Никога не съм имал дъщеря.

— Сега имаш. И знаеш ли какво? Мисля, че цялата тази грандиозна обиколка, на която я водиш, не дава резултат.

— И на мен ми мина през ум същата мисъл.

— Имате нужда от възстановяване – и двамата. Трябва да преодолеете това заедно.

Пендъргаст помълча малко.

— Мислех си дали няма да е добре да се оттеглим от света за известно време.

— О?

— Има един манастир, в който на времето поживях. Много уединен, в западен Тибет, далеч от всякаква цивилизация. Мислех си, че можем да отидем там.

— Колко дълго няма да ви има?

— Колкото се наложи. – Той отново отпи от виното. – Допускам, че ще са нужни няколко месеца.

— Идеята може да се окаже извънредно плодотворна. И ме води до нещо друго. Какво следва… за нас?

Той бавно остави чашата.

— Всичко.

Последва кратко мълчание.

— Какво имаш предвид? – Гласът й беше нисък.

— Всичко е пред нас – рече Пендъргаст тихо. – Когато се погрижа за Констанс, ще дойде нашият ред.

Тя се протегна и докосна ръката му.

— Мога да ти помогна за Констанс. Доведи я в Египет тази зима. Смятам отново да се захвана с работата в Долината на царете. Тя може да ми помага. Ежедневието на археолога е сурово, но изпълнено с приключения.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се.

Пендъргаст се усмихна.

— Отлично. Вярвам, че ще й хареса.

— А на теб?

— Аз… Предполагам, че и на мен.

Констанс се бе приближила и те се смълчаха.

— Какво мислиш за Капрая? – обърна се към нея Виола, когато девойката се качи на терасата.

— Много е хубаво. – Тя се отправи към балюстрадата, хвърли едно смачкано цвете и облегна ръце на топлия камък, като се взираше към морето.

Виола се усмихна и побутна Пендъргаст.

— Кажи й плана – прошепна тя. – Ще бъда вътре.

Пендъргаст се изправи и отиде при Констанс. Тя остана неподвижна, взряна в далечината, а вятърът разбъркваше дългата й коса.

— Виола предложи да те заведе в Египет през зимата да й помагаш с разкопките в Долината на царете. Ще имаш възможност не само да учиш историята, но и да я докоснеш със собствените си ръце.

Констанс поклати глава, без да го погледне. Последва дълго мълчание, изпълнено с далечните викове на чайките и приглушения шепот на прибоя.

Пендъргаст пристъпи по-близо.

— Трябва да се отпуснеш, Констанс – рече той. – Сега си в безопасност: Диоген е мъртъв.

— Знам – отговори тя.

— В такъв случай знаеш и това, че няма от какво да се боиш повече. Това е минало. Всичко свърши.

Тя продължаваше да не казва нищо, сините й очи отразяваха безкрайната лазурна празнота на морето. Най-сетне тя се обърна към него.

— Не, не е свършило.

Пендъргаст я изгледа и сви вежди.

— Какво искаш да кажеш?

Известно време тя не отвърна.

— Какво искаш да кажеш? – повтори той.

Най-сетне Констанс заговори. Гласът й беше толкова изтощен, толкова хладен, че го смрази въпреки топлото майско слънце.

— Бременна съм.

КРАЙ