Тайната на Сенеф

41.

Старинното имение в стил Боз Ар на „Ривърсайд Драйв“ 891 можеше да се похвали с множество просторни салони, но нито един от тях не бе по-разкошен от обширната галерия, която прекосяваше цялото предно крило на втория етаж. Стената, гледаща към улицата, се състоеше от серия френски прозорци, запечатани и заковани. Във всеки край на залата сводести преддверия водеха към другите части на имението. Между двете врати, успоредно на вътрешната стена, се простираше непрекъсната поредица от маслени портрети в цял ръст. Галерията бе осветена приглушено от електрически свещници, които хвърляха трептящи отблясъци върху богато позлатените рамки. От невидими високоговорители звучеше музика за пиано: тежка, бравурна и с демонична сложност.

Констанс Грийн и Диоген Пендъргаст бавно крачеха из галерията, като спираха пред всеки портрет, докато Диоген тихо разказваше историята му. Констанс носеше бледосиня рокля с предница от черна дантела, чиито копчета достигаха до ниското деколте. Диоген бе облечен в тъмни панталони и сребристосиво кашмирено сако. И двамата държаха коктейлни чаши с форма на лале.

— А това – каза Диоген като спря пред един портрет на великолепно облечен благородник, чиято аура на възвишеност бе в странен контраст с екстравагантните мустаци – е херцог Гаспар дьо Мускетон дьо Прендъргаст, най-крупният земевладелец в Дижон през късния шестнайсети век. Бил е последният уважаван член на аристократичната линия, която започва със сир дьо Монт Прендъргаст, спечелил титлата си, сражавайки се в Англия срещу Уилям Завоевателя. Гаспар си падал малко тиранин: бил принуден да избяга от Дижон, когато селяните, обработващи земите му, се вдигнали на бунт. Той пренесъл семейството си в кралския двор, но последвал скандал и се наложило да напуснат Франция. Какво точно се случило с тях след това остава загадка, но така или иначе настъпило ужасно разцепление. Един от родовете заминал за Венеция, докато наследниците на другия – останали без протекция, лишени от титла и пари – избягали в Америка.

Той се премести на следващия портрет – млад мъж със светла като лен коса, сиви очи и слабохарактерна брадичка, чиито пълни и чувствени устни изглеждаха като огледален образ на устните на самия Диоген.

— Това е потомък на венецианския клон, синът на херцога, граф Люневил – титлата по това време вече се давала – уви! – по наследство, а не по заслуги. Потънал в леност и прахосничество и в продължение на няколко поколения наследниците му вървели по неговите стъпки. Всъщност за кратко време родът почти пресъхнал. За жалост той не възвърнал пълния си апогей и през следващите сто години, чак докато двата фамилни клона не се свързали отново чрез брак в Америка… но дори в този момент, разбира се, ставало дума само за мимолетна слава.

— Защо мимолетна? – попита Констанс.

Диоген я гледа известно време.

— Семейство Пендъргаст претърпява дълъг, бавен упадък. Брат ми и аз сме последните. Въпреки че той се ожени, очарователната му съпруга… бе застигната от ненавременна кончина, преди да успее да го дари с наследник. Аз нямам нито жена, нито дете. Ако умрем без потомство, фамилията Пендъргаст ще изчезне напълно от лицето на земята.

Те се преместиха към следващото платно.

— Американският клон на семейството се установил в Ню Орлиънс – продължи той. – Те се движели свободно в богатите кръгове на предвоенното общество. Там последният от венецианския клон, маркиз Орацио Паладин Прандргаст, се оженил за Елоиз дьо Бракиланж с такава пищна и бляскава церемония, че за нея се говорело поколения наред. Единственият им син обаче се влюбил в обитателите и обичаите на заблатените ръкави край Ню Орлиънс. Той повел историята на рода в съвършено неочаквана посока. – Диоген махна към портрета, на който бе изобразен висок мъж с поддържана брадичка, облечен в искрящо бял костюм със синя широка вратовръзка. – Огъстъс Робеспиер Сейнт Сир Пендъргаст. Той бил първата издънка от новообединените семейни клонове, лекар и философ, който изпуснал „р“-то от фамилното име и му придал по-американско звучене. Спадал към каймака на старото нюорлиънско общество – до момента, в който превърнал в своя благоверна една пленително красива жена от самото сърце на блатата, която не говорела английски и обичала да се отдава на странни среднощни практики. – Диоген спря за момент, сякаш размишляваше над нещо. После тихо се разсмя.

— Забележително – прошепна Констанс, възхитена. – Взирала съм се в тези лица през всичките дълги години, опитвала съм се да им избера имена и да им измисля история. За част от най-скорошните портрети можех да се досетя, но колкото до останалите… – Тя поклати глава.

— Прачичо Антоан никога ли не ти е разказвал за потеклото си?

— Не. Никога не говореше за това.

— В интерес на истината, не съм изненадан – той се раздели със семейството в твърде лоши отношения. Както впрочем и аз. – Диоген се поколеба. – Явно, че и брат ми не ти е говорил много по въпроса.

Тя допря чашата до устните си и отпи глътка вместо отговор.

— Знам много за родословието си, Констанс. Дадох си доста труд да науча тайните истории на всички тях. – Той направи жест, обхващащ портретите, след което отново спря поглед върху нея. – Не мога да ти опиша колко съм щастлив, че мога да споделя това с теб. Чувствам, че мога да говоря с теб… както с никой друг.

Тя срещна очите му за миг, преди да ги отклони обратно към портрета.

— Заслужаваш да го знаеш – продължи той. – Защото в крайна сметка ти също си член на семейството – в някакъв смисъл.

Констанс поклати глава.

— Аз съм само повереница.

— За мен си повече от това – и още много отгоре.

Те се задържаха пред портрета на Огъстъс. За да наруши тишината, която заплашваше да стане неловка, Диоген произнесе:

— Какво ще кажеш за коктейла?

— Интересен е. Първоначално има една горчивина, която разцъфтява на небцето в… ами, в нещо напълно различно. Никога не съм опитвала подобно питие.

Тя погледна към Диоген за одобрение и той се усмихна.

— Продължавай.

Констанс отпи още една глътка.

— Усещам сладник и анасон, евкалипт, може би див копър – и нотки на още някаква съставка, която не мога да определя. – Тя разклати чашата. – Какво е?

Той се усмихна и отпи на свой ред.

— Абсент. Ръчно изстискан и дестилиран, най-качественият, който може да се намери. Доставям си го от Париж за собствена употреба. Леко разреден с вода и захар, по класическата рецепта. Ароматът, който не разпознаваш, е на туйон[6].

Констанс изненадано загледа чашата.

— Абсент? Направен от бял пелин? Мислех, че производството му е незаконно.

— Не би следвало да ни е грижа за подобни дреболии. Абсентът е силен, събужда ума: което именно е причината великите творци – от Ван Гог през Моне, та до Хемингуей – да го превърнат в предпочитаното си питие.

Тя отпи нова, предпазлива глътка.

— Погледни тази течност, Констанс. Виждала ли си някога друга напитка с подобен чист, неразреден цвят? Вдигни я срещу светлината. То е като да съзерцаваш луната през безупречен смарагд.

Известно време тя остана неподвижна, сякаш търсеше отговори в зелените глъбини на ликьора. После приближи чашата до устните си, този път по-уверено.

— Как те кара да се чувстваш?

— Затоплена. Лека.

Продължиха бавната си разходка из галерията.

— Намирам за изключително – поде тя след известна пауза, – това, че Антоан е създал тукашния интериор като съвършено копие на фамилното имение в Ню Орлиънс. Чак до последния детайл – включително тези картини.

— Поръчал репродукциите при известен навремето художник. Работил с него в продължение на пет години, като възпроизвеждал лицата по памет и с помощта на няколко избледнели гравюри и рисунки.

— А останалата част на къщата?

— Почти идентична на оригинала, с изключение на подбора на книги в библиотеката. Но целта, за която предназначил помещенията на подземния етаж, била… уникална, най-меко казано. Нюорлиънското имение беше разположено доста под морското равнище, така че избите му попадаха на една дълбочина с оловните отлагания. Тук това не е необходимо. – Той отпи глътка. – След като брат ми се нанесе, станаха много промени. Това вече не е мястото, което чичо Антоан наричаше свой дом. Но всъщност ти самата знаеш това твърде добре.

Констанс не отвърна.

Достигнаха края на галерията, където ги чакаше дълго канапе, облечено в плюшено кадифе. Наблизо лежеше елегантна английска ловна чанта от „Джон Чапман“, в която Диоген бе донесъл бутилката абсент. Сега той грациозно се отпусна на канапето и направи знак на Констанс да стори същото.

Тя седна до него и остави чашата си на близкия поднос.

— А музиката? – запита тя и махна с ръка, сякаш да посочи трептящите тонове на пианото, които изпълваха въздуха.

— Ах, да. Това е Алкан, забравеният гений на деветнайсети век. Никога не ще чуеш друг по-разточителен, по-интелектуален, по-предизвикателен технически композитор – никога. Когато за пръв път свирили произведенията му – рядко събитие, впрочем, тъй като малцина музиканти са на нужното равнище – хората сметнали, че е вдъхновен от дявола. Дори и в наши дни музиката на Алкан провокира странно поведение у слушателите. На някои им се струва, че подушват дим; други се разтреперват или усещат слабост. Това, което слушаме, е неговата голяма соната „Четирите възрасти“. Запис на Хемлин, естествено – никога не съм срещал по-голяма виртуозност или по-внушителна техника на пръстите. – Той спря за миг и се заслуша напрегнато. – Този фугов пасаж, например: ако преброиш повторенията на октавите, ще установиш, че има повече части, отколкото са пръстите на пианиста! Знам, че ти, Констанс, ще го оцениш по начин, по който малцина биха могли.

— Антоан никога не е бил особен ценител на музиката. Научих се да свиря на цигулка съвсем сама.

— В такъв случай можеш да усетиш интелектуалната и чувствената тежест на тази музика. Чуй само! И благодари на Бог, че най-великият музикант-философ е бил романтик, декадент – не някой самодоволен Моцарт с неговите измислени хлапашки интонации и предсказуеми хармонии.

Известно време Констанс слуша мълчаливо.

— Изглежда доста си се постарал да направиш тази среща приятна.

Диоген се засмя леко.

— И защо не? Сещам се за твърде малко развлечения, които да си заслужават повече от това да те направя щастлива.

— Като че ли си единственият, който мисли така – рече тя много тихо, след като бе помълчала.

Усмивката напусна лицето му

— Защо го казваш?

— Заради това, което съм.

— Ти си красива и изключително умна млада жена.

— Аз съм изрод.

Много бързо – и при все това с изключителна нежност – Диоген улови ръцете й.

— Не, Констанс – рече той меко, но настойчиво. – Нищо подобно. Не и за мен.

Тя се загледа настрани.

— Знаеш моята история.

— Да.

— Значи точно ти би разбрал най-добре от всички. Като си помислиш как съм живяла – защо съм живяла, тук, в тази къща, през всичките тези години… не го ли намираш странно? Отблъскващо? – Тя внезапно вдигна поглед към него, в очите й гореше странен пламък. – Аз съм една старица, заключена в тялото на млада жена. Кой въобще би ме поискал?

Диоген се наведе по-близо.

— Ти си получила дара на опита – но без да платиш ужасната дан на времето. Ти си млада и жизнена. Сега може и да го чувстваш като товар, но не е нужно да бъде така. Можеш да се освободиш, когато пожелаеш. Можеш да започнеш да живееш, където поискаш. Сега, ако поискаш.

Тя отново отклони поглед.

— Констанс, погледни ме. Никой не те разбира – освен мен. Ти представляваш безценна перла. Носиш цялата хубост и свежест на двайсетгодишна девойка, а в същото време притежаваш ум, утолявал цял един живот… не, няколко живота… изпълнени с интелектуална жажда. Но си достигнала точка, по-далеч, от която интелектът не може да те отведе. Ти си като неполивано зрънце. Остави своя разсъдък настрана и приеми другия, незаситения глад – гладът на сетивата ти. Семето копнее за вода – и само след като я получи ще поникне, ще се разлисти и ще цъфне.

Като отказваше да срещне очите му, Констанс буйно клатеше глава.

— Стоиш затворена тук, уединена и самотна като монахиня. Чела си хиляди книги, разсъждавала си много, имала си бляскави прозрения. Но не си живяла. Там, навън, се шири друг свят: вселена от цвят, вкус и допир. Констанс, ние ще я опознаем заедно. Не чувстваш ли дълбоката връзка помежду ни? Нека да ти покажа този свят, нека го пусна тук, при теб. Разкрий се пред мен, Констанс: аз съм този, който може да те спаси. Защото съм единственият човек, който действително те разбира. Точно както съм и единственият, който споделя болката ти.

В този момент Констанс рязко се опита да издърпа ръцете си. Те обаче останаха нежно, но здраво стиснати в тези на Диоген. Ала през кратката схватка ръкавът й се плъзна, оголвайки китката, и разкри няколко белега от порязване: белези, които не бяха зараснали напълно.

Когато видя, че тайната й е разбулена, тя замръзна, неспособна да помръдне и дори да диша.

Диоген сякаш също притихна. След което нежно пусна едната й ръка и нави маншета на ризата си. Върху кожата му се открояваше подобен белег – беше по-стар, но не можеше да се сбърка.

Констанс се взря в него и остро си пое въздух.

— Сега виждаш ли – прошепна той, – колко добре се разбираме? Истина е – ние си приличаме, толкова много си приличаме. Да, аз те разбирам. А ти, Констанс – ти разбираш мен.

Бавно, внимателно, той освободи и другата й ръка. Тя падна вдървено в скута й. Сега Диоген положи длани на раменете й и я обърна към себе си. Констанс не се възпротиви. Той ласкаво докосна бузата й, леко я погали. Дългите му фини пръсти бавно преминаха по устните й, последваха контура на брадичката и нежно я обхванаха. Той приближи лицето й към своето. Целуна я веднъж, съвсем леко, и после отново, по-настойчиво.

С въздишка, която можеше да е от облекчение или отчаяние, Констанс се отпусна в обятията му и го остави да я притисне към себе си.

Диоген умело промени положението си на канапето и я положи върху кадифените възглавнички. Бледата му ръка се плъзна към дантелената предница на роклята й, разкопчавайки едно по едно перлените копченца, изящните му пръсти преминаваха все по-надолу и постепенно разкриваха заобления силует на гърдите й под приглушената светлина. Приведен над нея, той промълви няколко стиха на италиански:

Спусна се по-ниско, гъвкав като балетист, и от устните на Констанс се отрони още една въздишка. Очите й се затвориха.

Очите на Диоген не бяха затворени. Те останаха вперени в нея, влажни от похот и тържество…

Две очи: едно лешниково, едно синьо.