Тайната на Сенеф

34.

Д-р Ейдриън Уичърли вървеше през безлюдната египетска галерия с чувство на самодоволство при мисълта за специалната задача, с която Менцес го бе натоварил – него, а не Нора Кели. Той се изчерви като си спомни как тя го бе подвела, а после го бе унижила; чувал беше, че американките обичат да правят мъжете на глупаци и сега се бе убедил в това от собствен опит. И тя беше като всички останали!

Е, много скоро щеше да се върне в Лондон, а CV-то му щеше да е добре подплатено с тази хубава малка мисийка. Той си помисли за всички млади и нахъсани доценти, които търсеха работа в Британския музей – те вече бяха доказали, че мисленето им е изключително гъвкаво. Чумата да ги тръшне тези американки с техния лицемерен пуритански морал!

На всичкото отгоре Нора Кели беше страшно властна. Въпреки, че той беше египтологът, тя така и не спря да дирижира парада, винаги оставаше твърдо начело. Макар да възложиха на него да напише сценария за светлинно-звуковото шоу, тя бе настояла да го прочете, беше направила промени и като цяло се бе проявила като тотална гад. Какво въобще правеше тя в такъв голям музей? Би трябвало да си седи в някоя къща в покрайнините и да бърше носовете на цяла сюрия циврещи хлапета. Какъв беше този съпруг, на когото тя бе толкова вярна? Може би проблемът беше там, че Нора Кели вече се среща с някой друг. Да, сигурно беше точно така…

Уичърли стихна до страничните постройки и се спря. Часът бе много късен – Менцес специално бе настоял за това – и музеят беше неестествено тих. Той се заслуша. Всъщност се чуваха някакви звуци – но какви точно не можеше да се каже. Тихата въздишка на… какво? Въздушните тръби? А после бавно, методично цъкане: цък… цък… цък. На всеки две-три секунди, като издъхващ часовник. Долавяше се слабо топуркане и стенания, които можеше да са от тръбите или от нещо свързано с безбройните дървени скелета, издигнати в галериите.

Уичърли приглади косата си и нервно се огледа наоколо. Предишния ден бяха хванали убиеца, така че сега нямаше за какво да се тревожи. Абсолютно за нищо. Все пак странно беше това, което се случи на Липър… Като го гледаше човек – типичен нюйоркски умник – не би помислил, че ще превърти така. Е, всички бяха малко напрегнати. А и тези американци се претоварваха с работа почти до смърт – той просто не можеше да повярва по колко часа работят. В Британския музей подобни изисквания щяха да се сметнат за невероятно нецивилизовани, да не кажем – незаконни. Ето сега например и той самият: разхождаше се тук в три часа след полунощ. Естествено, като се имаше предвид същността на задачата, възложена от Менцес, това бе разбираемо.

Уичърли прокара картата си през четящото устройство на стената, набра кода и лъщящите врати от неръждаема стомана към Гробницата на Сенеф се отвориха. Гробът излъчваше мирис на сух камък, епоксидна смола, прах и нагорещена електроника. Светлините се включиха автоматично. Нищо не бе оставено на случайността; сега всичко бе напълно програмирано. Вече бе повикан резервен техник на мястото на бедния Липър, но до момента се бе проявил като не особено старателен работник. Гала-откриването щеше да се състои след пет дни и въпреки, че колекциите в гробницата бяха само частично инсталирани, осветлението, електрониката и светлинно-звуковото шоу бяха напълно готови.

Въпреки всичко Уичърли се поколеба. Погледът му се плъзна по дългото стръмно стълбище и коридора отвъд него. Почувства леко бодване на безпокойство. Като се опитваше да се отърси от неприятното усещане, той пристъпи вътре и се заспуска по стълбите, а скъпите му обувки предизвикваха мек звук по изтърканите камъни.

При първата врата отново се спря, очите му се заковаха почти против волята върху огромното Око на Хор и йероглифите отдолу. Нека Амут погълне сърцето на всеки, който пристъпи този праг. Беше съвсем стандартно проклятие; той бе влизал в стотици гробници при подобна заплаха и това никога не го бе притеснявало. Но образът на Амут на срещуположната стена изглеждаше необичайно отвратителен, а и да не забравяме странната, тъмна история на този гроб, наред с неприятностите около Липър…

Древните египтяни вярвали в магическите сили на заклинанията и рисунките, изписани по стените на гробниците, особено на тези от Книгата на мъртвите. Те не били просто декорация, а притежавали мощ, срещу която живите били безпомощни. Изследвайки Египет толкова дълго, учейки се да чете йероглифите гладко, потапяйки се в тази древна култура Уичърли сам бе започнал да вярва в тях. Разбира се, това бяха глупости, но от определен момент нататък бе започнал да ги разбира толкова пълно, че почти му изглеждаха реални.

Във всеки случай никога не му бяха изглеждали по-реални, отколкото в момента: и най-вече гротескното изображение на Амут с ужасните крокодилски челюсти и лъскавата, покрита с люспи глава, която преминаваше в тяло на леопард със задни крайници на хипопотам. Именно те изглеждаха най-гнусни от всичко: подпухнала безформена маса. И трите животни, знаеше Уичърли, представлявали убийствена заплаха за хората по времената на фараоните и предизвиквали силен страх. Чудовищната смесица на трите заедно несъмнено съставлявала най-ужасното създание, което древните египтяни можели да си представят.

Като поклати глава и се насили да се изсмее презрително, Уичърли продължи нататък. Оставяше се на призраците на собствената си ерудиция, на всички тези смешни и глупави слухове, които се носеха из музея. В крайна сметка това не беше някоя изгубена гробница в пустошта на Горен Нил; намираше се в един от най-големите и модерни градове на света. Даже можеше да чуе далечния приглушен грохот на метрото. Това го раздразни: въпреки всичките им усилия така и не бяха успели напълно да изолират звука от влаковете.

Той прекоси кладенеца и вдигна очи към гъсто изписаните йероглифи от Книгата на мъртвите. Очите му се спряха на странния надпис, който така нехайно бе подминал по време на първото си идване:

Както повечето послания от Книгата на мъртвите, и това беше твърде неясно. Но когато го прочете повторно, усети, че смисълът започна да му се прояснява. Древните вярвали, че хората имат пет отделни души. Душата Ба изразявала великата сила и индивидуалност, която всеки притежавал: тази душа летяла напред-назад между гроба и подземния свят и представлявала средството, чрез което починалите се свързвали с отвъдното. Но душата Ба трябвало да се слива с мумифицираното тяло всяка нощ, в противен случай починалият щял да умре отново – този път завинаги.

Откъсът, както се струваше на Уичърли, намекваше, че онези, които нахлуят в запечатаното място – гробницата – ще бъдат лишени от своята душа Ба и по този начин – прокълнати от Окото на Хор. В Древен Египет смятали умопомрачените за хора, които някак са загубили своята душа Ба. С други думи онези, които осквернят гроба, щяха да полудеят.

Уичърли потръпна. Не беше ли се случило точно това на онзи нещастник Липър?

Внезапно той се разсмя високо, гласът му отекваше неприятно в затвореното пространство. Какво го прихващаше? Ставаше суеверен като проклет ирландец. Той отново поклати глава, този път по-решително и продължи към вътрешността на гробницата. Чакаше го работа. Трябваше да изпълни специалното поръчение на д-р Менцес.