Тайната на Сенеф

71.

Ролсът полетя по горната платформа на моста Трайбороу, небостъргачите на Манхатън се издигаха на юг, задрямали в предизгревния час. Проктър шофираше без усилие през трафика – натоварен дори в четири сутринта, – оставяйки след себе си другите коли, чиито сърди клаксони отекваха все по-ниско, докато се отдалечаваше.

Пендъргаст седеше отзад, преоблечен като инвестиционен банкер, пътуващ по бизнес за Флоренция, снабден с необходимите документи, осигурени от Глин. До него седеше Д’Агоста, мълчалив и мрачен.

— Не схващам – произнесе той накрая. – Просто не разбирам как Диоген е могъл да нарече това „идеално престъпление“.

— Аз разбирам – но твърде късно – отговори Пендъргаст с горчивина. – Нещата стоят така, както ти обясних на път за музея миналата нощ. Диоген е искал да причини на света болката, която е била причинена на самия него. Искал е да пресъздаде… ужасното Събитие, което разруши живота му. Помниш, че споменах, че стана жертва на едно садистично изобретение, „къщичка на болката“? Гробницата на Сенеф не беше нищо друго, освен пресъздаване на тази къщичка на болката. В по-голям и по-ужасяващ мащаб.

Ролсът намали покрай будката за плащане на магистралната такса, след което отново ускори.

— Какво стана в гробницата тогава? Какво се случи на всички онези хора?

— Все още не съм напълно сигурен. Но забеляза ли, че някои от жертвите вървяха със странна, тътреща се походка? Което ме навежда на мисълта за неврологичния ефект „влачещ се крак“, който понякога се наблюдава при страдащи от мозъчно възпаление. Способността им да се движат е намалена по един много специфичен начин – трудно им е да спускат краката си плавно към земята. И ако помолиш капитан Хейуърд да инспектира гробницата, убеден съм, че тя ще открие мощни лазери, скрити между мигащите лампи. Да не споменавам изобилието от машини за дим и високоговорители, далеч надхвърлящи всичко, което би било необходимо. Изглежда Диоген е проектирал комбинация от мигащи светлини, лазер и звук, за да предизвика поражение в определен дял от мозъка. Проблясващите лазери и звук въздействат върху вентромедиалния кортекс на мозъка, който потиска агресията и атавистичното поведение. Жертвите биха изгубили всяка задръжка, чувството за самообладание и умереност, поддавайки се на всеки случаен порив. Всичко – пометено от инстинктивни импулси.

— Трудно е да се повярва, че светлина и звук могат да причинят увреждане на мозъка.

— Всеки невролог ще ти каже, че извънмерният страх, болка, стрес или гняв, могат да увредят човешкия мозък, да убият мозъчни клетки. Посттравматичното стресово разстройство в крайната си форма всъщност води до мозъчно увреждане. Диоген просто е довел това до неговия максимален завършек.

— Било е замислено от самото начало.

— Да. Не е съществувал никакъв граф Кахорс. Диоген е дал парите за реставрацията на гробницата. А самото древно проклятие е придало точно драматичната окраска, която Диоген обожава. Очевидно е организирал тайно своя собствена версия на шоуто, неизвестно за техниците и програмистите. Тествал я е първо върху Джей Липър, а после върху египтолога – Уичърли. Спомни си, Винсънт, главната му цел бяха не хората в гробницата: по националната телевизия течеше предаване на живо. Милиони хора щяха да бъдат засегнати.

— Невероятно.

Пендъргаст наведе глава.

— Не. Напълно логично. Целта му е била да пресъздаде ужасното, непростимо Събитие… за което аз бях отговорен.

— Не започвай да се самообвиняваш.

Агентът вдигна поглед отново, сребристите му очи внезапно потъмняха върху израненото лице. Той заговори с тих глас, сякаш говореше на себе си.

— Аз съм създател на брат си. И през всичкото това време не съм го знаел – никога не се извиних, нито пък компенсирах онова, което съм сторил. И това е нещо, с което ще трябва да живея през остатъка от живота си.

— Извинявай, че го казвам, но това са пълни глупости. Не знам всичко, но със сигурност знам, че случилото се на Диоген е било злополука.

Пендъргаст продължи, гласът му беше дори по-тих, сякаш изобщо не беше чул.

— Единствената причина за съществуването на Диоген съм аз. А може би моята причина да съществувам е той.

Ролсът навлезе в територията на летище „Кенеди“ и продължи напред към терминал 8. Щом закова до бордюра, Пендъргаст излезе, последван от Д’Агоста.

Агентът вдигна куфарчето си и стисна ръката на Д’Агоста.

— Късмет на изслушването, Винсънт. Ако не се върна, Проктър ще се занимае с делата ми.

Д’Агоста преглътна.

— Като заговори за връщане, има нещо, което исках да те питам.

— Да?

— Това е… труден въпрос.

Пендъргаст направи пауза.

— За какво става дума?

— Ти осъзнаваш, че има само един начин да се погрижиш за Диоген.

Сребристите очи на агента изстинаха.

— Знаеш за какво говоря, нали?

Пендъргаст продължаваше да не казва нищо, но погледът му беше толкова студен, че Д’Агоста почти изпита желание да отклони очи.

— Когато моментът настъпи, ако ти се колебаеш… той няма да се поколебае. Така че искам да знам дали ще си в състояние да… – Д’Агоста не можа да довърши изречението.

— Въпросът ти, Винсънт? – дойде леденият отговор.

Д’Агоста го погледна отново, без да каже нищо. След малко Пендъргаст се обърна рязко и изчезна в терминала.