Тайната на Сенеф

42.

Джери прибра радиостанцията си и хвърли невярващ поглед по посока на Бенджи.

— Направо ти е бедна фантазията.

— Сега пък какво?

— Пак ще водят онзи специален затворник в двор 4 за упражненията в два.

Бенджи се облещи.

— Пак? Будалкаш ме.

Джери поклати глава.

— Това си е убийство. И на всичкото отгоре в нашата смяна, пред очите ни.

— Не ми говори.

— По чия заповед?

— От божията уста в нашите уши: на Имхоф.

Тишината в дългия празен коридор на сграда С в Херкмур се проточи.

— Е, до два часа остават петнайсет минути – рече Бенджи накрая. – Най-добре да си размърдаме задниците.

Той поведе напред, докато излизаха от сградата в светлото пространство на двор 4. Въздухът бе пълен с мирис на развала и влага. Мократа трева във външните дворове все още бе смачкана и кафява, а над стените стърчаха голите клони на дърветата. Този път двамата надзиратели заеха позиции не горе на пасажа, а в самия заграден правоъгълник.

— Не се каня да си седя и да гледам как кариерата ми отива на майната си – заяви Джери мрачно. – Кълна се, че ако някой от хората на Почо се приближи към оня, веднага ще ги почна с електрошока. Де да ни даваха револвери.

Застанаха от двете страни на двора и зачакаха затворниците да дойдат за единствения час, определен за разходка. Джери провери електрошоковата си пушка и спрея, нагласи и палката си, така че да му е под ръка. Нямаше намерение да чака да види какво ще стане, като миналия път.

Няколко минути по-късно вратите се отвориха и пазачите въведоха затворниците, които се спуснаха навън и замижаха на яркото слънце. С тези физиономии изглеждаха точно толкова тъпи, колкото бяха.

Последен пристъпи специалният затворник. Беше бял като личинка и изглеждаше ужасно: лицето му бе насинено и превързано, едното око – толкова подуто, че почти не можеше да се отвори. При все, че емоциите му бяха притъпени от много години служба, Джери усети надигащо се чувство на възмущение от факта, че човекът отново е пратен в този двор. Почо бе мъртъв, и още как; но смъртта му бе плод на съвсем очевидна проява на самозащита. Това сега беше различно. Беше студенокръвно убийство. И ако не се случеше днес, щеше да стане утре или другиден, по време на тяхната смяна или на нечия друга. Едно беше да тикнеш някого в килия до Барабанчика или да го осъдиш на строг тъмничен затвор, или да му вземеш всички книги, но това прекрачваше чертата. Много далече прекрачваше чертата.

Той се стегна. Яките момчета на Почо вече се разпръсваха наоколо с ръце в джобовете. Високият, Рафаел Боргес, дриблираше с вечната баскетболна топка и бавно стесняваше кръговете под коша. Джери хвърли поглед към Бенджи и забеляза, че партньорът му също е нащрек. Гардовете от ескорта му кимнаха и той им отвърна в знак, че поема щафетата: двамата с Бенджи щяха да се погрижат за затворниците. Вратите се затвориха зад излизащите пазачи.

Джери държеше под око специалния. Мъжът вървеше край тухлената стена по посока на оградата, като се движеше внимателно, но и без да проявява излишно безпокойство. Запита се дали е наред с главата. Ако беше на негово място, досега щеше да е подмокрил гащите.

Наблюдаваше как специалният затворник поема зад коша и небрежно обляга ръка на оградата. Човекът вдигна глава, после се огледа, сякаш очакваше нещо. Останалите кръжаха около него, без да го погледнат, все едно, че изобщо не съществуваше.

Когато радиостанцията му пропука, Джери направо подскочи.

— Тук Фекто.

— Обажда се специален агент Спенсър Кофи, ФБР.

— Кой?

— Събуждай се, Фекто, нямам цял ден за губене. Доколкото разбирам, ти и онзи другия, Дойл, в момента дежурите в двор 4.

— Да, да, сър – заекна Джери. Защо, по дяволите, агент Кофи беше решил да се свърже направо с него? Току-виж това, което се шушукаше, излязло вярно – че специалният затворник е от федералните. Макар че определено не изглеждаше такъв.

— Искам ви и двамата горе в главния офис, незабавно.

— Да, сър; веднага щом приключим с…

— Казах незабавно. Това означава още сега.

— Но, сър, ние сме единствените, които охраняват двора в момента и…

— Дадох ясна заповед, Фекто. Ако не ви видя до деветдесет секунди, кълна се, че още утре ще се озовеш в Северна Дакота, на нощна смяна в Блек Рок.

— Но вие не…

Отговорът му бе заглушен от пращенето на статично електричество. Агентът бе затворил. Джери вдигна поглед към Бенджи, който, разбира се, бе чул целия разговор по собствената си радиостанция. Партньорът му се приближи като леко повдигна рамене.

— Не отговаряме пред това копеле – рече Джери. – Смяташ ли, че трябва да направим каквото казва?

— Готов ли си да поемеш риска? Дай да тръгваме.

Джери прибра радиостанцията с чувство на гадене в стомаха. Това беше убийство, явно и предумишлено. Но поне те нямаше да присъстват, когато се случеше – не можеха да ги обвинят за него, нали така?

Деветдесет секунди… Той се забърза и отключи металните врати. После се обърна и хвърли последен поглед към специалния затворник. Човекът продължаваше да си стои облегнат на оградата зад коша. Бандата на Почо вече започваше да затяга пръстена около него.

— Бог да му е на помощ – промърмори той на Бенджи, докато вратите се затваряха зад тях с дълбок кънтящ трясък.